Йордан Йовков
Чифликът край границата (9)

IX

Работите на чифлика не отиваха твърде добре. Вече бяха продали доста нещо от новата храна, а още разноските от жетвата стояха неплатени. Както ставаше всяка година, ония, които имаха да вземат — банки, дружества, търговци — бяха се обадили вече, кои с писмо, кои с призовка, от бирника беше се получило червено известие за данъците. Един ден — същия тоя ден, когато Галчев беше минал покрай чифлика — Манолаки, както си седеше на чардака, поиска да попрегледа сметките си, пообърна се към къщи и щеше вече да извика да му донесат тефтеря, когато чу гласа на Нона. Тя си пееше нещо и идеше насам.

— Ноне — каза й Манолаки, когато тя беше горе — кажи на Санка да ми донесе тефтеря. Малкия тефтер в желтия сандък е, тя го знае. Ама полека, че вътре има книжа. И карандаша да ми даде.

Нона почака, докато той свърши, засмя се, когато го чу да казва „карандаша“, и влезе вътре. Санка беше седнала на миндеря до прозореца и шиеше. Като видя, че Нона се смее, усмихна се и тя, като в същото време улови с уста един конец и го скъса.

— Санке, тати иска тефтеря, малкия тефтер. В жълтия сандък бил. И карандаша му занес — каза Нона и пак се засмя.

Санка скочи, остави шева си, завтече се и отвори един от двата пъстри брашовски сандъци, които бяха до стената. Като побърка малко, тя извади един тесен дълъг тефтер, с пъстри корици.

— Тоз е — каза тя, като погледна към земята и се наведе, защото нещо падна от тефтеря.

— Внимавай! — извика й Нона. — Падна някаква книга.

— Не е книга, а портрет — каза Санка, като подигна от земята една овехтяла фотография и я загледа. — А! Аз отколе не бях виждала тоз портрет. Ноне, майка ти…

— Дай го! — извика Нона и грабна фотографията. — Ах, мама, мама! — завика тя, като погледна фотографията, притисна я до гърдите си и пак я загледа. — Ела, Санке, да видиш колко е хубава мама… Не, занес тефтеря, че тогаз.

— Дай да турим портрета на мястото му, свекъра ще се кара.

— Я върви ти! Занеси му и карандаша. Ти май не знаеш какво е карандаш. Молива му дай!

Нона отиде близо до прозореца и все тъй развълнувана и зарадвана продължаваше да гледа фотографията. Тя я знаеше, но беше я позабравила. Както се виждаше, Манолаки и Антица бяха ходили на черква — черквата се виждаше малко настрана — и бяха се снели с каруцата и с конете. Отпред стоеше дядо Христо, млад още, и един турчин, който държеше юздите, а отзад беше Манолаки, както си ходеше, с наметнато палто, с калпак. Долу на земята, както е щяла да се качва, стоеше Антица, наметната с хубав голям шал, пременена, с бяло кръгло лице, черноока и усмихната.

— Гледай, Санке, гледай — каза Нона, като протегна ръка и тури фотографията пред очите й. — Никъде мама не е излизала тъй хубава, както тука! Ах, мойта майчица, мойта мила майчица! Виж, Санке, очите й… каква усмивка! И какъв шал!…

Миг-два още Нона седя тъй, загледана в избелялата фотография, след туй я остави на масата, отиде при сандъка, не тоя, който беше отворен, а по-големия, отвори го и започна да рови из него.

— Ноне, какво правиш? — извика плахо Санка. — Недей, Ноне, след два-три деня си отиваме в града, кой ще реди сандъка? Аз съм го натъкмила, Ноне…

— Не викай, Санке, мирно стой — отвърна й спокойно Нона и без да иска да знае, прехвърляше едно-друго из сандъка.

— Ах, боже, боже… И Тошо, и той отиде в града и не се връща, старият се кара — зареди с плачлив глас Санка и, както правеше винаги, когато й беше мъчно за нещо, излезе навън.

Нона извади от сандъка един голям червен шал и го поразгърна. Той беше същият шал, с който Антица беше се снела на фотографията. Извади след туй една кафява старовремска рокля, обуща с пиринчени токове, един тънък ръченик, сребърни гривни, нанизи. Като натрупа всичко туй, без да се бави нито миг, Нона започна да се преоблича — съблече своите дрехи и облече дрехите на майка си, които беше извадила. Когато се приготви и натъкми, тя се погледна веднъж-дваж в огледалото, усмихна се и отърча на чардака. Още от вратата тя каза:

— Тате, я ме виж! — Манолаки, наведен над тефтеря, не я чу. — Виж ме де, тате! — по-настойчиво извика Нона.

Манолаки я погледна, след туй сне очилата си и пак я погледна.

— Е, защо… Какво си направила, защо си ги облякла? Те не са за носене, нека си стоят там, защо ги пипаш, не бива да ги пипаш…

— Нищо де, тате. Ама нали ми стоят хубаво?

Манолаки не отвърна, пък и Нона не го дочака, тя видя дяда Христа на кладенеца, още от по-рано беше намислила да го пита нещо и тичешката се спусна нататък. Манолаки затвори тефтеря, сложи очилата си върху него и взе да пали цигара. Ръцете му, с къси, подпухнали пръсти, трепереха.

Нона тичаше към кладенеца. Когато беше вече доста наблизо, тя видя един войник да държи два коня, а малко настрана видя и Галчева. Помисли да се върне, поколеба се, но пак се завтече нататък. Тогава тя беше се срещнала с Галчева при кладенеца.

Когато Галчев си тръгна, Нона беше забравила какво щеше да пита дяда Христа, не стоя при него и пак тъй тичешката се върна към къщи. Пред нея, на коня си, вървеше Галчев и ако той беше се обърнал, тя щеше да го покани у тях. Но Галчев не се обърна, а и нейната гордост не й позволи да му извика.

— Хайде сега, съблечи тез дрехи, не ходи с тях — каза й Манолаки. — Кой е тоз, новият офицер ли е?

— Той е, тате.

— Къде отива? Защо не го покани у нас?

— Ами че, тате… той много бързал. Е, няма нищо, друг път ще го поканим.

Нона влезе вкъщи, но не отиде в стаята, гдето беше по-рано, а мина в най-крайната стая, която гледаше към пътя, прилепи се до прозореца и погледна. Галчев все повече се отдалечаваше на коня си. „Няма ли да се обърне пак?“ — каза си Нона и усети как бие сърцето й. Веднага тя се дръпна от прозореца, изправи се гордо и поотърси глава. „Що пък съм се зазяпала подир туй глупаво офицерче?“ — скара се сама на себе си тя и излезе на чардака. Тя пак погледна на запад и когато вече Галчев се закриваше зад баиря, тя хубаво видя, че той се обърна и погледна насам. Нона се развесели и си затананика нещо. После погледна Манолакя, който отново беше се залисал над тефтеря си, и му подхвърли дяволито:

— Е, тате, направи ли си билянца?

Манолаки махна с ръка, за да не му бърка. Той си имаше някои свои думи, като „карандаш“, „паралия“, „Франца“ и т.н., които винаги разсмиваха Нона. Като влезе вътре, Нона се спря пред огледалото и както се оглеждаше, видя Санка, че влиза.

— Виж ме, Санке! — каза тя, като се обърна и се засмя. — Хубава ли съм?

— Ах, Ноне, Ноне! — можа да каже само Санка, като я гледаше смаяна. Тя се вълнуваше и от туй, че Нона наистина беше хубава, и от необикновената й прилика с майка й, същата Антица, както Санка беше я запомнила. Както беше объркана, тя забрави пакета, който държеше, сложи го на масата и пак прошепна: — Божичко, Ноне…

— Не съм Нона аз. Аз съм Антица Славовска! Аз съм господарката тука. Знаеш ли, Санке, срещнах сеновския офицер на кладенеца. Съвсем се обърка, като ме видя.

— Ти лошо правиш, дето приказваш с него. Ще земат да те одумват хората, годеница си.

— Да не мислиш пък, че съм полудяла за него — каза Нона, като се усмихваше сама на себе си в огледалото. — Искам ей тъй, да си поиграя с него. Да го гледам как се черви, как се стеснява. Ами че той е съвсем млад! Момче.

— Ти и за Йосифа казваше тъй, а сетне…

— Остави го тоз проклетник! — разсърди се Нона.

— Шът! Полека! Йосиф е тука.

— Тук ли е? Кога доде?

— Ей сега доде. Слезе от една каруца. Чакай, той ми даде нещо — каза Санка, като си спомни за пакета. — Ха, ето го. На ти го, книга имало вътре.

— Не му ща книгата. Хвърли я през прозореца.

— Той каза, че вътре имало писмо.

Нона разтвори пакета, намери писмото и отиде до прозореца. Докато тя четеше писмото, Санка стоеше зад нея и я гледаше. Изведнъж Нона смачка писмото, скъса го на дребни късчета и го хвърли през прозореца. Санка се усмихна.

— Де остави онзи портрет, Ноне? — каза тя. — Дай да го прибера и да го туря дето си беше, че старият ще го потърси.

Нона не се обърна, Санка намери вехтата фотография на масата, прибра я в сандъка и излезе. Като остана сама, Нона облече дрехите, с които си ходеше всеки ден. Тя се поослуша: на чардака Манолаки и Йосиф още говореха. Със стиснати малки устни, с потъмнели ечи, в които още светеха сърдити пламъчета, тя излезе на сундурмата, пристъпи напред и се опря на пармаклъка. Меката спокойна сянка на бряста хвърляше зеленикави отражения върху мургавото й и все пак розово лице, очите й гледаха надалеч, черните гъсти мигли ги заграждаха, но не трепваха. Нона като че беше сама, като че на две крачки от нея нямаше хора. Ни веднъж тя не погледна към Йосифа. Като постоя тъй някое време, тя се обърна и влезе вкъщи.