Йордан Йовков
Чифликът край границата (26)

XXVI

Давид Кьосето отиваше към крайната махала. Той беше много загрижен и ако срещнеше някого, нито се спираше да приказва, нито мислеше да се шегува, както му беше обичай. От няколко деня син му Йосиф го нямаше вкъщи, заминал беше някъде, но где, Давид не знаеше. От друга страна пък, той много добре знаеше какво се шушука и готви от някое време насам. От село бяха липсали, както казваха, още пет-шест момчета, най-буйните глави, най-разпалените, ония, които все с Йосифа лягаха и ставаха. Ако тия момчета ги няма, те са там, гдето е и Йосиф. Всички те бяха от крайната махала и Давид затуй отиваше там: ще се срещне с някого от бащите им и, направо или със заобикалки, ще гледа да научи нещо. Той бързаше и все тъй гледаше надалеч пред себе си.

Като стигна в крайната махала, Давид позабави стъпките си и взе да се оглежда насам-нататък. Минаваше покрай къщата на Йови, брата на Гърдя, и видя навътре в двора жена му. Давид се спря.

— Евтимийо! — извика той. — Де е стопанина ти, де е Йови?

Йовевица се обърна и доде по-наблизо. Също като мъжа си, и тя беше висока и стройна жена.

— За кого питаш?

— За Йови, за кого. Де е той?

— Че знам ли го де е Йови? Йови, откакто се е съмнало, не се е прибрал вкъщи и туй ми било мъже! — завика сърдито тя, като клатеше глава. — Като не са били кадърни да гледат къща, да не са се женили. Все по тез партии тичат, кучета да късат и партиите, и главата им!

— Какво ма, какво си кипнала?

— Кипнала съм, че ей дотук ми е дошло. — Тя тури нещо в престилката си, изправи се и тръгна към къщи. Когато вече щеше да си влиза, обърна се и викна:

— Ако Йови ти трябва, ей там е хе! Към дядови Пеюви. Там са всички. Дошел е някой там, лъже ги, а те го зяпнали в устата и го слушат. Свойта работа не уредили, хорската ще уреждат!

Все тъй сърдита, тя си влезе вкъщи. „Серт жена!“ — помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката“.

Давид погледна към най-крайните къщи, гдето живееше дядо Пею, спомни си думите на Евтимия и тозчас разбра каква е работата. Той беше чувал, че наоколо по селата обикалял Братоя Карталев, един прочут агитатор. Той не беше учен, селянин беше, но говореше хубаво, пък и отракан човек беше. Давид знаеше, че Карталев е бил през денеси в Енидже и оттам е дошел тука. „Той е дошел и него са отишли да слушат“ — каза си Давид и тръгна нататък.

Не му се отиваше твърде към дядови Пеюви — кучета бяха синовете му, все ще се заядат с човека, но Давид беше любопитен и не можеше да се удържи и да не разбере какво става. Той знаеше, че крайненци нямат твърде доверие в него, защото го смятаха за приятел на кмета, на Илия и на другите чорбаджии. А и чорбаджиите много не го обичаха, защото син му Йосиф най-много против тях работеше. Така Давид оставаше по средата и не можеше да угоди нито на едните, нито на другите. Тайно в себе си той се гордееше с Йосифа и затуй клонеше на тая страна, накъдето беше и той.

Дядо Пеювата къща беше малка, там много хора не можеха да се съберат. Давид я отмина и надникна към градината и към харманлъка. Там, под един навес, той зърна гърбовете на много хора. Ето где беше събранието. Давид се повърна, заобиколи и тъй се вмъкна под навеса, че почти никой не го забеляза. Пък и такова време беше дошло, че крайненци малко искаха да знаят ще ги чуе ли Давид или не.

Под навеса имаше двайсет-трийсет души крайненци. Всички бяха прави и слушаха. Давид се поприлепи към гърбовете на селяните, които бяха най-назад, и като погледна над рамената им, видя, че наистина им говореше Карталев. Той тъкмо си почиваше и с една голяма червена кърпа бършеше челото си. Имаше сухо обтегнато лице, с тънки руси мустаци и със сини очи. Облечен беше нито по селски, нито по градски: с панталони, но с абичка и с червен пояс. На главата си носеше сив извехтял каскет.

— Братя! — продължи той с остър прегракнал глас, като туряше червената кърпа в пояса си. — Дошел е съдбоносния час, най-важния, най-решителния час. Две сили, два врага ще се ударят — народа и неговите тирани! Народа ще раздруса юнашката си снага и ще смъкне изедниците от плещите си. Не сте ли виждали как бика, като се отърси, щото пръст и сламки има на гърба му — падат. Братя! Вий не трябва да седелите от другите, и вий трябва да се наредите там, дето са всички. Един голям камък сам човек не може го подигна, но като се съберат много, ще го подигнат не, ами ще го занесат, дето поискат. Сговорна дружина планина пробива.

Той спря и помълча. Както изглеждаше, беше много уморен.

— Братя! — продължи той. — Аз ви казах каквото имах да ви кажа. Помислете и решете. Но вий не може да решите друго, освен да се наредите и вий под знамето на народа. Бог е с нас и ще ни помогне!

Той каза още няколко думи, които Давид не чу, и свърши. Нямаше нито ръкопляскания, нито се чуха одобрителни думи. От умора и напрежение Карталев беше пребледнял като смъртник. Той пак забърса лицето си с червената кърпа, някой му говореше, той го гледаше и го слушаше, но явно беше, че не разбира нищо. Все тъй залисан и разсеян, той тръгна да излезе. Двама от дядо Пеювите синове бяха с него. Карталев беше се поотдалечил доста, когато се досети, че трябва да си вземе сбогом, обърна се и каза:

— Сбогом ви на всички!

— Сбогом! Сбогом!

Някои, които бяха по-отзад, извикаха:

— Здраво дръжте и ний сме с вас!

— И ний идем, и ний идем!

— Не се делим от народа!

Щом останаха сами, крайненци се поотпуснаха и тъй като от седене прави бяха се уморили, едни насядаха по стоварените в навеса мертеци, други наклякаха покрай стените и запушиха.

— Е, сега какво ще правим? — каза Йови, който, както всякога, стоеше начело. — Кажете да видим.

— Какво ще правим… То се видя вече какво ще правим — каза Велко и позасука дебелите си мустаци.

— Работи му ченето на тоз главанец ей! — каза някой. — Говори, май с чиляк, като разпран.

— Говори… Остави му говоренето — махна с ръка дядо Пею. — Кажи ми ти мене таквоз, кажи ми, дето го казва, влиза ли в работа, туй ми кажи. Бе, Йове! Аз май не му разбрах, май купешки са приказките му. Какво каза, а, Йове, какво каза?

— Ехе! — извика Нейчо. — Чиляка приказва два сахатя, а той не разбрал!

Дядо Пею се обърна цял към Нейча, кипна, брадата му затрепери, но се въздържа и не каза нищо.

— Какво каза ли? — усмихна се Йови и се залови да обяснява на дяда Пея. — Каза да сме отидели таз нощ в Сърнено. Там щели да додат и от други села. Като се съберем много, щяло да се намери кой да ни поведе и да ни каже какво да правим…

— Нищо не разбирам! — каза дядо Пею и замига изпод гъстите си, спуснати надолу вежди. — Нищо не разбирам! — повтори той. — Кой ще ни води… защо ще ни води…

— Ех, дядо Пейо! — извика някой. — Много назад си останал ти!

— Я го остави! Тоз чиляк като че от небето е паднал — разсърди се Велко.

— Слушай, дядо Пейо — започна кротко Йови, като се усмихваше. — Народа не иска вече да търпи. Сега за пръв път ли ще го казваме, не го ли знаем. Та… като се съберем в Сърнено, ще ни дадат пушки и командири. След туй ще ударим на града и ще вземем властта. Ей какво каза Карталев.

— А, тъй ли? — остана като втрещен дядо Пею. — Тъй била, а?

— Тъй я! — сопна се Велко. — Йове, какво се разправяш. Ще вървим, дето са всички, и толкоз!

— Таз работа трябва да се обмисли добре — каза Йови.

Динката, с бледо навъсено лице и с увиснали черни татарски мустаци, както беше седнал върху дървата, скочи и замаха с ръка:

— Какво ще мислим бе? Какво ще мислим? Малко ли сме мислили досега. Още ли ще търпим? Сеги му е дошло времето, сеги ще се разправим. Народа ще решава сега. Хайде! Грабвайте брадвите и да вървим!

— И аз тъй ще кажа — обади се Нейчо. — Все ний ли ще теглим? Да вървим и туйто!

Някои по-млади крайненци извикаха:

— Ний сме го решили, ний отиваме.

— Ще си видим сметките с кожодерите!

— Да видим сега кой ще ни стои насреща!

Йови почака, докато позамлъкнат, и се обърна към Велка:

— Велко, ти какво ще кажеш?

Велко прекара длан по мустаците си, пламна, рече да каже нещо, но се сепна: за първи път той видя Давида.

— Ти какво търсиш тука? — сопна му се той.

— Какво ще търся. Ей тъй додох — каза Давид. — Какво, и аз чиляк не съм ли?

— Не си чиляк ти! Чорбаджийско ухо си. Да си вървиш оттука!

— Я ме остави, Велко — каза Давид, като отначало се усмихваше, но после се разсърди. — Остави ме, че не знаеш какво ми е пламнала главата. Син ми Йосиф от три вечери го няма, де е отишъл, не зная, ама виждам, че и той е тръгнал по тез работи, дето ги разправяте тука. Момчето ми го няма — завика някак отчаяно Давид, като гледаше Велка. — Дошел съм да науча нещо за него.

— Знам аз за какво си дошел. Дошел си да чуеш какво приказваме, та да го обадиш на чорбаджиите.

— За Йосиф съм дошел! Йосиф е барем с вас.

— Велко остави човека намеси се Йови. — Право казва бай Давид, че Йосиф е с нас. И той хубаво ни казваше, ама няма кой да го слуша. Остави ти бай Давида сега, кажи какво щеше да кажеш.

Велко се поизпъчи, дигна единия си пръст и каза:

— Да вървим! Туй знам аз. Както рече сватанака Динко: грабвайте брадвите и да вървим.

Дядо Пею мина напред.

— Къде бе, къде ще вървите? — бързо заговори той. — Де? Де? Кажи де? Ако е за сербезлик, аз съм по-сербез от тебе, чуваш ли? И я ги виж синовете ми, шест души са, като вълци, само да им река: дръжте! Къде ще вървиш? Какво ще правиш там? То е се едно да оставиш питомното, че да гониш дивото. Ний таквоз… нас си да гледаме, чуваш ли?… Нас си да гледаме. Сега му е времето да изорем Манолакювата нива. — Глъчката наоколо поутихна и крайненци дадоха ухо.

— А поручика? — попита някой.

— Поручика… Какво ще ни прави поручика?

— Поручика го няма — каза Йови. — Таз сутрин ми каза един войник, че го нямало. Заминал надолу по границата.

— Видя ли? Видя ли? — бързо заговори дядо Пею. — Ще впрегнем плуговете и ще изорем нивата. Ако, таквоз… ако не си помогнеш сам, кой ще ти помогне? Тя онази работа, в касабата, ти я остави нея, тя голяма работа, тя не е за нас. Засей, таквоз… засей ти нещо, ако можеш, та да не ти стоят децата гладни. Туй знам аз, другото е вятър.

— Добре де — съгласи се Йови. — То е най-лесното, него можем да го направим, когато поискаме. А за другото? За него какво ще решим? Ако излезем да орем нивата, не е ли хубаво да идат някои от нас и към града? Ще свършат хората работата сами, сетне ще ни е мъчно. Бай Динко, Нейчо, не искате ли да идете вий? И там да има наши хора. Хайде! Вземете десетина души и вървете в Сърнено.

Динката и Нейчо, недоволни, че не ги послушаха още в началото, мълчаха. На Давид Кьосето му мина нещо през ума и се поусмихна.

— Какво се смееш? — клъвна го Велко.

— Смея се, защото правим що правим, все в чифлика си удряме главите. Там ни е спасението.

— Какво, ти за Манолакя ли си се замислил?

— Не мисля за Манолакя аз. Мисля какво щеше да бъде, ако Манолаки беше умрял, а Антица беше жива.

— Ха! — хлъцна от учудване дядо Пею. — Какво щеше да бъде, ако беше жива Антица? А, какво щеше да бъде?

— Щеше да ви даде нивата, туй щеше да бъде — каза Давид. — И щеше да я даде без вик, без олелия. — Давид се позасмя, поклати глава и добави: — Бе тя и целия чифлик щеше да ви даде! Какво? Че тя го е казала, аз от устата й съм го чувал. „Нямаме нужда ний от толкоз много земя — думаше. — И сиромасите имат деца, и те трябва да живеят.“ Тъй казваше.

Миг-два никой не продума. Всеки мълчеше и гледаше пред себе си, като че си припомняше нещо. Дядо Пею каза:

— Бе Антица… Антица беше друго, Антица беше като майка за сиромасите. А сега, таквоз… нямаш Антица насреща си, а онзи багабонтин Манолаки. С него трябва да се разправяме.

— И ще се разправим! — извика някой.

— Той пак завел дело. Щял да ни съди, задето бяхме излезли да орем нивата. Искали сме били да го убиваме.

— Лъже като циганин тоз дъртак.

— Тошо ги прави тез работи! С началника наедно ги прави.

— Свърши се! Няма началник сега!

Омразата към Манолакя като че примири и събра пак наедно всички крайненци. И ония, които бяха около Динката, и те се наежиха срещу Манолакя. Дигна се страшна глъчка, от всички страни ругаеха Манолакя и му се заканваха. Щяха да отидат да изорат нивата, за това вече не ставаше дума — някои сега предлагаха пък да отидат в чифлика и да накарат Манолакя „да подпише“, че се отказва от нивата завинаги в полза на крайненци.

Все пак Давид Кьосето минаваше за свой човек на Манолакя и като видя каква буря се дигна против него, стесняваше се да стои повече между крайненци и незабелязано се измъкна от навеса. Като излезе на улицата, неговата собствена грижа пак го намери и го притисна. За Йосифа той нищо не беше научил, макар че за туй беше дошел. След малко той видя Костадин ловеца вън на двора в къщата му и забърза към него. Едно от момчетата, които бяха липсали с Йосифа, беше Костадиновият син Янко.

Най-напред Давид разправи на Костадина какво го носи тъдява. Костадин дялаше нещо, гледаше си работата и не можеше да се разбере слуша ли Давида или не. Отведнъж той захвърли теслата, забърка в пояса си за цигари и каза:

— Аз тоя нехранимайко, моя син, да бях го усетил, щях да му дам нему едно ходене, ама не го усетих.

Той запали цигарата си, дръпна от нея и продължи:

— Казал на майка си — ама тя сега ми обажда мале, рекъл, дай да ти целуна ръка, че я се видим вече, я не. А на унуката ми, на Дениното момче, на Павля подарил му хармониката си — той беше си купил една хармоника оназ година от панаиря, — подарил му я и рекъл: мене може да ме убият, рекъл, вземи хармониката, Павле, и кога свириш с нея, да си спомняш за вуйча си.

Гласът на Костадина малко потрепна, той закашля от тютюна, па отведнъж се скара на Давида:

— Какво ходиш сега, какво се вайкаш? Твоя син е крив, той ги поведе подир себе си, той ги надъха. Ти, като баща, да беше го спрял, да беше го вразумил. Или си дошъл сега шега да си биеш с мене?

Давид загледа учудено Костадина.

— Гледай го какъв е — каза той. — Аз се чудя какво да правя, а той — шега. — Той се поразсърди и се обърна гърбом към Костадина. — Да съм го вразумял. Какво ще го вразумявам, малък ли е, глупав ли е? От мене повече знае, учен е, какво ще му казвам? Пък и дали иска да ме знай за баща? Човекът върши какво си ще, как ще стоиш насреща му?

Разсърден, Давид си тръгна нагоре, като все си говореше сам със себе си. Като се поотдалечи, той се обърна: Костадин дялаше пак при вратника. Но не него гледаше Давид: отвъд неговата къща около навеса на дяда Пея, бяха наизлезли крайненци. И още не бързаха да си ходят, трупаха се на купища и като говореха, чуваше се чак дотука. Давид продължи пътя си. „Какво мислят да правят тез хора? — помисли си той и след малко сам си отговори: — Не знам какво мислят да правят, ама лоши работи има да стават от утре.“