Йордан Йовков
Чифликът край границата (21)

XXI

Манолаки още седеше на чардака. Нона мина покрай него, той не й каза нищо. Колкото и да биваше ядосан за нещо, свършеше ли се добре, той вече не споменаваше за него. Нона влезе в стаята си и без да пали лампата, хвърли се на леглото. Една мисъл беше завладяла всецяло ума й: да бяга, да замине оттук, да не стои нито ден повече в чифлика да телеграфира на Жан, наместо да идва тук, да си стои там, а тя да замине при него. Да измисли някаква причина — баща й нямаше да се възпротиви към нея, както беше към майка й, той е мек и отстъпчив. Тая мисъл я успокои. Тя стана, запали лампата, погледна се в огледалото, пооправи косите си и се усмихна. Безгрижието лесно я завладяваше, тя усети да я понася лудешки порив на веселост, запя и мина в другата стая.

— Ноне, де беше? — попита я загрижено Санка. — Защо закъсня?

— Закъснях, защото… Ах, Санке, да знаеш какво стана в Сеново, на границата.

Все тъй загрижено Санка я погледна и почака.

— Гърдю, Санке, нали го знаеш, се напил — той все пиян ходи, стрелял върху кмета, после хукнал да бяга през границата. Войниците му викат „стой!“ — той бяга, викат му „стой!“ — пак бяга. И стрелят. Не е убит, ранен е. И аз го видях, Санке — продължи след малко Нона, като се усмихна дяволито. — Не беше още изтрезнял, бълнуваше ли, не знам, лежеше със затворени очи и си приказваше самичък. И знаеш ли какво каза?

Нона се поогледа, като че се боеше да не я чуе някой, доде близо до Санка и й пришепна нещо на ухото Санка остана като гръмната.

— Ноне, какво приказваш!

— Туй се казва любов, Санке! — заговори шепнешката Нона. — Да остарееш, да лежиш в затвора, да те гонят, да те стрелят и пак: Антица и Антица.

— Ноне, мълчи, Ноне — замоли й се Санка. — Не бива да приказваш тъй, не е хубаво да приказваш тъй.

Но Санка не се безпокоеше толкоз от туй, което говореше Нона, колкото от това трескаво възбуждане и неестествена веселост, в която Нона се намираше. Говореше и се смееше, а очите й, черни и дълбоки, си оставаха все същите, те не се смееха. Санка разбираше, че се е случило и нещо друго, което Нона не искаше да каже. Когато седнаха да вечерят — Тошо беше в града — Нона все тъй много говореше и се смееше. И докато се смееше — ще замълчи и ще се замисли. Тя все позагатваше за туй, което беше станало в Сеново, и, колкото Санка и да я възпираше с очи, тя не се удържа и каза:

— Тате, знаеш ли какво станало в Сеново? Гърдю и кмета се скарали и се сбили.

Тя разказа случката тъй, както беше я разказала и на Санка. Манолаки я слушаше и продължаваше да си яде спокойно. Когато Нона свърши, той нея попита за нищо и все тъй си мълчеше. Към края на вечерята само, като туряше цигара на дебелото си кехлибарено цигаре, той каза:

— Е, умрял ли е онзи хайдутин?

— Не, тате, нищо не му е. Казват, че ще оздравя.

Манолаки излезе на чардака. Вечерта беше топла. Нона слезе на двора и взе да се разхожда в тъмнината под бряста, след туй излезе и се спря отвън пред портата. Щом остана сама, болката й отново се събуди, по-остра, по-страшна. Месецът беше слязъл съвсем ниско и току под него се тъмнееше облият силует на могилата, и на върха й, като черна игла, стърчеше паметникът. Да беше рано, Нона би отишла на могилата. Колкото пъти беше ходила досега, откакто беше се върнала, на гроба на майка си, ни веднъж не беше плакала. А сега искаше да иде там, да падне на земята, да прегърне студения камък и да плаче.

Отдолу, откъм кладенеца, с пушка, преметната през рамо, се зададе нощният пазач на чифлика, Глуханека.

— Какво правиш, Ноне — каза той и лулата му светна, — звездите ли гледаш? Колко съм се мъчил и аз да ги преброя, ама не мога, много са.

— Портата ли ще затваряш, дядо Паскале?

— Че мисля да я затворя. Който е добър чиляк, влязъл е вече, който е лош, нека си седи вън. Аз тъй зная.

Глуханека обичаше да бъбри, а на Нона не й се приказваше сега. Тя влезе пак в двора. Висок и тъмен се изправяше брястът. Под надвисналите му клони светеха два прозореца — Санка и Манолаки бяха се прибрали. Някакво птиче извъртя в тъмния шумак на дървото, изпърпораха криле, след туй всичко пак се умири. Към дама изцвили кон, чу се гласът на Мурада. Зад Нона издрънка нещо желязно и падна на земята — Глуханека пусна кучетата. Те заиграха около Нона, след туй се изгубиха из двора.

Нона се прибра в стаята си, не запали лампата и седна на леглото. Досега повече от любопитство, без да се вглъбява и да търси кое е добро и кое зло, тя слушаше всичко, което й разказваха за майка й. Тя подпитваше и можа да научи и туй, което отначало не искаха да й кажат. Сега всичко туй й се видя в друга светлина. Гърдю не току-тъй беше убил Якуба, той не обир е искал да прави, когато са го хванали със стълбата под прозореца на майка й. Току-що излязъл от затвора, както преди малко беше й разказал Кутмака, той пак се озовава, предрешен и с очила, в чифлика. „С Антица те бяха си дали дума“ — казваше Кутмака. Отхвърлила ли беше Антица тия кратковременни връзки, или и отпосле му е давала някакви надежди? И той не е би днешният Гърдю, а силен, млад и хубав мъж. А дядо Христо? Случайно ли е туй, дето той от двадесет години е напуснал жена, деца и не се е връщал при тях? Защо е тая скръб в очите му и защо тъй често приказва все за нея, за Антица? А Кутмака? И той през целия си живот се е въртял около чифлика като вързан. Нона като че виждаше майка си. Каква сила е тласкала тая жена ту към един, ту към други мъж? — помисли си Нона и изтръпна.

В съдбата на майка си тя виждаше своята собствена съдба. До вчера тя имаше връзки с Йосифа, днес с Галчева. А пък е годеница и мислеше, че не лъже, когато казваше, че обича годеника си. Нейното лекомислие не е ли лекомислието на Антица?

Но тя си спомни за дяда Веля, който от десет деня път беше дошел да запали свещ на гроба на Антица. Спомни си безброй селяни и селянки, които бяха видели добро от Антица и още я благославяха. Кой носеше тия китки от чемшир на гроба на Антица, кой палеше свещи там, без никой да го види? „Който додеше в чифлика за нещо, Антица не го връщаше празен“ — тъй казваха. Антица ще пригледа болни, ще зарадва сираци, ще даде хляб на гладни. За всекиго Антица имаше добра и сладка дума — тя, чернооката, хубавицата, усмихнатата Антица, дъщерята на дядо Кралю воденичаря, господарката на Исьоренския чифлик. „О, майко, не си грешница ти, светица си!“ — пришепна Нона, хвърли се върху възглавницата и заплака.

След малко тя стана и запали лампата. По-спокойна беше, но мисълта, че ще трябва да замине, не я оставяше. Тя отиде до вратата и се ослуша: вкъщи беше тихо. Тя заключи предпазливо вратата, измъкна един-два куфара и се залови да нарежда вещите си за път.

Стана късно, целият чифлик утихна, само тя стоеше още и караше Глуханека да се чуди защо нейният прозорец свети. Най-после тя се умори и си легна. Не можа да заспи скоро, заспиваше и се събуждаше често, като не знаеше будна ли е била, или е спала. Най-после, на разсъмване, заспа дълбоко.

Когато се събуди, беше вече към обед. Санка почука на вратата. Нона стана и й отвори.

— Какви са тез куфари? Какво си правила? — учуди се Санка.

Нона също погледна куфарите и разбра, че няма да замине.

— Знаеш ли, Санке? — засмя се Нона. — Едни бежови чорапи имах, потрепах се да ги търся, не можах да ги намеря.

— Ти си луда? Че нали ми ги даде и аз ги турих в прането.

— Ох, наистина… каква съм забравена — каза Нона, като ходеше боса из стаята. Под тънката риза се очертаваше гъвкавото й младо тяло. Тя доде до прозореца, зарадва се, че грее слънце, и се усмихна. Всичко, което беше премислила тази нощ, й се стори като сън, като лъжа. Истина беше туй, което виждаха очите й — слънцето, небето, което се синееше, зелените клони на бряста, гълъбите, които гукаха под стряхата. „Всичко друго е лъжа, лъжа“ — повтаряше Нона в ума си и се усмихваше.

Тя се облече и излезе. С леки и чевръсти стъпки, както си вървеше винаги, тя се упъти направо към могилата, изкачи се на върха и застана пред гроба на Антица. Не й додоха сълзи на очите, не намери за какво да се разкае. От овалния порцеланов портрет й се усмихваше Антица, гледаше я с дълбоките си черни очи и като че й казваше: „Здравей, Ноне!“.

Нона слезе от могилата и дълго време ходи из полето. На едно място, по склона на един баир, тя нагази в гъста, суха трева. Мястото й се хареса, земята беше натоплена от слънцето и, както правеше, когато бе малка, Нона легна в тревата, подложи ръцете си под главата си и се загледа. Тънки облачета бяха се раздиплили високо в синевата. Нона не мислеше нищо, радваше се, че гледа, че диша, че вижда тоя хубав свят. Изведнъж до самото й ухо се чу някакъв тих странен звук, нещо като че запя и заплака, неизразимо нежно и задушевно, заглъхна и замина. Тя стана и се огледа: какво беше туй, защо толкоз се развълнува? Погледът й падна върху една висока избеляла трева, с превити върхове, която вятърът леко разклащаше. Ето отде идеха тия странни звукове, които беше чула — шумеше тревата. Но тя можеше да се чуе само отблизо, когато е до самото ухо. И за да изпита още веднъж това особено вълнение, Нона пак легна в тревата: тихо, като че доде отдалеч и надалеч замина, тя чу същата песен, същата въздишка. Нона се изправи развълнувана, зарадвана, без да знае от що, погледна полето наоколо, чифлика, високия бряст. Стори й се, че е едно с целия този свят, че в жилите й бликат също такива могъщи и неудържими сили, каквито бликат в земята, върху която преди малко беше лежала. Тя спря погледа си нататък, гдето беше Сеново и постът на границата. Там беше Галчев. И като че искаше да го запази за себе си, като че го бранеше от някои, които искаха да й го отнемат, тя прошепна: „Обичам го! Обичам го!“.