Йордан Йовков
Чифликът край границата (4)

IV

Една сутрин се заоблачи, взе да роси и сеновчани, които само чакаха да падне дъжд, та да излязат да орат, оставиха кой каквато работа беше наумил да върши, наметнаха абичките си и, като разглеждаха небето на всички страни и се надяваха да вали още, завървяха към кръчмата. Скоро там нямаше вече празно място, някои стояха прави. Около масите, по пейките нагъсто бяха насядали човек до човек, приказваха всички и за да могат да се чуват, викаха, а над главите им като мъгла плуваше тютюнев дим. Понякога ставаше дума за някоя неуредена селска работа и тогаз глъчката ставаше още по-голяма: говореха по няколко души отведнъж, викаха, караха се.

А в туй време пет-шест души „крайненци“ — те бяха най-бедните сеновчани и техните къщурки бяха по дола, на края на селото — бяха се заделили на една маса и пиеха ракия. Сред тях седеше Гърдю и тъй като беше още трезвен, като че се свенеше от толкоз хора, нахлупил беше моканския си островръх калпак чак до веждите, поподсмихваше се някак гузно, а малките му черни очички неспокойно играеха. До него седеше по-малкият му брат Йови, едър като него, но по-отворен, по-отракан. Той знаеше, че пак Гърдю ще плаща „от влашките пари“, та гледаше да е близо до него, да му прави сметка, кога потрябва, и да не го оставя много да се разпуща. Костадин ловецът не беше от тяхната компания, но беше седнал наблизо. Други крайненци взеха да се примъкват оттук-оттам и да сядат на масата на Гърдя. Последен, като носеше зад себе си и стола, на който беше седял досега, дойде Велко. Той беше нисичък, тантурест, с рошави мустаци, едното му око разкривено от стара заздравяла рана. Някой беше го ядосал и Велко, както държеше стола зад гърба си, обърна се и извика:

— Няма да ора ли? Ще ора! На която страна на мерата искам, там ще ора! Кой е тоз, дето ще ми заповяда?

Мнозина дигнаха глави от масите и се обърнаха; в кръчмата позатихна.

— Велко, какво се пенявиш — каза Илия, един от най-заможните селяни. — Най-напред ти нямаш нива, какво ще ореш. А пък де ще бъдат угарите таз година, то се знае, то е решено. Есенес орахме откъм Исьорен, сега ще орем отсам.

— Аз пък ще ора откъм Исьорен, ха де! — каза Велко.

— Бащината си нива ли ще ореш там?

— Манолакювата нива ще ора. Разбра ли? Нея ще ора.

Някои от селяните се разсмяха, размърдаха се, но оставиха пак Илия да говори:

— Ти, Велко, много си се замислил, потрай малко. Таз нива и на Манолакя не е, и наша не е, чакай да си каже съда думата, че то е лесно.

— Ний съд няма да чакаме, бай Илия! — обади се сопнато Йови и очите му светнаха. — Какъв съд ще чакаме, още сега ще я изорем и толкоз.

— Толкоз! — рече и Велко, сложи най-после стола си и седна.

— Е, ако можете, изорете я пък — каза Илия и повече не се обади. Обади се Костадин ловецът, но той нямаше намерение да се кара.

— Коя нива мислите да орете — каза той, — оназ там на сърта край границата ли? Там сега един буренак станал, до пояс. Ами че ако изорете и таз нива, тогаз човек не ще има де да удари един заек.

Велко, още ядосан, промърмори под носа си:

— Зайци… за зайци ще мислим сега!…

Нивата, за която ставаше дума, беше на Исьоренския чифлик. Както една река подкопава и руши някой от бреговете си, тъй от години вече сеновчани подядаха земята на чифлика. И нямаше що — селото растеше, земята не стигаше. Най-напред сеновчани взеха почти двете трети, от мерата на чифлика, защото след едно съдебно дело, което трая дълги години, се доказа, че тая земя е била някога на едно арапско село, което в Руско-турската война се изселило, а Манолаки я бил заграбил. Държавата отне тая земя и я раздаде на сеновчани. Преди две години, по закон вече, на Манолакя, както на всички по-големи собственици, бе отчуждена още от земята му: от седемте хиляди декара, които бяха му останали, на него оставиха три хиляди — сметнаха стопанството му за образцово — а четирите хиляди взеха пак сеновчани. И пак земята им беше малко, пак имаха нужда от още. На самата граница между мерата им и Исьорен имаше една нива, за която сеновчани казваха, че била от изоран бозлук и че тоя бозлук едно време — някои стари хора помнели още — бил техен. Те сега се съдеха с Манолакя за тая нива: съдът наскоро щеше да дойде и да реши делото на самото място. Но крайненци, както беше казал Велко, не искаха да чакат дотогаз.

Глъчката, кога по-тиха, кога по-шумна, продължаваше. Изведнъж в кръчмата стана по-светло, върху прозорчето огря слънце.

— Тю! Пак не можа да вали! — каза някой.

Илия се надигна и стана.

— Кога е тъй, да си вървим. То ако иска, пак ще вали — каза той и тръгна да излиза.

С него станаха да си ходят почти всички. И не че бързаха или че имаха нещо работа, а защото крайненци бяха попрехвърлили вече, често се обръщаха, чумереха вежди и само гледаха с кого да се счепкат. Когато всички бяха до вратата, влезе кметът Алекси.

— Отивате ли си? — каза той. — Хайде вървете ей гледайте работата, времето се опрали.

На опразнените маси, над които още се носеше синкав дим, беше останал само един човек — дядо Минко. Кметът, препасан с широк пояс, с доста големичък корем, червен, пълен, не бързаше да седне, а се разхождаше бавно из кръчмата, стъпяше напето, като че се радваше на себе си и на вървежа си. „Моят Алекси като султан ходи“ — беше казала за него жена му, а тия думи ги знаеше цяло село.

— Кмете — каза Велко, без да се обръща, — ела тук да отговаряш.

— Какво да отговарям?

— Ела да кажеш ти, като си кмет, с онез думбази ли държиш, дето излязоха, или си с народа.

— Какви думбази? Какво има? — каза кметът.

— Чуй какво има: ний сме решили да изорем нивата на сърта, дето се съдим за нея с Манолакя. Ще я изорем, чуваш ли, кмете, ще я изорем още сега.

Алекси само го гледаше и се бавеше да му отговори.

— Та ний като сме сиромаси, хора не сме ли? — продължи Велко. — И ний трябва да ядем, и ний деца имаме. Какво? Или и ти държиш с Манолакя?

— Ех, Манолаки… — каза кметът — какво искате от тоя човек, малко земя ли му взехте?

— А, ти го защищаваш! — обади се Йови. — Какво ни бил направил… Я го питай, питай него — посочи той Гърдя. — Съсипа живота на човека…

— Ти ако вземеш да ровиш какво е било едно време, то край няма — каза кметът.

— Стой, кмете, стой… — разпали се Йови. — Ти знаеш ли Манолакювия син, Тошо, какво е приказвал в града? На Джамадиновия хан приказвал, мене ми казаха хора, дето са го слушали. Онзи катилин, рекъл, си дошел от Влашко, ама ний пак ще го пъхнем в тюрмата, ний знаем кой ни запали саплъците преди пет години. Виждаш ли? — Заканя се човекът. Чунким малко е туй, дето му го направиха досега, ами още…

— Наистина, бай Гърдьо, ти много си изпати — каза някой.

Всички погледнаха Гърдя, като мислеха, че ще каже нещо. А той, както беше се загледал в масата, пое си дъх с целите си гърди, но нито въздъхна, нито каза нещо, а похвана единия си мустак, позасмя се и запя нисичко:

Кавали свирят в усои,

Драганка ходи из двори…

Той не можеше да пее, гласът му беше дрезгав. И като видя сам, че нищо не излиза, млъкна, изду бузите си и започна да дюдюка същата песен, като че я свиреше на кавал.

— Де, де, де! — провикна се Велко. — Ти, бай Гърдьо, кавалджия беше едно време, де ти е кавала?

— Загубих го! — каза Гърдю и се усмихна. — В Исьорен, в тревата го загубих.

Той стисна юмрук, замахна с все сила, но не удари масата, а сграбчи Велка за рамото, разтърси го и завика:

— Боли ме… боли ме, разбра ли?… Боли ме, Хилюпе! — извика той, като навъси лице. — Донеси ракия!

— Де, бате! Не се размеквай де! — каза му Йови.

На Велко му стана мъчно зарад Гърдя, ядоса се, както винаги, на богатите и се обърна: кметът беше излязъл, отзад, както по-рано, седеше само дядо Минко.

Тоя дядо Минко беше един особен човек. Когато захванеше да пие, дълго време той си седеше кротък, мъдър, мълчеше си и с никого не се заядаше. Но имаше една черта в пиянството му и когато минеше отвъд нея, той започваше да се вслушва в чуждите разговори и току ще подхвърли някоя дума, ще бодне някого. И сега, когато Велко се обърна и погледна към него, това време тъкмо-що беше дошло за дяда Минка. Той вече следеше какво приказват крайненци, поподсмиваше се и сините му очи лъщяха като стъкло.

— Добре им е на тях, на богатите — каза Велко, — на тях пари им идат отвсякъде.

— Стегни се, че спечели и ти, сине майчин! — обади се тозчас зад него дядо Минко.

Велко подскочи като ужилен.

— Да спечеля ли? С какво да спечеля? Как да спечеля? С голи ръце печели ли се? Ами те? Те не печелят, а обират кого де свърнат, държавата обират. На този, многознайника, Илия — туй лято позакачи градушка нивата му, я очука два-три класа, я не — и какво стана? Додоха чиновници, прегледаха нивата, ядоха, пиха, отиде Илия с тях в града и една конска торба каймета донесе, разбра ли? Държавата му ги изсипа ей тъй е… Той и себе си, и децата си да беше продал, толкоз пари не можеше земе.

— Абе то туй държава ли е… то не е държава… държавата е само за богатите — обади се един крайненец.

— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — говореше дядо Минко, а в същото време, като се пазеше да не го забележат, поглеждаше към Филипа и му намигаше с око.

Крайненци заговориха пак помежду си. Много време имаше вече, откакто Гърдю беше почнал да разказва някаква дълга история, като на всеки две-три български думи примесваше и една влашка. Той беше се увлякъл, сипаничавото му лице беше се изчервило, калпакът му беше сега назад и се виждаха косите му, сплъстени на фитили, посивели. Него го слушаха само двама-трима крайненци, останалите приказваха отделно, всеки със съседа си.

— Ти сега слушай мене, направи каквото ти казах — говореше Йови на Нейча, най-бедния от крайненци, вдовец, небръснат от седмици. — Туй нещо ти трябва да го направиш, то повече тъй не може.

— Да го направя, ами с празни ръце как? — говореше Нейчо замислен. — Три овци бяха останали, взех, че ги продадох и тях. И сега очисти се, нищо нямам…

— Ти остави сега туй… Старата като е дошла, нека да постои, а ти ще гледаш да си намериш една стопанка, не може. То умрялото си е умряло, а ти деца имаш, трябва да има кой да ги гледа. Ти мене слушай…

Велко приказваше с Динката. Той повечето му шепнеше на ухо, но по едно време се разгорещи и подигна гласа си:

— Аз тъй му казах. Ти, казвам, дядо попе, в черква служиш, евангелието четеш… кажи ми къде отиваме ний, като няма просветление… правдина като няма…

Дядо Минко се обади нещо, но Велко не се обърна.

— Кажи ми, рекъх, защо убиха Стамболийски… народен чиляк… защо го убиха, а?

— Мене никой не ме убива пък — обади се отзад дядо Минко.

Велко скочи и стана прав.

— И ти си чорбаджийско ухо! И ти лижеш еминиите на онези хайдутяги! Какво мислите вий, все тъй ли ще върви? Е-хе! Свърши се то! Ще доде видовден, ще видим кой кум, кой сват.

— Ний да работим, ний да се бием на фронта, ний да плащаме — каза Нейчо. — Все ний. А онез, дето имат по на десет ката къщи, тях никой ги не закача.

— Те само по бани и по курорти ходят — каза Йови.

— Какво искате от тоз народ вий бе? — разгорещи се още повече Велко. — Какво току му пращате бирници, какво има, какво му е остало?

— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — оправдаваше се дядо Минко.

— Чакай, чакай! — обади се Динката. — То малко остана, малко ще потраем. Че като грабнем брадвите!…

Гърдю не беше доразказал историята си, но като нямаше кой да го слуша, и той беше замълчал. И той гледаше, и той уж слушаше, като се разправят другите, но нито чуваше, нито разбираше нещо.

— И няма да изорем нивата, а? — викаше Велко на дяда Минка. — Ще я изорем. Ний ще я изорем и ний ще я засеем. Иди им кажи на думбазите! Иди кажи, ако искаш, и на Манолакя.

Като чу това име, Гърдю трепна, като че се пробуди от сън. Както бяха замислени, малките му черни очи пламнаха, той стана прав и извика:

— Манолаки! Пунгаш! Душата ми изгори той мене… изяде ме… Ама и аз него ли? И аз ще му платя… Хубаво ще му платя…

Той се тръшна на мястото си и гърдите му се заподигаха, като че се задъхваше.