Йордан Йовков
Чифликът край границата (17)

XVII

В градината пред пощенската станция, на сянка под салкъмите, беше седнал Милчевски и четеше вестници. Като бършеше запотеното си охранено лице с голяма червена кърпа, Алекси отиде и седна при него.

— Какво има? Такова туй… на кого се караш! — каза Милчевски и хвърли вестника на масата. — Нищо няма във вестниците. Такова туй, все старото…

— Нищо ли няма? На барут отгоре живеем ний, на барут. Утре всичко може да стане ей тъй е. — Кметът беше още разсърден. Милчевски го гледаше, без да разбере за какво говори. — Ти знаеш ли какво е в село? Знаеш ли какво се готви? Ако знаеше, нямаше да казваш, че нищо нямало.

— Ами защо… Такова туй… доложи!

Кметът махна с ръка.

— Как си чел ти вестниците и как си ги разбрал? Няма нищо ли? — Колко работи има! И аз ги четох. Тя каквато ни е залюляла, не знам. Ще стане нещо, ама де да видим. В едно село отишли стражари да арестуват някого, осъден бил, присъда имал. Скача селото, кой с брадва, кой с дърво — не го дават. В друго село, край морето, пък открили склад с оръжие. На друго място пък…

Кметът замълча, защото Милчевски беше се загледал към кръчмата, усмихваше се и дори се надигаше да стане. Алекси погледна, накъдето гледаше Милчевски: по пруста на хотела към тях идеше Нона. Тя беше с къса синя дрешка, с бяла рокля, без шапка; тъмнокестенявата й коса падаше на къдрици около мургавото й лице, усмихваше се.

— Добър ден, добър ден! — поздрави тя още отдалеч, като снемаше едната си ръкавица. — Г-н Милчевски, искам писма! Добър ден, г-н кмете. Как, няма ли нещо за мене? Не може да бъде!

— Аз ви ги пратих, г-це, колкото имаше. Такова туй… други няма. Вий защо не додохте?

— Хубава работа, още пък ме питате защо не съм дохождала — каза Нона, като седна. — Не знаете ли какво стана към нас? Революция имаше, нека ви разкаже бае Алекси. Аз и днес нямаше да дода, тате не ме пущаше. Не ходи, казва, онез може да ти направят нещо.

— Нищо няма — каза важно Алекси. — Положението е спокойно. То се свърши вече, всеки си гледа работата.

— А онзи, Гърдю?

— Остави го него. Пияница. Ей сега пак му се карах.

— Аз го видях — каза Нона. — Добре, че не ме забеляза. Да не ми вземе кабриолета — засмя се тя, — страх ме е. А вий какво правите? Де е Галчев?

Милчевски взе да се смее. Нона учудено го погледна.

— Галчев има гости. Такова туй… две дами.

— Дами? Какви дами?

— Две госпожици от града. Таз сутрин додоха, отидоха на поста. Е, какво ще му правиш, млад човек. Такова туй… има си приятелки.

— Какво има във вестниците? — каза Нона. — Я дайте да видя!

Тя взе един вестник, разгъна го и скри лицето си зад него. Никога Милчевски не й е бил тъй противен, както сега. Тя не четеше, нито можеше да спре погледа си на някой ред. Сърцето й силно биеше и тя не можеше да разбере защо толкоз се вълнува от такива дребни неща. Най-после Галчев е свободен — мислеше си тя — и може да се среща, с когото си иска. Тя се усмихна и любезно кимна с глава на кмета, който си отиваше. После погледна иззад вестника и се засмя.

— Е, хубави ли бяха тез дами, г-н Милчевски?

— Аз, такова туй… не можах да ги видя добре, докато отида до кръчмата, те заминаха, Филип ми каза, че питали за Галчева.

Милчевски взе да разказва още нещо, но колкото повече говореше, толкоз повече Нона доближаваше вестника до лицето си. Най-после Милчевски, макар че беше търпелив, каза:

— Оставете тоз вестник, г-це! Такова туй… вий по-рано не се интересувахте толкоз от политика. Такова туй, да изиграем по-хубаво една табла с вас.

Раздавачът го извика и той влезе в станцията. Нона захвърли вестника, стана и като премина не през пруста, а направо през градината, върна се при кабриолета си. Като минаваше покрай кръчмата, погледна предпазливо през прозореца: Гърдю беше сложил глава на масата между ръцете си и като че спеше. Великин държеше флейтата си, но не свиреше. Нона се качи на кабриолета. Тя видя, че Милчевски беше турил шапката си и идеше към нея, разбра, че ще иска да се качи, и шибна коня.

— Довиждане, г-н Милчевски! — извика му тя.

Милчевски завика нещо след нея, но тя подкара коня още по-бързо и го поспря да върви по-полека само когато беше вън от село. Преди да излезе от хотела, тя беше решила да отиде направо на поста, без да иска да знае какво ще мислят за нея и Галчев, и гостите му. Искаше да види кои са и какви са тия жени. Сега самата тая мисъл й се стори обидна и тя се сърдеше на себе си, че още не можеше да се успокои напълно. Да се върне в чифлика беше рано, но не знаеше де другаде можеше да отиде. Тя остави коня да пристъпя бавно по пътя към Исьорен. На едно място, като подигна очи, тя видя колибата на Кутмака, видя и самия него, че се разхожда между метлите. Нона възви файтона и, все тъй бавно, тръгна нанататък.

— Ела, Ноне, ела да видим какво правиш — посрещна я Кутмака. Като други път, той не се усмихна, гледаше настрана. Нона спря кабриолета, но не слезе.

— Слезни де! — подкани я Кутмака.

— Защо да сляза. Мене не ми е добре, а както виждам, и тебе не те бива. Да не си болен?

Разсърден от по-рано, Кутмака размаха големите си ръце.

— Болен ли да съм? Аз какво е болест, не знам. Аз откакто съм се родил, глава не ме е заболявало. Не съм болен аз, ами хората ще ме изедат. Лоши хора има на тоз свят, Ноне, лоши…

— Защо, дядо Тодоре? Какво има?

— Ти си била в Сеново, виждам. Отзарана и аз рекох да отида там и щом влязох у Хилюпа, онзи, Гърдю, скочи отгоре ми като бесен. Стари сметки търси чиляка. Хе! Дето е било изпреди двайсет години, за него иска да се разправя. Слезни де, слезни да си починеш.

— Офицерина не е ли дохождал? — попита Нона, като гледаше към границата.

— Не е. Той да доде, аз ще се жалвам и на него. Отзарана дохожда войника му, Хубен. Дадох му дини, гости имали.

— Какви гости? — попита Нона и едвам обърна черните си очи, затъмнени от дългите клепачи.

— Не знам. Жената на ротния му била май. И друга една госпожа, тя пък хазайка й била, в нейната къща живеял капитанина в града. Тъй ми каза момчето.

Нона скочи от кабриолета и когато Кутмака я погледна, видя, че се смееше.

— Хей, дядо Тодоре! Аз те мислех за юнак, а пък ти от какви дребни работи си се умислил. Какво ще ти прави Гърдю тебе, сто Гърдювци да са, ти ще ги удушиш като… като зайци!

Кутмака се засмя с тих хрипкав смях. Все пак неочакваната промяна у Нона, която доде тъй замислена, а сега се смееше, не избягна от вниманието му и хитрите му очи любопитно и изпитателно я гледаха.

— Холан, Ноне, каква си. Какво искаш? Ти ме развесели и аз искам да те нагостя, какво искаш? Пъпеш или диня?

— Нито пъпеш, нито диня. А пък ако речеш да идеш да ми вадиш бял мед, знам, че там ще си останеш. По-добре стой тука и ми разправи за какво се карахте с Гърдя. Тез дни все на кавги върви. Ами дай ми нещо да седна, права ли ще стоя?

— Ух, наистина. Улисах се. Ей сегичка…

Той влезе в колибата и донесе едно трикрако столче за Нона, а крината — за себе си.

— Разправяй сега — каза Нона, като седна.

— Нали ти казах: Гърдю ми гони ким за една работа отпреди двайсет години. Когато го съдеха, задето беше убил Якуба, и аз бях свидетел. Защо съм бил говорил против него в съда, та го били отсъдили — затуй ми дири сметка сега. Гледай му ти нему ума.

— Че то много стара работа.

— Стара, ами. Да зема да ти я разправям, тя край няма. И ако питаш, забравил съм я — не беше вчера, двайсет години има оттогаз. Какво ще ти я разправям… — Кутмака се обърна към колибата и се ослуша: там някой се покашля. — Няма да ти разправям аз, ами друго чудо ще ти покажа, добре, че доде. Ей, гостенино! — извика той, като се обърна пак към колибата. — Я ела сам!

Иззад колибата надникна, а след туй се показа цял някакъв чудноват човек: нисичък, с дребно лице, с гъсти червеникави вежди, които почти скриваха очите му. Той беше с бозяви панталони, но с цървули, а през кръста опасан с пояс. Малко калпаче като гаванка покриваше само върха на главата му, тъй че по-голямата част от посивялата му коса беше отвън. Той завързваше една торбичка, пъхна я на тоягата си и доде по-близо.

— Ти май си поспа — каза Кутмака.

— Ъхъ, позаспал съм. Уморен бях и съм заспал, ама сянката се преместила, та ме припекло слънце. — Той не говореше, а викаше, като че беше глух или говореше на глухи.

— Ела, ела насам! — подкани го Кутмака.

Непознатият доде още по-близо, погледна Нона, но нито учудване, нито любопитство се яви на лицето му.

— Ей го момичето, дето ти казах — рече Кутмака, като също тъй говореше високо. — Таз е дъщерята на Антица.

Непознатият погледна Нона и лицето му просия. Преди да заговори, той като че се разтрепери от вълнение.

— Дъще! — извика той. — Дай да ти цалуна ръка! Дай, дай да ти цалуна ръка!

Изумена, слисана, Нона беше станала и криеше зад себе си ръката си.

— Как ще ми цалунеш ръка! Не бива да ми цалуваш ръка! Ти си стар човек.

Както беше се привел, непознатият тури ръка на сърцето си.

— Дъще! Голямо добро съм видял от майка ти. Дай да ти цалуна ръка. Като ти цалуна ръка, все едно че на майка ти ще цалуна ръка. — В гласа му прозвуча плач, той беше все тъй развълнуван. Нона отпусна ръката си и той я целуна. — Господ живот и здраве да ти дава! — каза той, дръпна се настрана и се загледа в Нона, като че й се радваше.

— Е, кажи сега, за какво ходиш — каза Кутмака.

— Ще кажа, ще кажа.

— И седни, дядо, не стой прав — каза Нона.

— Нищо, нищо, аз мога да постоя прав, мене нищо ми не става… Защо ходя ли? Чак долу от Тракията съм, от Главан, Велю ме казват, Велю Киров от Главан. Тя е дълга мойта, ама аз накъсо ще разправя. Едно време, като бях млад, идехме тук, в Добруджата, да дирим работа. И май все Исьоренския чифлик мерехме, вашия чифлик де. Едно лято, като косяхме, сборичкахме се с едного, той ме подгони и аз като рекъх да му отбягна, налетях на косата на един татарин. И ми пресече крака…

— Ах, боже! — извика Нона от болка.

— То мина, то се забрави. От туй съм хром сега. Преряза ми крака — ами сега? Взехме, превързахме го, занесоха ме в чифлика. Ден, два — лошо, боли. Доде майка ти, бог да я прости, Антица, чорбаджийката: що, кай, го държите тоз човек тука? Я впрегнете, кай, каруцата, че да го занесем в града. Нейсе, занесоха ме. Докато лежах, три пъти дохожда майка ти. Кога оздравях и вече да изляза, пак доде: ти, кай, на наша работа се всакати, на ти, кай, тез пари, та да си помогнеш. Десет алтъна ми даде. Десет алтъна, златни! — на онуй време много пари бяха. С тез пари — ей го, господ е отгоре ни, — с тях се замогнах. Истина е, пораснаха ми децата, додоха ми и те на помощ, ама всичко, що имаме, е от тез пари…

Той позамлъкна и се загледа настрана.

— Питаш ме сега защо ходя. Грях имах на душата си, тежеше ми. Колко пътя съм си думал: да отида да се отблагодаря на таз жена, да й цалуна ръка. Аз затуй ти цалунах ръка на тебе — каза той и погледна Нона. Гласът му пак затрепери и той замълча. След малко продължи: — Не можах да се откъсам от работа. Чух, че се поминала Антица, давах на черква, струвах оброк — не ми олеква. Не, рекъх, ще ида там и барем една свещ ще запаля на гроба й. И направих го. Сега ми е добре.

Нона мълчеше и едвам се удържаше да не се разплаче.

— Сега веки мога да си ида — каза дядо Велю. — Каквото трябваше да направя, направих го.

— Как тъй ще си ходиш! — каза Нона. — Но ти качи ли се на могилата, беше ли на гроба?

— Бях, бях, дъще. Нали туй ти казвам.

— А в чифлика ходи ли? Обади ли се на тати?

Дядо Велю махна с глава.

— Какво ще правя в чифлика? Нямам работа в чифлика. Аз съм един странен човек и никой не ме познава. Каквото трябваше да направя, направих го. Сега си отивам.