Йордан Йовков
Чифликът край границата (6)

VI

Галчев слезе от коня, остави го на войника, а сам тръгна към кладенеца. Едно босо момче караше алашата — тежък бял кон, който, напрегнат, с огънат гръбнак, едва пристъпваше около келявото, като на всяка крачка подмяташе предницата си, като че с мъка отлепяше краката си от земята. Застанал прав на каменната софа, наспоред върбата, която беше до самия кладенец, стоеше възстар човек, по ръкави, с кафяви шаячени панталони, каквито носят котленците. Той и не погледна Галчева, защото тъкмо в тая минута по макарата остро заграка синджир и човекът, като се понаведе, пое пълния тулум, мокър и лъснат от водата, която се плискаше по него. Той го отмъкна до улука, но не го изля, а само го надвеси и като погледна Галчева и се усмихна, каза:

— Няма ли да пийте, г-н поручик? Водата ни е хубава, студена е.

— Не, ний искаме да напоим конете — каза Галчев. — Може ли?

— Как да не може. Може, може. Дай насам конете, момче! — извика той на войника. — А, Хубене, ти ли си? Докарай конете!

— Де е по-чиста водата, дядо Христо? — попита Хубен, като водеше конете. — Да няма перушина от патките, че ще кашлят конете. На кой улук да ги напоя?

— На който щеш, на който щеш, водата е чиста, сега сме я вадили. Хайде, че ела да се напиеш и ти, аз ще чакам.

Той държеше тулума и все се усмихваше. Лицето му беше сухо, но здраво и червено, около носа и устата му имаше две дълбоки извити бръчки и от тях той изглеждаше по-усмихнат, отколкото си беше. Като се напи и войникът, дядо Христо хвърли тулума в кладенеца, спусна и въжето.

— Чакаме да напоим овцете — каза той. — То отзарана поваля малко, кой знай дали ще пият. Бяхме напълнили улуците, ама като ви видях, че идете, рекох на детето: карай, Енко, карай да извадим още един тулум, тез хора може да искат да пият вода.

— Всичко туй на чифлика ли е? — каза Галчев, като показваше към сградите. — Няма ли кръчма или кафене, да се навъртат там съмнителни хора?

— Какви хора?

— Контрабандисти, бегачи през границата.

— А, няма, няма. Таквиз хора няма. И нито кръчма има, нито кафене, всичко туй, дето го гледаш, е на чифлика. Едно време, право е, много бягаха оттука през границата. Ей онзи дол, виждаш ли го? — там им беше вървището. И Тахира от Черкезкьой, когато го бастисаха, хайдутите през тоя дол минаха отсам в България. Цяла нощ пукаха пушки, гонеше ги потеря.

— Кой е тоз Тахир?

— Един богат турчин. Рязали му бяха ухото за пари. Отколе беше то. Тогаз, нали казах много бягаха оттука, ама откато направиха онез двата поста, румънския и българския, никой не смее вече де мине.

Дядо Христо се обърна и погледна към детето.

— Хайде, Енко, впрягай да извадим и тоз тулум. Дръж го, дръж, дръж! — завика той.

Галчев се обърна: белият кон, който досега беше стоял отстрани на келявото, беше повлякъл детето и тичаше към улуците. Колкото и да опъваше отзад хамутя, детето не можа да го спре и го пусна. Дървената закачалка затрака по камъните.

— Ух, да те ядат вълци, да те ядат! — разсърди се дядо Христо и замаха с ръце срещу коня.

— Нека се напие — каза Галчев.

— Какво ще пие — не е жаден. Откато сме завадили вода, сто пъти е дохаждал да пие. Туй добитъка, г-н поручик, хитър е като чиляка. Разбра, че ще го впряга ме, и гледа само да се помайва.

Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.

Галчев гледаше към чифлика. „Защо не се показва Нона? — мислеше си той. — Дали не е отишла някъде?“ — Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше.

— Какво има на оназ могила? — поп пак той дяда Христа. — Нещо се белее там, паметник ли е?

— Паметник е.

— Руски паметник ли?

— Не, гроб е. Там е погребана чорбаджийката, бай Манола жена му. Втората му жена, Антица.

Галчев позамълча и се позамисли: откато беше границата, не се минаваше ден да не чуе да се разказ нещо за Антица, да не се спомене името й.

— Че защо е погребана там?

— Е, тъй искаше чорбаджията, тъй направиха. Там я погребаха.

Както по-рано, дядо Христо все си изглеждаше усмихнат, но очите му като че овлажняха.

— Таз могила тъй я гледаш ниска — каза след малко той, — ама да се качиш там и да погледнеш вижда се цялата мера на чифлика. — Той помълча добави: — Едно време чифлика беше голям. Трябваше да вървиш цял час с талига, че да изминеш мерата от единия край до другия. А сега — ей де се виждат нивите на сеновчани. Те разграбиха земята му.

Отвъд върбата, из буренака се изправи човек, когото Галчев не беше забелязал досега. Той беше бос, със запретнати крачоли, дрипав.

— Николай, ти още ли си тук? — каза дядо Христо. — Хайде, вземай бъкела и върви при телците. Ще минат през границата.

— А-хъ, ще минат… чунким не ги виждам оттука. — Той се навъси и слабоумното му лице стана още по-грозно. — Върви, върви… ами цървули? Ами че дядо Христо, кажи на чорбаджията да ми даде едни цървули. Все бос, бос… тръни има!

— Казах аз, казах на Тоша да ти купят цървули. Хайде върви сега при телците.

Все тъй навъсен, като гледаше в земята, Николай каза:

— Едни ботуши имало… да ми дадат тях.

— Какви ботуши? Кой ти каза?

— Нона, аз и на нея казах за цървули, а тя — ако искаш, кай, ботуши, има…

Дядо Христо се засмя.

— Ех, ти Нона ако слушаш! И капитан ли ще ставаш, та искаш ботуши? — засмя се дядо Христо и погледна Галчева.

Галчев извика на войника да доведе конете.

— Време е да си ходим — каза той.

Хубен доведе конете, Галчев прибра поводите и щеше вече да се качва, когато отгоре, откъм къщата на чифлика, се чу треперлив и ясен женски глас: „Дядо Христо! Дядо Христо!“. Едно момиче, наметнато с голям червен шал, тичаше към кладенеца. Не беше Нона — приличаше по-скоро да е селянка. Като забеляза Галчева и войника, тя се спря, позавъртя се, като че искаше да се върне, но после пак се затича. Тя доде на няколко крачки, усмихваше се — беше Нона.

— А, госпожице, вие ли сте? — можа само да каже Галчев.

Но още по-учуден беше дядо Христо. Както стоеше на кладенеца, той я изгледа, после развълнувано и ниско каза:

— Какво си направила ти?

Нона се засмя.

— Дядо Христо, ще те питам нещо… Чакай, сега ще дода — каза тя, после се обърна към Галчева: — Приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво?

Галчев я гледаше учуден. Най-хубавото нещо у нея беше шалът — разкошен червен шал с гъсти дълги ресни. Отдолу роклята беше тъмнокафява, без деколте със стегнати ръкави, старомодна. Нона и косата беше направила другояче: вчесана на път, стегнат пригладена. Лицето й изглеждаше по-кръгло, черните й очи лъщяха и се смееха. Като се позагръщаше с и подаваше едното си рамо напред, тя гледаше Галчев усмихваше се и питаше:

— Приличат ли ми? Стоят ли ми добре?

— Много, много ви приличат!

— Виждате ли какъв шал — каза Нона. — От чиста коприна е, много е тежък. Липискански шал, тъй каза тати, той го купил на мама. Таквиз шалове сега няма. А я вижте обущата — тя показа единия си крак — с пиринчени токове… Е, как ме намирате? — каза тя като се изправи и се засмя.

— Много сте хубава.

— Нали? — каза тя и очите й светнаха. — Намерих ги в сандъка. Чакай, рекох, да ги облека. А вий се изгубихте тия дни? Де бяхте? Аз два пъти дохажда в Сеново. И Милчевски не знаеше де сте.

— Имах малко работа — каза Галчев. — Вие вчера сте били в Сеново. Имате ли писмо от годеника си?

Нона го погледна и насмешливо сви устни.

— Какво сте се загрижили за моя годеник?

— Нищо, попитах само. А вий бяхте ми обещали нещо.

— Какво съм ви обещала?

— Да ми разкажете оная история, за оня, дето паднал от трена.

— И за другия, дето падна от мотоциклета ли? Добре, но вий не се явихте. Вий малко внимание обръщате на новите си познати.

— Но вий пак ще изпълните обещанието си.

— Не се знае. Ще видим. — Тя се обърна, видя Николая и каза: — Какво се е намусил Николай, дядо Христо?

— Ботуши иска Николай. Казала си му, че ще му дадеш ботуши.

Нона се загърна повече с шала и се засмя.

— Аз му казах, че ако влезе там в гьола, в калта, и излезе, ще му станат на краката ботуши, а той… дядо Христо, ще те питам нещо, на ухото ще ти кажа… Довиждане! — каза тя на Галчева, усмихна се и се завтече към дяда Христа.

Галчев разбра, че повече няма защо да стои, и се качи на коня си. На тръгване Нона още веднъж му кимна с глава и се усмихна. Когато минаваше покрай портата, Галчев видя, че на чардака стоеше един стар побелял човек, наметнат с палто — навярно беше Манолаки. Галчев поздрави — старецът едвам подигна ръка към калпака си. В същия миг отзад се зачуха стъпки, зазвъняха гердани — Нона се връщаше. Галчев се въздържа и не се обърна. Той мина покрай могилата и отблизо видя гроба на Антица — бял каменен паметник, ограден с желязна ограда.

Макар да беше доста далеч вече, Галчев не искаше да се обърне. „Защо не ме покани у тях? — помисли си той, малко огорчен. — Това е най-обикновеното нещо, което всеки би направил.“ Той си спомни, че колкото и да се държеше свободно, Нона изглеждаше наистина малко смутена, може би от неочакваната среща, но всичко туй не можеше да я накара да забрави една такава проста любезност. Все пак Галчев беше доволен, радваше се, че я видя, че я срещна. Когато пътят захвана да наваля по отвъдната страна на баира, той се обърна: на чардака, гдето още се тъмнееше сгърбената фигура на стареца, стоеше Нона, с червения шал на раменете си. „Тъй е стояла някога там и Антица“ — помисли си Галчев и си спомни думите на Кутмака: „Антица беше селянка, а стана господарка. И каква господарка!“