Йордан Йовков
Чифликът край границата (25)

XXV

Като се върна на поста, Галчев не си легна веднага, макар че вече се съзоряваше. На другата вечер той също тъй стоя до късно, беше някак особено възбуден и весел. А като прекара през ума си всичко, което беше му се случило през деня, той не намери нищо необикновено: както винаги, беше слизал в Сеново, срещал се беше с кмета, с Милчевски — приказваха, играха на табла. Но Галчев си спомни, че през всичкото време той беше си мислил за Нона, и разбра, че оттук именно идеше тая веселост, това чувство на безпричинно на пръв поглед щастие, което непрекъснато го държеше.

Той и сега си мислеше за Нона — откъслечни мисли, бързи, променливи. Често ставаше и захващаше да се разхожда из стаята, гологлав, с разкопчана куртка, спираше се срещу отворения прозорец и се усмихваше, сънливо и тихо пееха щурци, някъде по-далеч се чуваше да лае куче или прогърмяваше каруца. Понякога пък се чуваше глас, който не се знаеше от що и отгде иде — сякаш самата тишина проговорваше. Галчев дохожда до самия прозорец. Тъмнината, която е затворена в рамката на прозореца, отначало е еднаква, но после се разделя надве: горе е по-светло и тук-таме греят звезди, долу е тъмно и черно — това е полето, което се простира чак до хоризонта.

Галчев започва пак да се разхожда и след малко, като държи ръцете си в джобовете и се усмихва, спира поглед върху книгите на масата си. Отначало като че нищо не вижда, после една дебела тетрадка, неподвързана, зле съшита, се отделя от другите книги, той посяга, издърпва я и едновременно с това сяда. Тая тетрадка е дневникът му, който той редовно води от някое време насам. Както е добре разположени не му се спи, най-добре ще бъде да запише нещо в дневника си. Все тъй усмихнат, той взема перото и се приготвя да пише, но за да види на коя дата се е спрял последния път, обръща на отвъдната страница. Неволно той се зачита там, обръща още три-четири страници назад и пак се зачита. Той оставя перото и решава, преди да напише нещо ново, да прочете онова, което беше писал през последните дни. И ето какво прочете там:

Събота, 24 август. — Присъствувах днес на аутопсията, която лекарят направи на убития при X. контрабандист. Аз познавам няколко души от Сеново, които се занимават с контрабанда (показа ми ги моят предшественик). Те не изглеждат на лоши хора. Едни от тях се занимават с контрабанда от бедност, други — те са самотници, без деца, без близки — от любов към приключенията. Убитият на наша територия, от наши войници, контрабандист е татарин. Аз не се вгледах добре в него, но ми се стори да е беден човек — лактите на антерията му бяха закърпени. И каква контрабанда е носел? — Една рола гьон около 20-25 кг, едно чувалче сапун и една кутия цигарени книжки. Всичко туй беше разпиляно около него. Войниците бяха покрили трупа с трева. Когато докторът щеше да започне аутопсията, каза да махнат тревата и да открият трупа. Обърнаха го по гръб и когато разкопчаха антерията му, падна нещо от пазвата му, завито в хартия. Докторът го разгъна: показаха се две червени дървени свирчици, каквито се продават по панаирите. Докторът ги загърна пак в хартията и ги тури настрана. Аз започнах да пиша съдебномедицинския акт, както ми диктуваше докторът: „Труп на 45-50-годишен мъж, добре развито и добре охранено тяло, под лявата гръд рана от огнестрелно оръжие…“. Малко по-късно докторът се поумори и като повика един войник да тури в устата му една цигара и да я запали — той сам не искаше да пипа нищо с изцапаните си каучукови ръкавици, — потърси с очи пакета, позамисли се и каза: „Видя ли свирчиците? Той трябва да е имал деца и на тях ги е носел. Ех, таквоз нещо е живота!“…

Сряда, 28 август. — Нещо особено забелязвам в тукашните места: след като заседне слънце и се мръкне добре, в продължение на един час става много тъмно, а след туй тъмнината постепенно се разсейва и става толкоз светло, че не само може да се вижда добре, но могат да се различават и отделните цветове. Като че грее месечина или като че са бели нощи. (Да се назначават патрули тъкмо в тия часове: това затъмняване ще е известно на бегачите и те навярно гледат да се възползуват от него.)

Четвъртък, 29 август. — Селата отвъд границата са все български. Сега цял ден полето е пълно с хора. Забелязал съм, че когато минавам по границата, ония, които се отсам, у нас, нито ме и поглеждат. Напротив, българите, които са оттатък, били те мъже или жени, каквото и да работят, ще спрат и ще ме гледат, докато замина. След туй пак ще продължат работата си. Приказвах с едного, който товареше снопи до самата граница. Имотен човек изглежда да е, добре облечен. „Преди, казва, когато бяхме свободни, като додеше някой стражар, не му давахме хляб, не му давахме ечемик за коня. От партизанство го правехме, от лошотия. Сега да доде наш стражар, всичко ще му дадем. Аз самичък ще взема да разведа коня му. Не коня му — ботуша си да събуе, и него ще развеждам като кон.“

Събота, 31 август. — Тая сутрин, на разсъмване, хванахме един контрабандист пред самия пост. Когато го хванали войниците, той взел да се бие по главата с юмруци: „От двайсет години, рекъл, минавам таз граница, зная пътя, зная местата. Как ми се обърка ума таз сутрин! Като излязох на тоя път, мислех, че съм излязъл на пътя за Сеново. А пък то — вървях, вървях и право на поста!“

Вторник, 3 септемврий. — Много жени, инак хубави, отблизо губят: открива се някой недостатък, макар малък, макар грижливо прикриван. И разочарованието иде много бързо. С Нона не е тъй. Колкото я гледам, по-хубава, по-жива, по-очарователна изглежда. Как се менят очите й, какъв блясък грее в тях и колко е изразителен погледът й — в очите й се чете вече туй, което мисли, което не одобрява или което й е приятно, което се кани да каже или което ще премълчи. Когато е пред мене, струва ми се, че я виждам за първи път, когато си отиде, образът й, все тъй жив и ясен, още стои пред мене.

Петък, 6 септемврий. — Като наблюдавам селяните от Сеново, виждам, че всички могат да се разделят на три категории: богати, от средна ръка и бедни. Богатите нямат нужда от държавна помощ, средните също могат да се оставят сами на себе си, те как-как ще си помогнат. Всяка държавна помощ, напротив, трябва да се отправя и да достига само до бедните. И колко може да се направи! Аз, например, бих постъпил тъй: училищните, черковните и държавните земи, колкото ги има, бих ги събрал наедно. Ще се получи земя, колкото на едно голямо стопанство. Всички бедни селяни, каквито са всички крайненци — Велко, Дядо Пеювите синове, Нейчо, Йови, Динката и др., ще бъдат зачислени в това стопанство, в тая селска задруга, тъй да я наречем. Всеки ще влезе с парчето земя, което има, с добитъка си, с колата си или само с работните си ръце, на себе си и на семейството си. Ще работят като в някой чифлик, но чифликът ще бъде техен. Ще бъдат като братя, за всички ще има работа, всички ще се ползуват еднакво от плодовете на труда си. Още отсега може да се предвиди, че ще има повече хора, отколкото са нужни за обработването на земята. Затуй ще се уреди и птицевъдство, овощарство, пчели. Чудеса могат да се направят. Това е една идея, един голям план, който аз подробно ще трябва да проуча и разработя.

Понеделник, 9 септемврий. — На пост №8 „Караджата“ има едно куче, което войниците наричат „Паша“. То е голямо, черно, очите му гневно гледат и горят като въглени. Напоследък то е станало толкоз зло, че войниците не смеят вече да го водят със себе си, тъй като то се хвърля върху всеки човек и може да разкъса някого. Държат го не вързано, а в клетка, гдето то все ръмжи и лае. Ще трябва ли да го застреляме, или да го изпратим на постовете край морето, гдето по няма хора.

Вторник, 10 септемврий. — Пак ни се случи да заловим един интересен бегач. Той беше един българин откъм Бабадашките села, стар човек, беден — дрехите му бяха кръпка до кръпка. Изглеждаше да е глух или се преструваше на глух. Повтаряше все едно и също: „Дъщеря имам женена в Беш-тепе, унуки имам, тях отивам да видя“. Ще каже една дума, а половин час ще мисли. Преди да го обискираме, казах му каквото има да го даде сам, ето кмета е тук (Алекси беше при мене), всичко ще се опише и негово ще си бъде. Той мисли, въздиша, пъшка. После взе да бърка ту тук, ту там из дрехите си, като изваждаше по един, по два или по три златни наполеона, или лири. На масата се събра цяла купчина злато — 35 жълтици. Войниците се спогледаха смаяни. Алекси също изгуби дума и ума.

Четвъртък, 12 септемврий. — Доде ми на ум една потребност от уредбата на селската задруга: воденето на сметките трябва да става по възможност най-просто, за да не отнема много хора и да не избие в бюрократизъм. Управлението трябва да е основано върху познати обичаи и правила в подобни случаи, да напомня управлението на частните чифлици, на овчарските къшли, на зеленчуковите градини на габровците. Друга подробност: когато материалното положение на някой член на задругата се измени, напр. получи зестра или наследство и поради туй придобива възможност да работи самостоятелно, той напуска задругата. Обратно: когато някой селянин (богат или от средна ръка) по една или друга причина обеднее, той ще потърси спасение в задругата. Но за всичко туй аз ще трябва да помисля, да проуча някои работи и след туй подробно да разработя плана и уредбата на задругата.

Събота, 14 септемврий. — Получих от ротния командир едно писмо, което аз очаквах: в щаба на ротата са получили сведения, че при мене, на поста, били идвали жени. Искат ми се обяснения — кои са тия жени и защо дохождат на границата.

Събота, 14 септемврий. — Откато мама е при мене, можах да забележа колко много се е изменила: по-рано бедността, лишенията и страданията я каляваха, даваха й сили и една особена коравина на духа. Сега тя като че се бои да не изгуби едно щастие, за което дълги години е мечтала. Миналата вечер закъснях и се върнах на разсъмване. Цяла нощ тя стояла и ме чакала, без да мигне. От страх, от безпокойство и от умора тя беше тъй изтощена, че приличаше на побъркана, на изумена. „Страх ме беше да не ти се случи нещо, като гледах какво е тъмно, страх ме беше да не паднеш в някой трапя“ — това повтаряше. На другия ден, като се поободри и доде на себе си, аз пак я попитах какво ще каже за Нона. Тя въздъхна и каза: „Мене да питаш, синко, не ми се ще, пък ти каквото кажеш“.

Четвъртък, 19 септемврий. — Получих ново писмо от ротния командир. Искат ми се по-подробни обяснения. Ясно е, че се прави от някого интрига. Говорих с Нона — и тя е съгласна да открия всичко. Нас нищо не може да ни раздели. Пред бога Нона е моя жена (тя сама каза това). Мисля, че най-добрият отговор от моя страна ще бъде да дам рапорт, с който да поискам да ми се разреши да встъпя в брак. Така ще направя.

Събота, 21 септемврий. — Започнах тоя дневник, за да записвам преживяванията си и тъй като това го правя преди всичко за себе си — да бъда напълно искрен. Аз обичам Нона. Обичам — каква слаба дума! Някога аз мислех, че ако поискам (зарад майка си и зарад сестра си), мога да отмина Нона, да не я обикна или, ако я обикна, да се оттегля настрана, когато поискам. Какво заблуждение! Сега виждам, че Нона е всичко за мене — живот, смисъл на съществуването ми. Когато се радвам, когато чувствувам, че живея, когато светът открива пред мене нещо от своя смисъл — аз мисля само за нея, за Нона. Колко пусти и безрадостни ми се сториха тия полета, когато додох тук! Като че бях попаднал в някаква пустиня. Сега е друго, сега връз всичко Нона е сложила някакъв отпечатък от себе си; когато вървя из някой път (пътищата из тия широки равнини приличат на същества, които живеят свой живот), аз чувствувам живите следи, които Нона е оставила след себе си — нещо от блясъка на очите й, от усмивката и гласа й, от тропота на коня й!… Тия полета като че са създадени за Нона и Нона за тях. В мене е още живо първото впечатление, първата среща с нея: двама с Милчевски я видяхме да иде с кабриолета си измежду нивите (наближаваше жетва тогава), от двете й страни се люлееха класове, а тя, изгоряла от слънцето, усмихната и хубава, викаше нещо на Милчевски и махаше с ръка. Не зная защо още тогава си помислих: „Каква е, като самодива!“ И тъй като тук няма нито гори, нито реки, аз веднага трябваше да прибавя в ума си: „самодива на житата“…

Като прочете последния ред и погледът му се премести върху бялата и чиста страница, Галчев взе перото, натопи го в мастилницата и развълнуван, усмихнат приготви се да пише. В същия миг долу телефонът зазвъни и Хубен още от стълбите извика:

— Г-н подпоручик! Ротния командир ви вика!

Галчев слезе долу и дълго време стоя на телефона. Сам той не приказваше, слушаше само и от време на време проговорваше: „Разбирам, г-н капитан! Слушам, г-н капитан!“ Когато остави слушалката, лицето му беше се изменило, беше станало бледно и замислено. Въпреки туй, той почувствува, че го обзема това нервно възбуждане, което го обземаше пред всяка важна работа. Той заповяда да впрегнат веднага каруцата и четирима войници, които щяха да додат с него, да се стегнат „в пълна бойна амуниция“. Сам той се затича нагоре по стълбите, за да се приготви.

За дневника си той беше забравил и чудно му се видя, когато го намери разтворен на масата. За миг той помисли да го остави тъй, както си е, и да продължи да пише, когато се върне, но след туй го прибра в чекмеджето, заключи го и взе ключа със себе си. Веселото му настроение изведнъж го остави. Нямаше никакво съмнение, че размириците по селата са започнали. Той се облече набързо и слезе долу. Каруцата беше готова, войниците, с пушки в ръце, бяха се качили. Галчев хвърли цигарата и се качи отпред при Хубена. Каруцата влезе в пътя и задрънка в тъмнината надолу по границата.