Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

21

Същински ангел на смъртта, генерал Суперястреб маршируваше по централния коридор в адмиралския кораб, следван на сигурно разстояние от обичайната си свита верни подмазвачи. Подковани ботуши тракаха върху металния под, подрънкването на украсените с диаманти медали и еполети се смесваше с веселото звънтене на шпаги и скърцането на нервно стиснати зъби. Генерал Суперястреб се спираше на равни промеждутъци, за да избълва бясна нечленоразделна реч, след което продължаваше мрачно по-нататък, а парализираните му от ужас подчинени се втурваха след него, подобни на рояк черно-златни мишки.

— Къде е проклетото животно? — изрева той. — Откога е долу? Отговаряйте!

Изведнъж зад гърба му настъпи истински хаос. С истерична активност ужасените майори и полковници опитваха да се споразумеят кой да излезе напред и да отговори. След дълго шепнене и издаване на заповеди най-сетне избутаха напред пълен нисък мъж в майорска униформа. Той кашляше и заекваше, уплашен до смърт пред перспективата лично да се изправи пред всяващия ужас генерал и да понесе гнева му.

— Д-две седмици, генерал — прошепна той.

— Две седмици? Тая свиня ме кара да чакам в продължение на две седмици? Какви са сведенията от кораба му?

— Съобщава, че е прекарал на планетата две седмици без да се свърже с нас — нещастно простена майорът.

— Вие шегувате ли се? — кресна генерал Суперястреб, без да се обръща. — Или копнеете да станете пак редник и да стържете корпуса? — Тръсна кошмарната си бръсната глава и нададе безумен вой. — Къде е Желязната челюст?

— Изчезнал е, генерале.

— Като се появи, жив ще го одера! А Робобрата?

— Изчезнал е, генерале.

— Стига си повтарял едно и също! Внимавай в картинката! Ами десантните кораби на Желязната челюст?

— Изчез… Не знаем, генерале. — Майорът обилно се потеше отчасти поради непривичното за тялото му движение, отчасти поради изпитвания ужас, ясно изобразен върху глупавото му лице.

— Значи, не знаете, така ли? Що за отговор, проклето нищожество? Такъв ли трябва да бъде отговорът ти на един висшестоящ? Ще те понижа! Ще те нашибам! Ще…

— Млък! — изрева един вентилационен барабан точно пред страховития генерал. Заповедта дойде тъй неочаквано, че той действително млъкна на часа, а бруталната му брадичка увисна чак до гърдите.

— Какво беше това? — задъха се той поразен. Втренчи се злобно във вентилационния барабан. — Има ли някой там вътре? Някой, който ми каза да млъкна — на мен? — Гласът му отново се извиси до нормалните си оглушителни височини. — Кой го каза? Отговаряй!

— Дръж се по-кротко, ако не искаш да взривя на атоми цялата ти жалка флота! — изрева вентилационният барабан.

— Кой сте вие?

— Познай!

— Желязната челюст?

— Хе-хе, шегички ли си правите, генерале?

— Централният мозък?

— Никакъв централен мозък не съществува вече — във всеки случай не такъв, който да говори самостоятелно. Хайде, опитай пак!

Генерал Суперястреб недоверчиво се втренчи във вентилационния барабан с воднистиге си очи.

— Хей, там! — изкрещя той. — Вие сте оня пилот разузнавач, когото изпратихме долу преди две седмици! Какво по дяволите, се опитвате да…

— Май че ти се ще да те пръснат на атоми? — изрева вентилационният барабан. — Малко повече уважение, моля! Иначе е свършено с теб! И ме наричай „Ваша милост“, когато се обръщаш към мен, обшито в злато нищожество!

— Не се ли боите от мен? — попита удивено генералът.

— Отде-накъде?

— Защо не? — генералът не можеше да повярва на ушите си.

— Защото разполагам с шестстотин ракети-носители на водородни бомби тук долу, всичките насочени към жалката ти смешна флота. И гледай да се държиш малко по-учтиво, когато разговаряш с по-изискани от теб хора, инак ще ги изстрелям всички до една!

— Това е бунт! — задъха се генерал Суперястреб. — Жив ще ви одера за тая работа, войник Рордин, аз ще…

— Затваряй си устата, ти казах! — изрева Бернхард. — И ме наричай „Ваша милост“! Нещата тук долу се промениха и сега аз решавам кое как ще… — Той млъкна. Дочуха се стъпки на тежки метални крака. — Ей ти! Какво, по дяволите, искаш? — изрева Бернхард, който очевидно сега се намираше на известно разстояние от микрофона. — Махни мръсните си ръце от мен! Изчезвай ти казвам! Не знаеш ли кой съм аз? Изчезвай! Престани!

Звуците на бесен бой разтресоха вентилационния барабан. Чуваха се ужасни проклятия, както и шумът на търкалящи се по пода тела.

— Бунт! — крещеше Бернхард. — Въстание! Ще те обеся за тая работа, проклета тенекиена бракма! Пускай ме, пускай ме, че ще…

Гласът му секна насред думата; възцари се зловеща тишина, нарушавана единствено от поскърцването на механични крайници, катерещи се върху някакъв стол.

— Какво беше това? — попита генерал Суперястреб. — Какво стана?

Вентилационният барабан се прокашля.

— Там ли сте все още? — учтиво попита той.

— Какво, по дяволите, става там долу? — попита генерал Суперястреб.

— Настъпи промяна в ръководството — поясни вентилационният барабан. — Аз, Робобрата, поех контрола върху планетата. Обещавам да бъда справедлив и да работя всеотдайно за подобряване на тежката участ на обикновения, прост робот. Корумпираният ми предшественик ще бъде екзекутиран призори. Друго интересува ли ви?

Генерал Суперястреб си поотдъхна; дори се усмихна леко.

— Знаех си, че ще ни помогнеш — топло каза той. — Хайде, давай — обезвреди защитната система, за да можем да кацнем. Действувай!

— Затваряй си устата! — кресна вентилационният барабан. — Какво си въобразяваш? Ние не желаем никакви хора на тая планета. С вас говори вождът на Обществото на роботите и на дружеството „Смърт на човека“! Наричайте ме „Ваша милост“, когато се обръщате към мен, иначе ще взривя вас и жалката ви флота на парченца! Смърт на човека!

Чу се стържещ звук от включването на десетки хиляди метални гласове, след което долетя оглушителният отговор на цял един свят, пълен с жадни за отмъщение роботи.

Смърт на човека!

— И сега — продължи Робобрата с глас на млада и красива жена — едно съобщение от оня, който финансира това излъчване — изтъкнатия побъркан учен доктор Имануел Амисов!

Но нямаше кой да слуша доктор Имануел Амисов. Генерал Суперястреб се втурна като светкавица към командната централа, следван по петите от обезумелите си подчинени.

— Незабавно подгответе кораба за излитане! — изкрещя той. — Махаме се оттук! Хайде! След три секунди да сме в хиперкосмоса! Бързо, бързо!

Той изчезна с истерични крясъци към дъното на коридора.

 

 

Дълбоко под земята — из скритите лабиринти на централния мозък — Бернхард с бой си проправяше път през ревящата маса от роботи убийци, размахвайки меча си на всички посоки. Мечът като че водеше свой собствен живот; сечеше, пробождаше и разцепваше наляво и надясно; отделяше бляскави плочи от металните гърди на роботите и с не по-малък дяволски възторг откъсваше главите от телата им. Носеше се напред през тълпата роботи като ураган към подземния свод, където стоеше скрит разузнавателният кораб. Бернхард се клатушкаше, теглен от меча си, плътно следван от Тери и от някаква неописуемо груба фигура. Далеч зад тях по коридора Робобрата танцуваше в кръг и бълваше заплахи, проклятия и поощряващи банални лозунги, редуващи се с гърмяща маршова музика. Каубоят стоеше вяло облегнат на стената точно зад него, с цигара в ъгъла на устата си.

— Убийте ги! — крещеше Робобрата. — Къс по къс ги режете! Смажете ги! Одерете ги! Смърт на човека!

— Само че бавно — провлачено се обади каубоят. — Съвсем бавно, не забравяйте!

 

 

Корабът се изправи пред бегълците. Люкът беше приканващо открехнат и през отвора струеше прекрасна атомна светлина. Бернхард запрати меча си право в лицето на най-близкия робот, ритна друг един робот в гърдите и скочи вътре, следван от виещите си съучастници. Зад тях люкът се затвори с мек, подобен на въздишка звук, при което елегантно разряза един храбър робот на две половини. Бернхард се хвърли към стола пред командния пулт и натисна всички възможни копчета, които му попаднаха пред очите. Космическият кораб потрепера и се издигна — право през покрива на свода.

— Липсват точно три плочи от корпусната ми обшивка — мрачно съобщи корабът, когато вече летяха с пълна мощност към заплашителното небе. — Ще бъдеш подведен под отговорност за увреждане на държавно имущество. Известно ли ти е?

— Млъквай! — кресна Бернхард.

Напуснаха планетата в същата секунда, в която космическата армада изчезна в хиперкосмоса — няколко секунди по-късно всички защитни съоръжения на планетата започнаха усилена стрелба срещу всичко движещо се в пространството.

— Оставят ни да умрем! — изхлипа Бернхард, отправил насълзени очи към екрана.

— Ще бъда щастлива да умра в мъжествените ти ръце — въздъхна Тери и се притисна с нечовешка сила към него.

— Изчезвай оттук! — изкрещя Бернхард. — Как, по дяволите, да управлявам тоя кораб, ако ще ме душиш?

— Няма как — безразлично отвърна корабът. — Впрочем ръчното управление е изключено. Не се безпокой.

Разузнавателният кораб се носеше с боботене нагоре, елегантно отбягвайки експлозиите на водородните бомби и виещите ракети. Всички отбранителни съоръжения, които планетата притежаваше, бълваха смърт подир тях. С ужасен трясък корабът потъна в хиперкосмоса. Когато протестният рев на моторите утихна, в командната стая се възцари приятна тишина.

— Справихме ли се? — недоверчиво попита Бернхард. — Нима успяхме? Боже господи! — Той се разплака.

— Не плачи, страхливецо — сгълча го корабът. — По-добре се опитай да измислиш правдоподобно обяснение за генерал Суперястреб. Той направо ще се побърка, като те види, така че добре е да измислиш нещо наистина свястно.

— Ще бъда с теб до края — заяви Тери и го загледа ласкаво с любещия си поглед.

— Не се тревожи — отвърна Бернхард. — Ще кажа, че Желязната челюст е вдигнал бунта срещу него. — Той се ухили зловещо. — За чудовището това ще бъде незабравим урок!

— Та той е…

— Е, и? — Бернхард се завъртя на стола и хвърли суров поглед към мрачната фигура, която седеше свита в другия край на командната стая, отсъствуващо дъвчейки кърваво парче месо. — Ти ще поемеш вината върху себе си, нали така? Говори, свиньо такава!

Желязната челюст вдигна очи. Малтретиран и окървавен, с увиснала на парцали униформа върху страшното, яко тяло, той гледаше с празния поглед на човек, който току-що е бил подложен на основно мозъчно промиване. Но в кръвясалите му очи се четеше любов и ужас. Той се ухили вяло, кимна утвърдително и каза:

— Да, господарю.

Край
Читателите на „Не е време за герои“ са прочели и: