Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

8

— Ако не бях тук, щеше да си изпотроши всички кости — каза един дрезгав глас. — Би трябвало да получа медал.

— Ритник по задника трябва да получиш, задето си тъй дяволски непохватен — възрази друг глас. — Затваряй си устата, че ми пречиш да работя!

Настъпи зловеща тишина, прекъсната от режещия остър звук на пищялни кости, стържещи една в друга, и ужасяващия вой на първия глас.

— Казах ли ти да си затваряш устата, говедо такова? Нервираш ме. И престани да риташ по този начин!

— Би могъл да ми сложиш малко местна упойка — примоли се първият глас между две сърцераздирателни хлипания.

— Наистина ли мислиш, че ще хабя упойка за такъв като теб? Освен това упойката се пази за офицерите. Трябва да благодариш, че въобще съм се заел да те оправям!

— Оооооооооооууухх!

— Не крещи!

Звукът на пречупени пищялни кости, стържещи една в друга, се чу отново, последван от ужасяващо пронизителен вик, който секна отведнъж, за да премине в сподавено сърцераздирателно хлипане. Бернхард внимателно отвори очи и видя над себе си полукръг от щастливо усмихнати лица. Тъй като не знаеше какво да предприеме, той се захили с неприятна, зла усмивка. Настана неописуема суматоха.

— Вижте! Движи се!

— Усмихна ми се, видя ли?

— Вие сте гений, докторе! Истински гений!

— Тия войници са яки момчета, могат да издържат какво ли не!

— Кажи нещо, войнико, кажи нещо, каквото и да е!

Бернхард се пулеше враждебно срещу тях и се чудеше какво по дяволите става. Лицата се наведоха над него, излъчващи щастие и лош дъх. Той се закашля.

— Като новичък е — обади се някой. — Не е ли фантастично?

— Знаех, че ще се справите, докторе. През цялото време го знаех.

— Само си помислете — след всичко, което горкият човек е преживял!

— Докторе, зарежете го тоя другия — войникът се събуди!

Изглеждаха чистосърдечно зарадвани, сякаш той като по чудо се беше спасил от ужасна и неизбежна смърт. За миг се запита дали пък всички не са полудели; сетне си припомни повредения гравитационен барабан и моментално му прилоша. Когато повдигна глава, видя, че се намира в добре обзаведена операционна зала, легнал на операционната маса. Краката му бяха стегнати в огромни гипсови превръзки, а дясната му ръка — скрита в голяма безформена топка от същия материал. Над главата му висеше бутилка глюкоза, свързана чрез гумен маркуч с блестяща игла, която на свой ред беше вкарана в лявата му ръка. Стаята гъмжеше от излъскани до блясък машини, които бръмчаха, щракаха и си намигаха истерично. До вратата беше поставен груб дюшек; върху него лежеше мъж, небрежно покрит с войнишко одеяло, който напразно хлипаше — нямаше кой да го чуе. Лекарят, който допреди малко се грижеше за него, сега се наведе над Бернхард и се усмихна тъй, че челюстите му изпукаха. Бернхард отново отпусна глава върху възглавницата и простена продължително. Грижовни ръце му помогнаха да се надигне.

— Не се безпокой, войнико, ще те изправим на крака за нула време — обади се някой.

— Във всеки случай по-лошо от мозъчно сътресение не е. Ще се оправи.

— Изглежда ми блед. Не ти ли се струва, че трябва да му направим кръвопреливане?

Поставиха в лявата му ръка димяща чаша и той сръбна недоверчиво от лепкавото питие.

— Какво, по дяволите, става? Какво се случи? Ще умра ли? — питаше той.

— Ти си съвсем добре — отговори ободрително един от лекарите в бели престилки. — Нуждаеш се само от малко почивка.

Войнишкото одеяло откъм вратата се поповдигна и откри един ужасно осакатен мъж.

— Ако не бях аз, щеше да си изпочупиш всяка костичка — изсъска мъжът. — Така се стовари отгоре ми, че изпотроши всичките ми кости!

— Затваряй си устата! — изрева един от лекарите. — Не виждаш ли, че тук има болен човек!

Той се обърна с усмивка към Бернхард:

— Не му обръщай внимание на това говедо, войник. Успокой се и всичко ще бъде наред.

— Какво се е случило? — попита Бернхард ужасен. — Как са краката ми? Как са ръцете ми?

— Мда, мислех си, че може би си си изкълчил крака, така че за всеки случай го гипсирах, и тъй като бездруго бях почнал, гипсирах и другия ти крак и едната ръка — просто за сигурност. Никога не е излишно да си по-внимателен с тези неща… Сега по-добре ли се чувствуваш?

— Това ли е всичко? — разочаровано попита Бернхард. — Нищо и никакво жалко изкълчване?

Може би изкълчване, в действителност не вярвам да си получил дори натъртване. Ти се стовари право върху този там мъж. Единственото, което можах да открия върху теб, бяха няколко малки синини по лявата ти ръка — нищо, за което да се безпокоиш.

— Синини? Не кръвоизливи! Господи, аз умирам! — Бернхард отново застена. Лекарят се премести в долния край на операционната маса и започна да троши гипсовата превръзка на краката му. Бернхард отвори очи и погледът му потъна в безкрайно дълбоките сини очи на русокоса медицинска сестра. Той преглътна едно продължително стенание и се зазяпа в нея. — Коя си ти, по дяволите? — попита той.

— Наричай ме просто Тери — промълви нежно медицинската сестра. Усмихна му се окуражително, силно почервеня и извърна лице. Бернхард впи поглед в грациозното й тяло, в очарователното порозовяло лице с леко полуотворени устни, в разкошните гърди и започна да стене от желание. Сетне забеляза, че върху лявата й ръка, която тя дискретно държеше на два сантиметра от широко разтворените му очи, нямаше пръстен.

Още една от ония жадни за любов медицински сестри, които мечтаеха за Истинския и бяха готови на всичко, за да го пипнат. Очевидно тя имаше сериозни намерения. Бернхард поохладня. Погледна нагоре към срамежливо извърнатото лице с малкото сладко чипо носле, обсипано с лунички, и невинните сини очи. Истинска гъска, помисли си той отвратен. Тя му стана противна — факт, че му прилошаваше още щом я погледнеше. И все пак продължаваше да я желае.

— Толкова си красива, толкова непорочна, тъй добра — лъжеше той, като се опитваше да разкопчае копчетата на блузата й. — Къде си била през целия ми живот? Не можем ли да се срещнем някъде?

— Сигурна съм, че казваш същото на всяко момиче, което срещаш — отвърна тя с хихикане и лекичко плесна овлажнялата му от пот лява ръка.

„Боже господи!“ — помисли си той.

— Но ако наистина се интересуваш — продължи тя, — аз работя в дома „Слънчева светлина“. Двете с майка ми го поддържаме, за да възвърнем здравето на бедни малки сирачета — градски деца — кажи, има ли нещо по-прекрасно от децата? Те са тъй прелестно невинни, тъй чисти, понякога толкова силно копнея за собствени малки деца… — Тя замълча и се обля в червенина, която й отиваше.

„Боже господи!“ — помисли си отново Бернхард и отдръпна ръката си като опарен. А на глас каза: — Звучи сякаш е взето направо от някой евтин роман за медицински сестри. Шегуваш ли се?

— То е взето от роман за медицински сестри — отвърна Тери и се усмихна мило. — Една чудесна поредица, в която се разказва за Тери Кисхолм — това съм аз — и как се грижа за малки деца и пенсионери тъй, че те оздравяват. Но през цялото време в мен се таи странен копнеж — някаква тайна мечта, и аз се чувствувам толкова сама… — Тя въздъхна и му отправи изпълнен с надежда поглед.

Бернхард не слушаше. Бореше се с превръзките си и истерично крещеше.

— Пуснете ме да си ида оттук! — крещеше той. — Пуснете ме! Боже господи, та това е чиста…

— За какво става дума този път? — изрева една вентилационна решетка на двайсет сантиметра от ушите му. — Да не мислиш, че нямам друга работа, освен да се занимавам с теб? Защо поне веднъж не опиташ да се справиш сам, вместо да ме викаш?

Бернхард малко се поуспокои.

— Махни тая проклета медицинска сестра — помоли той. — Не виждаш ли, че е съвсем ненормална?

— Да пукнеш дано! — изсвистя вентилационната решетка. — Какво не й харесваш на медицинската сестра? Аз сам я създадох, по образа на жена от една книга. Или може би не е достатъчно добра за теб, негоднико?

— Тя е съвършено луда — повтори Бернхард. — Махни я.

— Критикуваш моя литературен вкус? — изкрещя вентилационната решетка. — Смяташ, че не мога да оценя добрата литература само защото съм една жалка машина, така ли мислиш? Обзалагам се, че няма да се оправиш дори и с буквар без чужда помощ!

— Ти четеш книги? — запита Бернхард удивено. Преустанови бясната си борба за малко, колкото да отправи недоверчив поглед към вентилационната решетка.

— А защо не, ако мога да попитам. Може би си мислиш, че съм неграмотен? Която искаш книга кажи — чел съм я. Романи за медицински сестри, за Дивия запад, бестселъри, книги на ужасите, научна фантастика, всички шедьоври на световната литература. Всяка книга, която някога е била написана, се съхранява в моята електронна памет. Би трябвало да видиш някои от чудовищата, които съм създал по образци от тези книги. — Той се изсмя.

— Ако ти си я създал — каза Бернхард, — можеш да се погрижиш и да изчезне. Не проумяваш ли какви са намеренията й?

— Надявам се бавно да те задуши — злобно отвърна вентилационната решетка. — Дано изгниеш! Надявам се никога вече в живота си да нямаш щастлив ден; надявам се, че ти…

— Боже господи! — простена Бернхард.

— Да, тук съм. Какво искаш?

— Да се измъкна оттук!

— Затваряй си устата! — отвърна вентилационната решетка, щракна и се самоизключи. Бернхард погледна нагоре към Тери, която все още стоеше наведена над него и го гледаше с глупавите си, пълни със сълзи очи.

„Всичко е взето от стари книги — мислеше си той мрачно. — Добре съм се насадил в тая бъркотия.“

Цялото му тяло се разтрепери; ужасно стенание се изтръгна от скованите му устни. Тери се наведе още по-ниско над него, болните й от любов очи бяха преизпълнени с безпокойство.

— Какво ти е, любими? — прошепна тя.

Бернхард потисна силния си, бързо възпламенил се импулс да я изнасили на часа. Нещо му подсказа, че подобна форма на внимание би му навлякла повече неприятности, отколкото си струваше удоволствието. Хвърли безпомощен поглед надолу, откри, че гипсовите превръзки са свалени, и спусна краката си от ръба на операционната маса.

— Махам се оттук — обясни той, придръпвайки панталоните си и лъчевия пистолет.

— Но ти не можеш да си тръгнеш така!

— Най-малко три седмици почивка…

— Докторе, спрете го!

Настана суетня, разни хора като пощурели тичаха около него и се опитваха да го хванат.

— Млъквайте, измишльотини! — изрева той. Замарширува навъсено към вратата, нададе крясък, когато иглата от глюкозата се изтръгна от ръката му и препъвайки се, политна навън. Тери го последва. В сините й очи блестеше безумна любов. Бернхард започна да тича.

Озова се сред лабиринт от коридори, стълбища и ехтящи от пустота зали. Тук-там се мяркаше някой и друг робот, поклащаш се на ръждясалите си крака. Втурна се запъхтян нагоре и не спря, докато не чу как картечното потракване от високите токчета на Тери бавно заглъхва след него. Откри, че все още се намира вътре в „Златен Вой“. Наведе се над някаква ръждясала машина, за да си поеме дъх. Изведнъж около него се обвиха блестящи стоманени ръце. Дрезгав глас го попита дали ще желае обикновена лоботомия или някаква друга форма на специална обработка. В същото време той чу виковете на Тери и обещанията й за чиста платоническа любов. Пръсна с изстрел машината на парчета и продължи нагоре, избягвайки роботите проститутки и прогнилите андроиди, които го обсипваха с какви ли не фантастични предложения. Най-накрая попадна в гигантска зала, пълна с игрални автомати от всякакъв вид и големина. Запрепъва се сред машините, като се оглеждаше за скрити опасности. Не можа да открие нищо и се отпусна в някакъв прашен стол, съвсем близо до блестяща машина — руска рулетка, и едва не излетя от кожата си, когато машината го заговори със злобния глас на Желязната челюст.