Сам Лундвал
Не е време за герои (2)

2

Генерал Суперястреб маршируваше надолу по коридора в адмиралския кораб, заобиколен от постоянната си свита верни подмазвачи. Подкованите със стомана ботуши сладострастно потракваха в такт върху пода, блясъкът от огромното количество златни медали, нашивки и еполети заслепяваше очите, развълнувани гласове се разнасяха наоколо.

— Невъзможно! — викаха те.

— Невероятно!

— След толкова време!

— Кой да предположи, че въобще нещо е останало!

— Нали го чу какво каза.

— … и ни помоли да слезем и да се погрижим за всичко! Представяш ли си! Помоли ни да слезем!

— Не, не мога да повярвам. Струва ми се, че тая проклета машина ни крои нещо.

— … и всичко просто си стои така и ни очаква!

— Боже господи!

— Да, тук съм — изрева централният мозък през една вентилационна решетка. — Какво мога да направя за вас?

— Какво, по дяволите, правите там вътре? — изрева генерал Суперястреб и впи поглед във вентилационната решетка.

— Всеки със своите методи — отвърна тайнствено решетката. — Дали да…

— Млък! — изсъска генерал Суперястреб и се вторачи злобно в решетката. — Тая машина започва да ми лази по нервите — изръмжа той. — Ще й дам добър урок някой прекрасен ден… за какво всъщност се мисли? За господ? — И подигравателно изпръхтя.

Вентилационната решетка не отговори и групата продължи своя марш, зави зад ъгъла и влезе в заседателната зала. Някакъв доста дебел нисък мъж с мрачно увиснали мустаци, който седеше в коридора и зяпаше момичетата от канцеларията, бе повлечен от потока; възмутените му протести преминаха в нечленоразделно гъргорене, щом съгледа наобиколилите го златни нашивки.

Вратата се тръшна след тях и в залата се възцари глуха тишина, нарушавана от шума на удари, ритници и сърдити ругатни. Вратата си отвори и тлъстичкият мъж излетя навън, съпроводен от порой проклятия. Той се стовари върху стоманената стена, избърса студената пот от челото си и отново се зае да зяпа секретарките. Откъслечни думи от разгорещената дискусия проникваха през вратата.

— … съвършено невъзможно — какво ще кажат от центъра?

— … просто цялата тая проклета планета ни очаква…

— … старият централен мозък става само за боклука…

— … лъже тоя негодник!

— … някой трябва да слезе и да провери…

— … мен ли имаш предвид?

— … няма да е зле. Трябва да поотслабнеш.

— … чисто самоубийство…

— … лудница…

— … току-що видях един, някакво говедо с мустаци, пилот от разузнаването, тъкмо работа за него…

— … от тая работа може да се спечели нещичко… Императорът никога не ще узнае кой е поел риска…

— … повишение, господа! Повишение!

— … дръжте го тоя негодник, преди да е изчезнал!

Вратата се отвори и изложи на показ ослепително количество медали, златни копчета и обшити с диаманти офицерски пагони. Генерал Суперястреб пристъпи напред, на устните му грееше фалшива усмивка.

— … в името на Империята — произнесе той — един презрял смъртта мъж, един предан войник, готов да пожертвува живота си в изпълнението на геройската задача… — Офицерите се насочиха към ниския мъж, който ужасено тичаше напред-назад, за да намери изход, но накъдето и да отправеше поглед, виждаше единствено златни униформи, обшити с диаманти. Офицерите се стълпиха около него и го заразглеждаха с нескрит възторг.

— Какъв войник, генерале! Вижте пламъка в очите му!

— Действително, той тръпне от плам!

— Гледа смъртта в очите, ето така трябва да бъде!

— Обзалагам се, че се чувствувате горд, войнико!

Натикаха го в ъгъла, без да му дадат възможност да се измъкне. Генерал Суперястреб се наведе над него — същински ангел на смъртта, с ужасна усмивка на лицето.

— Как се казвате? — изрева той. — Отговаряй!

— Бернхард Рордин — плахо промълви притежателят на мустаците.

— Сър! — изрева генерал Суперястреб.

— Бернхард Рордин, сър!

— Така те искам. Е, войнико Рордин… очаква ви геройска задача — да се отправите към тази чудесна древна планета, централната планета на една могъща империя, загинала преди стотици хиляди години, задача, която ще ви покрие със слава… обявявате ли се за доброволец?

Той се наведе надолу и опря аристократично извития си нос до треперещия нос на Бернхард.

— Е! — изръмжа той. — Да или не?

— И аз не знам — промълви Бернхард. — Мога ли да си помисля?

— Не!

— Имам ли някакъв избор?

— Не!

Бернхард вдигна очи към ужасните, украсени със злато фигури, които го обграждаха: стоманено твърди очи добре развити брадички, жестоки устни. Никога преди не беше виждал толкова много офицери наведнъж. Гледката беше зашеметяваща и придаваше реалност на неизречените заплахи.

— Наказанието за обръщение към офицер по неподобаващ начин — обади се някой — е…

— Обявявам се за доброволец — каза Бернхард.