Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

4

Разузнавателният кораб връхлетя от тъмното небе с грохот, който сигурно се разнесе над три средно големи континента. На цели мили след него се понесе огнена диря от нажежени изгорели газове, която тровеше и йонизираше въздуха чак до повърхността на земята. Тя проряза горящи бразди през планински вериги и древни постройки, дари животните, обитаващи морските брегове, с прясно сварена риба направо от водата; накратко — създаде неприятности. Нощта запламтя на огромни разстояния наоколо и фойерверкът бе къде-къде по-внушителен от всичко, което можем да си представим, с изключение на атомна война от средна величина. Корабът описа предпазлива крива над руините на гигантски град, пръснати сред пищна, хилядолетна растителност, избягна като по чудо сблъсъка с някаква невероятно висока кула, издигаща се в центъра на зеленината, и най-накрая се приземи с включен на пълна мощност ракетен двигател насред открит площад, който благодарение енергичната работа на времето през последните двеста хиляди години беше по-открит откогато и да било. Корабът срещна земята с глух удар и обгърнат от вонящ дим, остана неподвижен.

Дълбока тишина се възцари над града. Един пилон, който в отминалите по-щастливи времена бе приютявал Имперската хиперкосмическа комуникационна централа, се срути с невероятна грация. Въздухът се изпълни с експлозии и проточен вой от взривяването на силовите полета, след което съмнителната тишина се възобнови отново. Нарушаваха я единствено вялите протести на двойка все още не излезли от строя ремонтни роботи, останали изолирани сред развалините. Изведнъж те се нахвърлиха един срещу друг, срещу срутените стени — без да правят разлика.

Няколко грифа, привлечени от шума, долетяха с надежда над града, направиха една обиколка над откритото място, но разочаровани, скоро се отправиха натам, откъдето бяха дошли.

Градът, злобно мърморейки, отново потъна в своята дрямка, от която суматохата го бе разбудила. В това време корабът настойчиво, но без особен успех обсъждаше с опърничавия си пилот необходимостта да излезе, за да изпълни дълга си. По този начин му бе досаждал през време на цялото спускане и следователно започваше вече да се повтаря.

Да бе човек, отдавна би се отказал и с рев би се скрил в някой тъмен ъгъл; но дори и след двучасово безрезултатно врънкане машината не можеше да се предаде. Корабът просто смени тактиката и се впусна във възторжено изреждане на различни, формулирани с въображение, разпореждания и наказания, предвиждани за провинили се грешници. Комбинираше ги с неясни заплахи, както и с призиви към добрите страни на пилота, в случай че такива съществуваха, в което корабът се съмняваше. Успя да създаде безпокойство, което беше добре, но очевидно то нямаше необходимото въздействие, което вече не беше добре.

— Това е твой дълг към отечеството — повтаряше за пети или може би шести път корабът. — Вече не можеш да се оттеглиш. Нима нямаш чувство за чест? Пък и генерал Суперястреб жив ще те одере, ако не се подчиниш.

— Виж, тук имаш право — съгласи се Бернхард, представил си генерал Суперястреб и неговите изискани методи за мъчение, които можеха да използуват срещу него. Тази приятна игра на въображението доста го поободри.

— Но аз съм тук долу — продължи Бернхард, — а той — там горе, и това променя всичко. Няма да изляза.

— Ти си страхливец — каза презрително корабът.

— И предател — добави Робобрата от ъгъла на кабината. Стоеше, отпуснал паякообразното си тяло с шестте метални крака, протегнати на всички посоки. Беше най-съвършеният страхопъзльо, създаван някога от човека, и също тъй съвършен предател, когато се налагаше, ала относно поведението на другите си имаше съвсем установени възгледи. Което естествено правеше от него съвършен придружител на всеки войник.

— Имате право — съгласи се Бернхард. — Аз съм жалък страхливец и предател. Освен това съм жив, което все пак не може да се каже за оня малоумник — героя, дето изследва спътника. Истински герой. От него е останало толкова, че и в лъжица не можеш го събра.

— Той е мъртъв, но душата му продължава своя марш — обади се Робобрата под акомпанимента на могъщ войнишки хор, изпълняващ гръмлив марш.

— Лошо ми става от вас — озъби им се Бернхард и злобно се изсмя.

Корабът не успя да измисли някоя унищожителна реплика в отговор и си замълча. Робобрата махна с ръка на всичко.

— Прекалено стар съм за тая работа — оплакваше се Бернхард. — Ако на тоя свят имаше някаква справедливост, сега щях да си седя горе и да гледам как някой млад, патриотично настроен идиот рискува тук живота си. Но стар войник като мен би трябвало да му се спестят самоубийствените задачи.

— Ти си на четиридесет и три години — припомни му корабът.

— Приятно е да чуеш някоя и друга ободрителна дума — мрачно въздъхна Бернхард. — Надявам се да стана на четиридесет и четири, макар шансовете да не са кой знае колко големи.

Той се завъртя на стола и стана. Без да чака покана, корабът включи телевизионните камери и го изправи лице в лице с най-близките околности, проектирани върху екрана, изпълнил плавно закривената стена пред него. Бернхард се вторачи вяло към гледката. Руини, руини и пак руини. Вдясно от кораба се издигаше огромна безвкусна статуя, подобна на всички жалки вселенски скулптури. Вероятно преди много време тя е представлявала нещо благородно и героично; времето беше я превърнало в нещо неопределимо, но определено неприлично. Откритото, необрасло с трева място беше пълно с разядени от ръждата всъдеходи и няколко патрулни робота с брутален външен вид, които все още държаха бластери и камшици, вдигнати в заплашителен жест срещу безразличното небе. Голяма, почти наполовина прогнила табела върху порутена стена приканваше уморения пътник да се отбие от пътя към някаква кръчма, която, без съмнение, се славеше със съмнителната си репутация. Всякакви вкусове задоволяваме — съобщаваше тя с големи, крещящи букви. Под нея имаше друга табела, чиито лампи все още бляскаха и приканваха към необуздани развлечения. Поканата бе подкрепена от различни преувеличени обещания, които и след двеста хиляди години си оставаха неизпълними. Очевидно човекът не беше се променил кой знае колко. Мястото беше тихо и разтушително като гробище. Освен това имаше и пълнолуние. Липсваха само дружина прокълнати духове и ято прилепи, за да бъде картината съвършена. Бернхард силно примига и се обърна.

— Мнозина биха приели това като голяма чест — да си първият, завърнал се на тая планета — обади се корабът, сякаш прочел мислите му.

— Не би ме изненадало — промърмори Бернхард. — Никак даже. Вече нищо не ме изненадва.

Той въздъхна — дълбока дълга въздишка, изпълнена със самосъжаление. Стоеше тук, захвърлен, обречен на сигурна смърт, самотен и без приятели, измъчван от опяването на два безмилостни електронни изрода и постоянно тормозен от безброй охранени, посредствени офицери, всеки от които си бе поставил за цел да го убие на всяка цена и по възможно най-мъчителен начин.

Самото място навяваше потиснатост; и това отлично подхождаше на настроението му — той вече се чувствуваше безкрайно потиснат. Мразеше всичко и всички — безусловно и без разграничения. Генерал Суперястреб, естествено, на първо място. А полковник Желязната челюст ненавиждаше още откак за първи път видя противното му лице. Ако невъзможното станеше и той успееше да се добере цял-целеничък до космическия кораб, щеше да ги удуши и двамата в собствените им златни нашивки. Стоеше унесен в тези приятни мечти доста дълго, когато ревовете на кораба брутално го върнаха към действителността. Обърна се и изкрещя:

— Какво, по дяволите, искаш сега проклета железарийо?

— Просто да напомня, че времето тече — обидено отвърна корабът.

— Времето наистина тече — съгласи се Бернхард. — Е, и?

— Мислех, че може би си попроменил мнението си относно задачата, която си изпратен да изпълниш — каза корабът. — Мога ли…? — Прищрака той питащо и без да изчака утвърдителен отговор, отвори един скрит в стената шкаф точно зад Бернхард. Изскочи някакво чекмедже, претъпкано с всякакъв вид смъртоносни оръжия, и с глух удар го блъсна в кръста.

— Ще ти го върна тъпкано! — побеснял изкрещя Бернхард, след като отново стъпи здраво на краката си. — Само почакай!

Изсмя се злорадо и колкото можеше по-презрително, но видя, че корабът въобще не му обръща внимание. Насили се да вземе най-ужасното оръжие и мърморейки, го натика в кобура.

— Не забравяй, че някой прекрасен ден ще си го получиш — напомни той на кораба. — Ясно ли е?

— Напълно — отвърна корабът.

— Да се разкапеш от ръжда дано! — Бернхард се наведе напред и натисна някакво копче върху страничната облегалка на стола. Люкът се отвори със слабо свистене. Приближи се до него и отправи внимателен поглед към негостоприемния полумрак навън.

Руините на могъща постройка се издигаха само на стотина метра като заплашителна сянка в лунната светлина. Обграждаха я порутени кули и огромни дървета, които през стотиците хилядолетия непрекъснати атаки бяха разкъсвали непробиваемата метална обвивка, която покриваше земята. Той с неодобрение разгледа постройката. Тя от своя страна му отвърна с унизително безразличие, явно без ни най-малко да я е грижа за чувствата му. Бернхард взе решение да направи нещо по въпроса, за по-сигурно с помощта на една-две средно големи водородни бомби. Реши да използува някой от космическите кораби за тази достойна цел.

— Ето я, значи, Империята — изрече той с глас, изпълнен с презрение, и сбърчи нос. — Вони.

— Сигурно от дърветата — предположи корабът.

— Или може би това е миризмата на гибел и унищожение. — Той се извърна замислено навътре. — Ще хвърля един поглед на оная там отвратителна съборетина — заяви той. — Затвори люка след мен! И ако се върна, отваряй бързо! Току-виж ме погнал някой бълващ огън дракон.

— Няма дракони — възрази корабът. — А пък такива, които бълват огън — хич.

— Благодаря за напомнянето — измърмори Бернхард. Хвърли към небето изпълнен с подозрение поглед, припомняйки си летящите същества, които видя по пътя надолу — ужасяващи твари, от чиито челюсти бликаше огън. Потръпна и бързо изскочи навън. Металната обшивка, проядена от ръждата, хрущеше трошлива под краката му.

— Най-великото щастие на човека е да даде живота си за една достойна цел — припяваше след него корабът с патриотичен ентусиазъм.

— Ха! — изсмя се Бернхард.

Нямаше основание да се чувствува щастлив; всъщност той нямаше основание да прави каквото и да е друго, освен да изчезне оттук колкото е възможно по-бързо. Единствено страхът от генерал Суперястреб и Желязната челюст го движеха напред. Помисли си за Желязната челюст и изкриви лице в ужасна гримаса. Обаче не каза нищо. Някой можеше да го чуе.

Промъкваше се внимателно напред към тъмната руина. Главата му беше пълна с приятни фантазии, всички отнасящи се до Желязната челюст. Кривеше очи насам-натам, търсеше признаци за приближаващата беда, но не виждаше нищо друго освен надвисналите сенки. Овладя един почти непреодолим импулс да зареве от ужас и да изпозастреля всичко, попаднало му пред очите, включително и Робобрата, който подскачаше по петите му с увиснал от металните челюсти червен пластмасов език, бълвайки непрекъснат поток от добри съвети, пропаганда и различни съобщения, всичко това придружено от възбуждаща маршова музика, научно композирана, тъй че да насърчи и най-жалкия страхливец. Бернхард го мразеше, но не смееше да му направи нищо, защото той докладваше директно на Желязната челюст.

— Отлети ли тежкият ти ден, биричката „Барни“ си вземи и с наслада си пийни! — пееше весело Робобрата, примъквайки се все по-близко, като изпълваше телевизионния екран на челото си с възбуждащи картини, изобразяващи чаши пенлива, леденостудена бира. Под акомпанимента на огромен хор, възхваляващ бирата „Барни“, над екрана се появи отвор за пускане на монети. Песента почти заглъхна, заглушена от звука на ледени течности, стичащи се в жадни гърла. На Бернхард лигите му потекоха, но не се спря.

Робобрата смени тактиката и се примъкна нежно още по-близо до него, уговаряйки го с глас на млада и красива жена. Бернхард започна да се поти; вече се съмняваше, че някога отново ще види жена.

— Ти си млад и снажен мъж — нареждаше Робобрата с глас, криещ обещания за всевъзможни смъртни грехове, — защо не си дадеш малка почивка — отбий се в ресторанта на Моли, където яденето е евтино, пък и момичетата си ги бива? Само на три преки от космодрума на Борнщейн, и всичко само теб очакваааа… — Чу се възпроизведен звук от ритмично скърцащи креватни пружини.

Очите на Бернхард се изпълниха със сълзи и той започна да се рови из джобовете си за пари. Сетне си припомни, че добре смазаните пружини на Моли се намираха на другия край на Млечния път. Възбуденото му пръхтене премина в ругатни и той злобно срита Робобрата.

— Изчезвай! — кресна той и избърса сълзите от очите си.

— Ти си млад и снажен мъж — повтори любовно Робобрата, но се спря отведнъж, след като осъзна, че Бернхард не гори от ентусиазъм. Чу се стържещ звук от превключването на друга ролка и нощта се разтърси от могъщ глас, който подканяше Бернхард с бащинска топлота, едва прикриваща разпален патриотически бяс. Мощен войнишки хор гърмеше на заден план.

— На нас се е паднало да защитим този свят — ревеше бащинският глас. — Ние сме го превърнали в това което е — един справедлив, мирен свят, свят, построен върху щастие и благочестива религиозност (тук маршът плавно премина във вдъхновяващия псалм „Бог е с нас“), свят, където човек може да живее щастливо, доволен от съдбата си, със съзнанието, че Императорът (маршът се възобнови и почти заглуши гласа) бди над всички — справедлив и добър — сега и завинаги!

Гласът замлъкна и във внезапно настъпилата тишина бясно скърцащите релета на Робобрата прозвучаха като пистолетни изстрели. Сетне гласът отново се разнесе, пресипнал от възбуда: — Но ако някога почувствуваш волята си разколебана — знай, че Империята се нуждае от теб! Само някой декадент, някой миролюбив страхливец би отказал да умре за Императора, а знаеш ли какво става с дезертьорите и пацифистите? — Гласът премина във вой, детайлно описвайки неизброимите, смразяващи кръвта наказания, които очакваха декадентите и миролюбивите страхливци. В това време хорът ентусиазирано пееше „Не бесилката този негодник“. При тая бясна атака Бернхард настръхна и ускори крачка. Робобрата неотлъчно го следваше, обсипвайки го с цинизми, заплахи и обещания за неописуемо мъчителна смърт. Кулминацията настъпи с експлозия от ругатни, които се изляха над откритото място и почти заглушиха войнишкия хор, вече подкрепен от астрономическо количество тръби, барабани, органи и автоматични пушки. Звуковата канонада приключи с проточен жалостив тон, от който косата на Бернхард се изправи, сетне звукът внезапно секна. След кратка пауза отново зазвуча могъщият глас, този път значително по-приятелски.

— И сега — съобщи той със звънтящ от радост глас — следва съобщение на фирмата, финансираща програмата!

Сиропено сладък мъжки глас се разнесе и под акомпанимента на рекламен шлагер, познат по-добре от националния химн, започна лирично да възпява хрускавия кекс „Краубули“. Периодично появяващите се развети знамена върху екрана на Робобрата изчезнаха и на тяхно място се появиха трима войници в елегантни униформи, които седяха в един окоп и се тъпчеха със златистожълт кекс. Залязващото слънце ласкаво огряваше лъснатите им парадни ботуши, а непосредствено до тях, изцъклил поглед, лежеше враг — очевидно мъртъв, защото над дясното му око се виждаше изящна малка дупка от куршум.

— Чувствуваш ли се уморен и скапан след деня, прекаран в тежък бой в името на империята? — питаше мазният глас състрадателно.

— Чувствуваш ли се угнетен, усещаш ли оръжието да тежи, не си ли мечтаеш за една закусчица, която да ти се услади?

— Цункай ме отзад — нежно отвърна Бернхард.

Мъжът не го слушаше.

— Зная как се чувствуваш ти — продължи той с глас, пропит с фалшиво съчувствие — и съм ти приготвил тъкмо онова, от което се нуждаеш! Хрускавия кекс „Краубули“, кекса за мъже! Единствения кекс, който го съдържа, единствения кекс с бириум! Знаеш какво е това, приятел — това е ХРУСКАВИЯТ КЕКС „КРАУБУЛИ“ — КЕКС ЗА МЪЖА, КОЙТО НАИСТИНА Е МЪЖ! Гласът се извиси до възторжен вой, подсилен от втори ликуващ хор, който на осем гласа възхваляваше изумителните добродетели, въплъщавани от хрускавия кекс „Краубули“, най-добрия приятел на войника. Фанфари зазвучаха в нощта и здравата подплашиха всички все още останали из околността животни. Барабанеха барабани, свиреха флейти и кларнети, всичко се сливаше в един общ, непоносимо ревящ хор на радостта в чест на чудния дар на господин Краубули за човечеството. Бернхард също виеше, но по други причини.

— Спри! — крещеше той в шумотевицата. — Не чуваш ли? Спри ти казвам! СПРИ!

Ликуващият хор снижи песента си до почти поносимо ниво.

— Прощавай, но не чух какво каза — обади се Робобрата извинително, — толкова е шумно. Но предполагам, че ти се иска да получиш от хрускавите кексове „Краубули“, само пет кинта парчето! — Прищрака въпросително и откри процепа за монети. — Банкноти се поставят на езика ми — поясни той. — Само едно бръкване в джоба и чудесният пакет е в ръцете ти. — След като банкноти не се появиха, той разочаровано изщрака и продължи: — Какво става с теб, приятел, не ти ли се иска малко кекс?

— Казах ти да си затваряш устата — побеснял отвърна Бернхард. — Или искаш да привлечеш тук враговете от цялата планета?

— Може би те биха искали няколко от хрускавите кексчета „Краубули“ — разсеяно отвърна Робобрата и изпълни екрана си с танцуващи и пеещи кексове.

— Проклет идиот! — изкрещя Бернхард. — Да ме убиеш ли искаш? Млъквай!

— Ти си млад и снажен мъж еррркк — нежно отвърна Робобрата с глас на млада и красива жена; сетне се чу острият звук на скърцащи зъбчати колела и добре познатият глас на Робобрата продължи: — Какво каза? Да спра ли искаш?

— Върви по дяволите — отвърна Бернхард.

— Защо искаш да спра? — повтаряше Робобрата.

— Изпратен съм тук да изпълня задача, опасна за живота ми — изкрещя Бернхард, — а ти привличаш вниманието насам. Да ме убиеш ли се опитваш?

— Но това е законна реклама — запротестира Робобрата. — Освен това човекът, който е дал обявата, си е платил. Не мога да не я излъча.

— Можеш — процеди Бернхард, защото не го ли направиш, ще те пръсна на парченца. — Насочи пистолета си към Робобрата, който ужасено отстъпи назад.

— Ти възпрепятствуваш свободната инициатива — запротестира той, — като ми отказваш правото да те индоктринирам чрез законна реклама. Какво мислиш би представлявала днес Империята, ако не съществуваше свободната инициатива? А какво мислиш би представлявала свободната инициатива без рекламата? Ти се опитваш да подкопаеш основите на Империята!

Приближи се, побеснял от гняв.

— Предател! — крещеше той. — Жалък страхливец! Комунист!

— И на теб няма да ти се размине — изкрещя му в отговор Бернхард. — Да не мислиш, че ще те оставят жив, след като ме убият?

Робобрата млъкна насред изречението.

— Какво каза? — попита той внимателно. — Врагове ли?

Робобратите бяха прочути със своята страхливост.

— Смяташ, че мога да бъда убит? — попита той. — Защо не ми каза веднага, негоднико?

— Опитах се да ти го кажа — отвърна Бернхард, — но ти беше зает да крещиш за тоя проклет кекс.

— Ще получиш един пакет гратис — уплашено го увери Робобрата, — ако обещаеш да ме защищаваш. — Нещо щракна и върху езика му се появи опаковка хрускав кекс. — Вземи — предложи той. — Ще те направи силен, а един войник се нуждае тъкмо от това.

— Не твърдя, че тук има някакви врагове — отвърна Бернхард. — Казах, че може би има.

— Така ли било? — Робобрата погълна обратно пакета с кекса за частица от секундата, преди алчните пръсти на Бернхард да го достигнат. — Само ми се обади, щом забележиш някой враг, и аз ще ти подаря един от несравнимите хрускави кексове „Краубули“ — обеща той и се оттегли на по-сигурно място. Със студена механическа усмивка той подигравателно наблюдаваше как Бернхард с мъка се изправи на крака и гневно изчетка униформата си.

— Не ми е притрябвал проклетият ти кекс — с достойнство отвърна той, — дръж си го. Впрочем аз си имам друга работа.

Обърна се кръгом и се отправи към развалините. Зад него Робобрата пусна някакъв гърмящ марш и го последва. Един императорски флаг се разгърна и гордо се развя на вятъра, осветен от прожектори, поставени върху блестящия гръб на Робобрата. Гордата дружина замарширува в безупречен такт под звуците на „Ако умреш, стори го като мъж“ нататък към руините на отминалото величие на Реанонската империя.