Сам Лундвал
Не е време за герои (15)

15

След няколко часа, богати на събития, Бернхард се наведе над грубо одяланата дървена маса в огромната зала на Валхала да подкрепи малтретираното си тяло, надигнал огромен рог, препълнен до ръба с вкусна пенлива бира. Златистожълтата течност весело се пенеше и вдигаше мехури в такт със звънтенето на пробляскващи мечове, долитащо от квадратната площадка, оградена от дълги маси, поставени покрай опушените стени. Двама широкоплещести гологръди здравеняци правеха всичко според силите си, за да се изкормят един друг; по стените се лееше кръв, разни телесни части хвърчаха из въздуха, посрещани от събралите се воини с ентусиазирани възгласи. За протичането на двубоя можеше да се съди единствено по силата на възгласите, тъй като залата беше пълна с открити огнища, които бумтяха и димяха, а комини естествено липсваха. Наоколо се кълбеше плътен черносив дим със зловонна миризма, който само от време на време позволяваше на гостите да зърнат нещо, намиращо се по-далеч от собствения им нос. Вонята от пушека просто зашеметяваше, и слава богу, защото застаналите отпред викинги воняха още по-непоносимо. Бернхард кашляше, пиеше и пак кашляше; спираше да пие само за да вземе и той участие в радостните крясъци, надавани при прехвърчането на някоя отсечена ръка или крак или за да откъсне някое по-големичко парче от жилавото месо на глигана Серимнер. Със садистична радост лично бе заклал животното тая сутрин и сега се хранеше с удоволствие, което само отчасти се дължеше на глад.

Празникът беше в разгара си. Шумът беше оглушителен, а участниците в празненството (както се видя, когато димът се разпръсна достатъчно, та да позволи един бегъл поглед) — също тъй страшни, както и начинът им да се забавляват. Повечето бяха човешки създания. Бернхард едва-едва различи висок, облечен в черно мъж с висока шапка на главата, който възбудено жестикулираше. Чуваше се острият му, пронизителен глас; малко по-нататък седеше едър мъж, облечен в туника с къси ръкави, с тежки златни гривни около китките и две маймуни на раменете. Той се смееше с могъщ гърлен глас и стоварваше меча си върху масата всеки път, щом някой от участниците в битката успееше да приложи на противника си по-специален, противоречащ на правилата трик. Тук присъствуваха и дракони, чиито рубиненочервени и зелени цветове великолепно блестяха, а из гърлата им бликаше жълт огън, и някаква стара дебела дама с блестяща тиара върху белокосата глава в компанията на два дремещи лъва в краката си. Мяркаха се златокъдри девици в бели одежди и колосани бонета, дребни брадати мъже в сиви дрехи и други същества, наполовина мъже, наполовина козли, които с голямо усърдие се бяха посветили на съвместни занимания с тъмнокоси стройни момичета, украсени с лаврови венци, чието оскъдно облекло се състоеше в развяващи се бели парчета плат. Вдясно от Бернхард седеше дебел стар мъж и пееше прегракнало на някакъв непознат език. Пищен лавров венец зеленееше, килнат върху голото му теме. Там имаше рицари, крале и куртизанки, които пиеха, ругаеха и правеха любов пред очите на всички. Далеч в дъното на задимената зала, край разкошно украсена дъбова маса се бе разположил Господарят на боговете. Бернхард успя да го зърне за миг. Истински великан, с изтъкани от мускули могъщи гърди. Вишневочервена мантия, изпод която се виждаше синьо трико, се диплеше от огромните рамене. Косата му беше черна и блестяща, брадичката широка и безкомпромисна, очите — дълбоки и пламенни; върху широката гръд блестеше триъгълен знак с извезано в златно 3. За празника на боговете — митичното необуздано веселие на Валхала — бяха оживели всички богове на хората, пресъздадени от централния мозък. Не липсваше нито един-едничък бог; на Бернхард му се стори, че зърна дори ужасния доктор Имануел Амисов, побъркан учен, бог на всички роботи и механични хора, който някога, в далечно и потънало в мъгла праисторическо време, бе основал ужасяващото дружество „Смърт на човека“. Той беше висок два и половина метра и седеше далеч назад в огромната зала на една маса заедно с асистента си Сусу Калигула и неговия сътрудник, доктор Ротванг^[1], който, както се говореше, създал някога Сусу Калигула от метални отпадъци, събрани от някакво бунище, докато луната хвърляла призрачна светлина над света и всички дяволи от Ада плачели и молели за милост. Черни облаци дим бързо скриха групичката от погледа, а когато димът отново се разсея, вече ги нямаше. Бернхард оглеждаше залата и с всяка изминала секунда се чувствуваше все по-незначителен.

— Това, значи, са боговете — мърмореше си той мрачно. — Да си строшат врата дано всичките!

— Има само един бог — отбеляза със строг глас рогът, от който пиеше. — Затваряй си грешната уста, да не ти пусна отрова в медовината! — просъска той злобно.

— Пак ли ти! — изкрещя Бернхард. — Какво, по дяволите, търсиш в медовината ми?

— А ти как мислиш? Да не би да смяташ, че много ми се харесва да те следвам на всяко отвратително място, което ти скимне да посетиш? Как веднъж не взе да отидеш на някое спокойно, приятно и порядъчно местенце, вместо непрекъснато да газиш из мръсотията! Нима в теб няма никакви възвишени помисли?

— Да не съм дошъл тук доброволно — оправда се Бернхард. — Довлякоха ме. Какво съм виновен аз?

— Първо „Златния Вой“ — продължи с леден глас рогът, — сега пък това тук. Все се оставяш да те замъкнат в най-отвратителните и порочни места, които човек може да си представи… пък и не правиш и най-малък опит да се махнеш оттам. Вярвах, че ще оцениш добрината ми да те даря с незабравимия меден месец в замъка на граф Дракула, но къде ти! Обиди всички учени мъже, които бях създал единствено заради теб, после съблазни оная развратница там, Фани Хил, и като връх на всичко изостави съпругата си! Така ли се държи един джентълмен?

— Аз не съм джентълмен — отговори Бернхард.

— Не е нужно да го казваш, вече знам.

— Е, и? — изкрещя Бернхард. — Проклета железарийо, какво ме интересува това! Измитай се и престани да ми разваляш вечерята! Да си строшиш врата дано!

— Не мога да си строша врата — с достойнство отвърна рогът.

— Искам да кажа — да ръждясаш. Не възразявай.

— И да ръждясам не мога.

Възцари се дълбока тишина. След дълга пауза рогът се обади:

— Така ли щеше да се отнасяш с мен, ако бях млада и красива жена?

— Да.

— Най-прекрасната и желана жена на света?

— Щях да те изнасиля на минутата. И какво?

— Значи въпросът опира до външния вид — посочи рогът. — А душата ми? А моята вътрешна красота? Нима аз нямам чувства? Каква е всъщност разликата, ако се позамислиш?

— Как да изнасилиш един стар рог, пълен с бира — просъска Бернхард. — Разликата е дяволски голяма.

— Но представи си, че съм най-красивата жена в целия свят, обичам те и се стремя към теб с пламенен копнеж. Готова съм да понеса каквото и да е само за да бъда близо до теб. Не би ли могъл да ме обикнеш поне мъничко в замяна? Съвсем, съвсем мъничко?

— Мене никой не ме обича — продума Бернхард с треперещ от самосъжаление глас. — Не се будалкай с мен, проклета машино!

— Но аз те обичам!

— Какво, какво?

— Обичам те! — Рогът се разрида гръмогласно, медовината започна да пуска мехурчета, да се надига и да прелива над ръба в големи сълзовидни капки, които се стичаха надолу по масата. — Обичам те! Обичам те! Обичам те! Стъпчи ме! Презри ме! Бий ме! Прави с мен каквото си поискаш, каквото и да е, ще понеса всичко, стига само да съм близо до теб, любими мой, съпруже мои, мой прекрасен герой!

— Боже господи!

— Да, аз съм тук, какво искаш?

— Съвсем ли си полудял?

— Да, луд съм от любов!

— Някоя бурма ти се е развинтила — просъска Бернхард.

— Надсмиваш ми се, но каквото и да правиш — нищо не ще намали любовта ми към теб. Толкова ли съм противен?

— Да.

— Но не можеш ли да се абстрахираш от външността ми? Да почувствуваш колко много те обичам? Не виждаш ли каква прекрасна духовна компания ти предлагам?

— Виждам един рог за пиене — отвърна Бернхард. — Засега не се нуждая от друга компания. Хайде, пръждосвай се.

Рогът замлъкна и Бернхард престана да му обръща внимание. По въздуха долетя космата ръка, все още конвулсивно стиснала кървав меч. С глухо тупване тя се приземи на масата и Бернхард изръкопляска ентусиазирано.

— Би могъл да ме обичаш заради самия мен — мрачно се обади рогът.

— Да не съм механофил? — С крайчеца на окото си Бернхард улови едно внезапно движение на отсечената ръка.

— Знам — не съм красив, но в света има толкова други неща освен красотата. Какво е красотата впрочем? Красиво тяло можеш да получиш навсякъде, но душевната красота, истинската, търпелива любов на една зряла жена, кой ще ти даде това?

— Зряла жена! На двеста хиляди години! — изсумтя Бернхард. — Ти май искаш да ме обявиш за крал на геронтофилите? Да не си мислиш, че това е мечтата на живота ми — да бъда жиголо на такава отвратителна стара тенекиена кутия като теб?

Отсечената ръка полека припълзяваше все по-близо до рога, гърчейки кървавите си пръсти по покривката.

— Естествено, аз разбирам, че ти си мъж, с присъщите за мъжа животински инстинкти. Не бих могъл да очаквам да оцениш поканата ми за духовна близост, преди душата ти да бъде основно очистена от животинските пориви, но аз съм далновиден. Ще ти разреша да си имаш любовница — поне на първо време. Пък нали си и женен. Не мисли, че съм забравил. Ще бъдем едно щастливо голямо семейство — ти, аз и Тери; ще си живеем заедно завинаги — чудесно, нали?

Ужасяващата ръка се бе промъкнала зад рога. Пръстите се сгъваха и изправяха бавно с непрестанно, хипнотично движение. Мускулите се напрягаха и издуваха готови за нападение.

— Тери? — заекна Бернхард. — Ти? Аз? Завинаги? Боже господи!

— Ще съм до теб винаги, когато се нуждаеш от помощта ми! — нежно се отзова рогът. — Само ме повикай.

Ръката нападна изотзад, направлявана от верните инстинкти на стар и опитен воин и подтиквана от близостта на препълнения пренебрегван рог. Кървавите пръсти се сключиха около рога и в бързината го строшиха на парченца. Върху масата заструи златистожълта медовина. Гласът на централния мозък се превърна в някакво ужасно гъргорене. Едва сега ръката откри, че не е свързана с тяло. Няма тяло, няма глава, няма уста — за какво й е медовина? Ръката се отпусна върху масата, гърчейки разстроено пръсти.

— Надали щеше да дрънка дълго — рече Бернхард и се изправи, — но все пак — благодаря. — Отдалечи се от масата с клатушкане, като подритваше по пътя си каторжници и разни пияни герои. Вниманието на отсечената ръка бе привлечено от тлъстия врат на мъжа с лавровия венец на главата. Извивайки сладострастно ужасните си кръвожадни пръсти, тя започна бавно да се плъзга напред към него.

 

 

Бернхард се отправи към бара, който се помещаваше в една от съседните стаи. Помещението беше малко и претъпкано до краен предал, но тук беше по-весело, отколкото в голямата зала, ако това въобще бе възможно. Пияни герои стояха сгъчкани като сардели — едвам намираха място да размахат бокал или кинжал. Пращящи факли, втъкнати в поставки по стените, хвърляха весели светлинни върху стоманените остриета на ножове, мечове и брадви. Ухото долавяше мелодичния звук на забиващи се в нечии незащитени гърбове кинжали; острият мирис на пот, кръв и суров алкохол дразнеше обонянието. Бернхард се добра до бара, където широкоплещест юначага незабавно се изпречи отпреде му. Представи се като Конан Победителя^[2] и явно гореше от желание да се бие. Отличаваше се с почти пълна липса на чело, но затова пък имаше огромна брадичка и як врат — стоеше, вперил глупавите си сближени очи в Бернхард.

— Пръждосвай се — изръмжа Бернхард. — Да не мислиш, че имам време да се бия с всеки педераст, който се шляе наоколо?

Наведе се над бара и удари с ръка, за да разбуди бармана, който седеше сгърчен и като че спеше; от гърба му стърчаха толкова кинжали, ножове и мечове, че дори само тежестта им беше достатъчна, за да не му позволи да се надигне.

Конан Победителя се вторачи в Бернхард с очи, подобни на рохко сварени яйца, и от почуда едва не изпусна меча си. Най-накрая с усилие на волята той изпъчи гърди и изрева:

— Аз, Конан!

— Добре де. Хайде сега изчезвай! — Бернхард се протегна и грабна чаша отвратително вонящо уиски от ръката на някакъв наблизо седнал мъж, чийто гръб беше надупчен от едрокалибрени куршуми. Очевидно той вече не се нуждаеше от питието си. Бернхард се взря с подозрение в чашата и пусна в течността една маслина за проба; тя незабавно се стопи — уискито започна да ври, да вдига мехури и да отделя огромни облаци вонящ жълтозелен дим. Той се прокашля многозначително и запрати чашата на каменния под, където течността бавно започна да разяжда димяща дупка. Конан Победителя го стисна за ръката и показа ужасните си бели зъби.

— Биеш? — с надежда попита той. — Убива? Кръв? Убийство? Сеч? — Той се наведе над Бернхард и като нададе мощен рев, показа сливиците си. — Аз Конан! Ти жалък плъх! Ти биеш!

Бернхард започна да се дразни. Извърна се бавно със зла усмивка на лицето си.

— Разбира се! — скръцна зъби той. — Когато искаш.

— Ти искаш да се биеш? — замига объркано Конан.

— А какво друго, проклет педераст такъв! Хайде, давай!

— Кой смее да се бие с Конан Победителя. Ти се шегуваш, чужденецо!

— Скоро ще видиш дали се шегувам — изръмжа Бернхард. — Е, идваш ли? — Пристъпи тежко няколко крачки срещу Конан, който пребледнял се отдръпна назад.

— Никой никога не е дръзвал да се бие с Конан — промърмори той.

— Е, та? Значи е време някой да ти смаже черепа! — Бернхард геройски пристъпи още крачка напред, тикан от своя истерично подскачащ меч. Той конвулсивно го стискаше с две ръце, недоумявайки. Не разбираше на какво се дължи поведението на меча му и тъпо се питаше какво ли ще има да става. Конан тежко преглътна.

— Току-що си спомних, че имам да върша някои други работи — измърмори той, продължавайки полека да се оттегля към вратата. — Налага се да спася тази вечер прекрасната Савска царица от съдба, по-злочеста и от смъртта…

— Хайде, почвай да се биеш, маймуно такава! — просъска Бернхард, който напразно се мъчеше да удържи побеснелия меч, напиращ да сече и муши.

— Прекалено си дребен за могъщия Конан… аз не се бия с недостойни воини… — Конан отстъпи още по-назад към вратата. — Аз съм голям и силен — обясни той на Бернхард. — Борих се срещу ужасния дракон Мрфне с голи ръце и го убих, пак аз унищожих всички армии на Мелнибон, но един недостоен воин няма да убия.

И слава богу — помисли си Бернхард. — Стига си дрънкал глупости! — изрева той.

— Не искам!

— Страх те е, а?

— Мене? — Конан избухна в смях, като в същото време внимателно открехна вратата зад гърба си. — Конан Победителя да го е страх? Ще ме спукаш от смях! Ха! Хаха! Хахахахахаха!

— Е, аз просто попитах — успокои го Бернхард. Той пъхна бясно протестиращия меч в ножницата, готов да забрави цялата разправия, пък и Конан беше вече изчезнал. Подигравателният му смях ехтеше през мрачно разлюляната врата. Бернхард изпръхтя, сви рамене и то последва. Но съвсем бавно.