Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XLIX
Мънкс и мистър Браунлоу най-после се срещат. Разговорът им и съобщението, което го прекъсва

Здрачът беше започнал да се спуска, когато мистър Браунлоу слезе от един файтон пред собствената си врата и почука леко. След като му отвориха, един як човек излезе от файтона и се изправи отстрани на стъпалата, а в това време друг човек, който бе седнал на капрата, застана от другата страна. По дадения им от мистър Браунлоу знак те измъкнаха от файтона трети човек и като го хванаха помежду си, вкараха го бързо в къщата. Този човек беше Мънкс.

По същия начин те се качиха по стъпалата, без да проговорят, и мистър Браунлоу ги поведе към една задна стая. При вратата Мънкс, който се качваше с явно неудоволствие, спря. Двамата мъже погледнаха към стария джентълмен, като очакваха нарежданията му.

— Той знае какво го чака — каза мистър Браунлоу. — Ако се колебае или пък, ако помръдне пръст без ваше позволение, завлечете го на улицата, повикайте на помощ полицията и от мое име им го предайте като престъпник.

— Как се осмелявате да говорите така за мене? — запита Мънкс.

— Как се осмелявате да ме принуждавате да го казвам, млади човече? — отвърна мистър Браунлоу и го погледна строго. — Полудял ли сте, че искате да напуснете тази къща? Пуснете го. Е, добре, сър. Свободен сте да си вървите. Ние ще ви последваме. Но ви предупреждавам, в името на всичко най-свято, че в момента, когато стъпите с крак на улицата, ще наредя да ви заловят като фалшификатор и крадец. Решението ми е твърдо и непоколебимо. Ако и вие сте такъв, то, нека кръвта ви падне на собствената ви глава!

— На какво основание ме отвличате от улицата и ме водите тук с помощта на тези кучета? — запита Мънкс, като хвърли поглед първо на единия, а после на другия от двамата мъже, които го бяха заобиколили.

— По силата на собственото ми основание — отвърна мистър Браунлоу. — Тези хора действуват по мое нареждане. Ако се оплаквате, че са ви лишили от свободата — вие имахте както възможност, така и случай да избягате, докато идвахте насам, обаче сметнахте, че е по-благоразумно да не вдигате шум, — тогава пак ви подканям, обърнете се за защита към закона. Аз също ще се отнеса до правосъдието. Но когато отидете толкова напред, че ви бъде невъзможно да се върнете, не ме молете за снизхождение, защото тогава властта ще е преминала в други ръце. И недейте казва, че съм ви бутнал в пропастта, към която самичък сте се запътили.

Явно беше, че Мънкс бе разтревожен и уплашен. Той се колебаеше.

— Трябва да решите бързо — каза мистър Браунлоу твърдо и спокойно. — Ако предпочитате да изложа обвинението си публично и ви обрека на наказание, чийто размер с потръпване мога да предвидя, но без да съм в състояние да го изменя, тогава още веднъж ви напомням, пътят ви е известен. Но ако се обърнете към мене за снизхождение и попросите милостта на тези, на които така много сте навредили, седнете на този стол без нито думица повече. Той ви очаква вече два дни.

Мънкс промърмори няколко неразбрани думи, но продължи да се колебае.

— Трябва да побързате — каза мистър Браунлоу. — Само една дума от моя страна и вие губите право на избор завинаги.

Човекът все още се двоумеше.

— Нямам намерение да водя преговори — каза мистър Браунлоу — и тъй като защищавам интересите на други лица, нямам и правото да го сторя.

— Няма ли — запита Мънкс със заекване, — няма ли някой среден път?

— Никакъв.

Мънкс погледна стария джентълмен загрижено, но като не прочете в лицето му нищо друго освен строгост и решителност, влезе в стаята и свил рамене, седна на посочения му стол.

— Заключете вратата отвън — каза мистър Браунлоу на двамата мъже — и влезте, когато позвъня.

Те го послушаха, а той и Мънкс останаха сами.

— Хубаво отношение, сър — каза Мънкс, като хвърли шапката и наметалото си, — при това от страна на най-стария приятел на баща ми.

— Тъкмо защото бях най-старият приятел на баща ви, млади човече — отвърна мистър Браунлоу — тъкмо защото надеждите и въжделенията на младите ми и щастливи години бяха свързани с него и с онова прекрасно създание, неговата сестра, която умря още на младини и ме остави тук, печален и самотен; тъкмо защото той бе коленичил заедно с мене пред смъртния й одър, когато бе още момче, в самото утро, когато — ако това не бе против желанието на небето — тя щеше да бъде моята млада невеста; тъкмо защото нараненото ми сърце се привърза към него от този ден нататък, през всичките му изпитания и прегрешения, докато умря; тъкмо защото старите възпоминания са изпълнили сърцето ми и дори видът ви ми напомня за него; тъкмо поради всичко това сега съм развълнуван и готов да се отнеса благородно с вас в настоящия момент — да, Едуард Лифърд, дори в настоящия момент — и се червя за това, че сте недостоен да носите туй име.

— Какво общо може да има всичко това с името? — запита другият, като наблюдаваше известно време полумълчаливо, полусмаяно вълнението на събеседника си. — Какво значи за мене това име?

— Нищо — отвърна мистър Браунлоу, — за вас то не значи абсолютно нищо. Но то беше нейното име и дори след толкова години то носи на мене, стария вече човек, онзи трепет и онова вълнение, което изпитвах тогава, когато го чуех изречено от някой чужд човек. Много съм доволен, че сте го променили — много, много.

— Всичко това е прекрасно — каза Мънкс (на когото запазваме това название) след дълга пауза, през време, на която той упорито и сърдито мълчеше и се клатушкаше на-сам-натам, а мистър Браунлоу седеше с ръка на очите си. — Но какво изобщо искате от мене?

— Вие имате брат — каза мистър Браунлоу, като се сепна, — брат, чието име, прошепнато в ухото ви, когато се приближих до вас на улицата, беше само по себе си почти достатъчно да ви накара да ме придружите дотук, смаян и изплашен.

— Нямам никакъв брат — отвърна Мънкс. — Вие знаете много добре, че бях единствено дете. Защо ми говорите за някакъв си брат? Знаете това тъй добре, както и аз.

— Внимавайте в това, което действително зная, тъй като то може би ще ви заинтересува — каза мистър Браунлоу. — Зная, че от нещастния брак, който клетият ви баща, подтикван от семейна гордост и груби амбиции, бе принуден да сключи още като съвсем млад момък, вие бяхте единственият наследник.

— Не обръщам никакво внимание на резките ви думи — прекъсна го Мънкс с подигравателен смях. — Вие знаете обстоятелствата и за мене това е достатъчно.

— Но мене ми са известни също така — продължи старият джентълмен — и страданието, бавните мъки и дългите терзания на тази злополучна връзка. Известно ми е как бездушно и морно влачеха тези нещастници тежките си вериги сред света, отровен и за двамата. Известно ми е как студената учтивост бе последвана от открити крамоли; как безразличието отстъпи мястото си на неприязън, неприязънта на омраза, а омразата на отвращение, докато най-сетне те скъсаха мъчителната връзка и се разделиха, като всеки от тях понесе по един парещ къс от веригата, чиито звена само смъртта можеше да строши, за да се скрият между нови хора и потулят мъката си под весели маски. Майка ви успя: тя скоро забрави веригата. Но в сърцето на баща ви тя дрънчеше и ръждясваше в продължение на дълги години.

— Е добре, те се разделиха — каза Мънкс, — и какво от това?

— След като известно време живяха разделени — отвърна мистър Браунлоу — и майка ви отиде на континента и се отдаде напълно на лекомислие, като съвсем забрави съпруга си, цели десет години по-млад от нея, той остана в родината си с разбито бъдеще и попадна между нови приятели. Това обстоятелство поне ви е известно вече.

— Нищо не ми е известно — каза Мънкс, като извърна настрана очи и заудря с крак по пода, подобно на човек, който е решил да отрича, — нищо подобно не ми е известно вече.

— Държането ви, не по-малко от деянията ви, ме уверява, че не сте го забравили, нито пък сте престанали да мислите за него без горчивина — отвърна мистър Браунлоу. — Думата ми е за преди петнадесет години, когато сте били не повече от единадесетгодишен, а баща ви бе само на тридесет и една година — защото, повтарям, той беше момче, когато неговият баща му наложи да се ожени. Трябва ли да се връщам към обстоятелствата, които хвърлят сянка върху паметта на баща ви, или вие ще го пощадите от това и ще ми откриете истината?

— Няма какво да ви откривам — възрази Мънкс. — Вие говорете, ако желаете …

— Добре, тези нови приятели — продължи мистър Браунлоу — бяха един оттеглил се от служба морски офицер, чиято жена бе умряла преди около половин година и го бе оставила с две деца — по-рано имали повече, но от всичките им останали само две. И двете бяха момичета, едната, красиво създание на деветнадесет години, а другото — дете на около две-три години.

— Какво значение може да има всичко това за мене? — запита Мънкс.

— Те живееха — продължи мистър Браунлоу, сякаш не бе чул прекъсването — в тази част на страната, където се бе оттеглил в своите скитания и баща ви и където си бе намерил прибежище. Познанство, близост, приятелство следваха едно подир друго. Баща ви бе надарен, както малцина други хора. Той притежаваше душата и качествата на сестра си. Колкото повече го опознаваше старият офицер, толкова повече го обикваше. Бих желал всичко да бе свършило дотук. Същото стори и дъщеря му.

Старият джентълмен спря. Мънкс хапеше устните си, с очи, вперени в пода. Като видя това, Браунлоу веднага продължи:

— Краят на годината го свари свързан, тържествено свързан с тази девойка — обекта на първата, истинска, гореща, единствена страст на едно невинно момиче.

— Разказът ви е прекалено дълъг — забеляза Мънкс и се движеше неспокойно в стола си.

— Това е истински разказ за мъки и изпитания, млади човече — отвърна мистър Браунлоу, — а такива разкази са обикновено дълги. Ако в него се разправяше само за доволство и щастие, той би бил много кратък. Когато умря един от тези богати роднини, за чиито интереси и подкрепа на властта му вашият баща бе пожертвуван, за да изправи злото, на което бе станал оръдие, той му остави своята панацея на всички беди — парите си. Наложи се баща ви веднага да замине за Рим, където този човек бе отишъл да се лекува и където бе умрял, оставяйки работите си съвсем объркани. И той отиде. Там се разболя много тежко и в момента, когато вестта стигна в Париж, той бе последван от майка ви, която взе и вас със себе си. Той се поминал един ден след пристигането ви, като не остави никакво завещание — никакво завещание, — така че цялото му имущество остана на нея и на вас.

При тази част от разказа Мънкс притаи дъх и заслуша със сковано от любопитство лице, макар и очите му да не бяха отправени към говорителя. Когато мистър Браунлоу се спря, той промени положението си подобно на човек, който изпитва внезапно облекчение, и изтри влажното си лице и ръце.

— Преди да отиде в странство и минавайки през Лондон — каза мистър Браунлоу бавно, с очи, вперени в лицето на другия, — той дойде при мене.

— Никога не съм чул за това — прекъсна го Мънкс с глас, който целеше да изрази недоверие, но, в който звучеше повече неприятна изненада.

— Дойде при мене и ми остави, заедно с някои други неща, една картина — портрет, рисуван от самия него, — образа на онази клета девойка, която той не искаше да изостави, а не можеше да вземе със себе си при бързото си отпътуване. Грижите и угризенията го бяха изтощили и направили да прилича почти на сянка; говореше отчаяно и несвързано за провал и безчестие, причинени от него; довери ми намерението си да обърне цялото си имущество в пари, макар и това да му донесе загуба, и като даде вам и на жена си част от полученото напоследък наследство, да напусне страната — догадих се, че не ще го стори самичък — и никога вече да не се върне. Дори и на мене, стария му и отдавнашен приятел, чиято дълбока привързаност криеше корените си в пръстта, покрила онази, която бе скъпа и за двама ни, — дори и на мене той не довери нищо повече, като обеща да ми пише и ми разкрие всичко, а след това да ме види още веднъж, за последен път тук, на земята. Уви! Тази именно среща бе всъщност последната за нас. Аз не получих никакво писмо и никога вече не го видях.

— Отидох — продължи мистър Браунлоу след кратко мълчание, — отидох, когато всичко бе свършено, на мястото на — ще употребя наименованието, което хората свободно употребяват, тъй като сега човешката грубост и благоволение му са съвсем безразлични, — отидох на мястото на греховната му любов, решен, че ако опасенията ми се сбъднат, онова нещастно момиче ще има едно сърце и един дом, които да я закрилят и съчувстват. Семейството бе напуснало околността седмица преди това, след като заплатили някои дребни дългове, и си тръгнали нощем. Защо сторили това и къде отишли, никой не можа да ни каже.

Мънкс задиша още по-спокойно и се огледа с тържествуваща усмивка.

— Когато вашият брат — каза мистър Браунлоу, приближавайки стола си до този на събеседника си, — когато вашият брат, слабо, парцаливо, изоставено дете, бе хвърлено на пътя ми от една ръка, по-мощна от случая и когато го спасих от престъпния живот.

— Какво? — възкликна Мънкс.

— Да, аз го прибрах и спасих — повтори мистър Браунлоу, — нали ви казах, че не след дълго разказът ми ще ви заинтересува — аз го прибрах и спасих. Виждам, че хитрият ви съучастник не ви е съобщил името ми. Когато го прибрах и той лежеше след болестта си в къщата ми, силната му прилика с картината, за която споменах, ме порази твърде много. Даже и когато го видях още първия път, мръсен и жалък, в лицето му имаше някакъв бегъл израз, който за мене бе подобно на мигновен поглед от страна на някой стар приятел, мярнал ми се насън. Няма защо да ви разправям, че го отвлякоха от дома ми, преди да бях узнал историята му …

— Как така? — запита бързо Мънкс.

— Това ви е много добре известно.

— На мене!

— Излишно е да отричате — отвърна мистър Браунлоу. — Ще ви докажа, че зная повече от това.

— Вие не… не можете да докажете нищо срещу мене — заекна Мънкс. — Опитайте се да го направите.

— Ще видим — отвърна старият джентълмен с изпитателен поглед. — Загубих момчето и всичките ми усилия да го открия останаха напразни. Майка ви бе умряла и знаех, че ако някой бе в състояние да открие загадката, това можехте да бъдете само вие, и тъй като последния път, когато чух за вас, вие бяхте в имението си в Западноиндийските острови, където бяхте отишли след смъртта на майка си, за да избегнете последиците на безпътния си живот тук, аз се запътих затам. Вие бяхте напуснали мястото няколко месеца преди това и се смяташе, че сте заминали за Лондон, но никой не можа да ми каже къде точно сте отишли. Аз се завърнах. Адвокатите ви не знаеха къде сте се установили на местожителство. Те ми казаха, че се появявате и изчезвате тъй тайнствено, както изобщо винаги вършите това, понякога за дни, а понякога в продължение на месеци, като очевидно посещавате същите тъмни свърталища и дружите със същите долни хора, които са ви били близки още, когато сте били непокорен и необуздан юноша. Омръзнах им непрестанно да ги разпитвам за вас. Скитах из улиците денем и нощем, но до преди два часа всичките ми усилия бяха безплодни и нито за миг не бях успял да ви зърна.

— Е, добре, и сега, като ме виждате, какво от това? — запита Мънкс, като се изправи дръзко. — Измама и фалшификация са високопарни думи — потвърдени, както ви се струва, от въображаемата прилика между някакво си хлапе и любителските драскулки на един умрял. Брат! Та вие дори не знаете дали наистина от тази завеяна девойка се е родил син. Дори това не ви е известно.

— Да, не ми бе известно — отвърна мистър Браунлоу, като също така се изправи, — но през последните две седмици научих всичко. Вие имате брат. Знаете това, а познавате и самия него. Съществувало е завещание, унищожено от майка ви, което при смъртта й ви е открило тайната, както и свързаните с нея облаги. В това завещание се е загатвало за някакво си дете, което се е предполагало, че ще се роди като плод на тази нещастна връзка. Това дете наистина се родило и вие дори сте го срещнали случайно, когато подозренията ви са били събудени за първи път поради приликата му с баща ви. Тогава сте се отправили за месторождението му. А там са съществували доказателства — доказателства, скривани от дълго време — за неговия произход. Вие сте унищожили тези доказателства и сега, според думите ви, отправени към вашия съучастник, евреина, „едничкото доказателство за идентичността на момчето лежи на дъното на реката и старицата, която го е взела от майката, гние в гроба си“. Недостоен син, страхливец, лъжец, ти, който се съвещаваш нощем с крадци и убийци в тъмни стаи, ти, чиито заговори и машинации довлякоха насилствената смърт на тази, която струваше колкото милиони като тебе, ти, който още от люлка тровеше бащиното си сърце и у когото още оттогава покълнаха всички зли страсти, пороци и разврат, докато най-после ти докараха отвратителната болест, която прави от лицето ти огледало на душата ти, ти, Едуард Лифърд, ще продължаваш ли да ми се опълчваш?

— Не, не, не! — промълви страхливецът, сломен от всички тези обвинения.

— Всяка дума — извика старият джентълмен, — всяка дума, разменена между тебе и онзи презрян злодей, ми е добре известна. Сенки по стените са улавяли шепота ви и са го носили до ушите ми; при вида на онова преследвано дете дори порокът придоби силата и едва ли не качествата на добродетелта. Извършено е убийство, в което и ти си морален, ако не и физически съучастник.

— Не, не — възрази Мънкс. — Аз, аз не зная нищо за това. Аз тъкмо се готвех да разпитам как стои работата, когато вие ме заловихте. Поводът не ми бе известен. Мислех, че се касае за обикновено скарване.

— Убийството е било извършено поради това, че част от тайните ти са били разкрити — отвърна мистър Браунлоу. — Няма ли да разкриеш и останалата част?

— Да, ще го сторя.

— Ще подпишеш ли достоверното изложение на фактите и ще го потвърдиш ли пред свидетели?

— И това обещавам.

— Обещаваш ли, че ще стоиш тук, без да се помръднеш, докато се състави надлежният документ, и ще дойдеш ли после с мене там, където сметна, че ще е най-добре за неговото засвидетелстване?

— Ако настоявате, и това ще направя.

— Трябва да направиш и нещо повече от това — каза мистър Браунлоу. — Наложително е да върнеш отнетото от тебе имущество на едно невинно и безобидно дете, защото то е тъкмо такова, макар и да е рожба на греховна и нещастна любов. Ти не си забравил постановленията на завещанието. Приведи ги в изпълнение, доколкото те засягат брат ти, и тогава върви, където желаеш. В този свят няма защо да се срещаш вече с него.

Мънкс крачеше напред-назад, като размишляваше с мрачно и зло лице върху това предложение и възможностите да откаже да го изпълни, разкъсван от страховете си, от една страна, и от омразата си — от друга. В това време някой отключи бързо вратата и един джентълмен (мистър Лосбърн) влезе в стаята, обзет от силно вълнение.

— Човекът ще бъде заловен — провикна се той. — Ще бъде заловен довечера!

— Убиецът? — запита мистър Браунлоу.

— Да, да — отвърна другият. — Видели са кучето му да обикаля край едно старо негово свърталище и се предполага, че господарят му или вече е пристигнал, или скоро ще се озове там под прикритието на тъмнината. Навред наоколо сноват преследвачи. Говорих с хората, които са натоварени със залавянето му, и те ми казаха, че е невъзможно да се изплъзне. Тази вечер властта ще оповести, че дава награда от сто лири.

— Аз ще дам още петдесет и ще го известя със собствената си уста на самото място, само да мога да се добера дотам. Къде е мистър Мейли?

— Хари? Щом се увери, че приятелят ви е тръгнал благополучно за тук във файтона с вас, веднага избърза за мястото, където научи тази новина — отвърна докторът, — и като се качи на коня си, се втурна да се присъедини към първия отред на уреченото между тях място, някъде си в околностите на града.

— А Феджин — каза мистър Браунлоу, — нещо за него?

— Последният път, когато чух за него, още не го бяха хванали, но положително ще го заловят, дори може вече да са го заловили. Уверени са, че ще го пипнат.

— Взе ли вече решение? — обърна се мистър Браунлоу с нисък глас към Мънкс.

— Да — отвърна той. — Вие ще запазите тайната ми, нали?

— Ще я запазя. Остани тук, докато се завърна. Само така ще бъдеш в безопасност.

Те напуснаха стаята и вратата отново се заключи.

— Какво направихте? — запита шепнешком докторът.

— Всичко, за което можех да се надявам — дори повече. Като взех предвид съобщеното ми от онази клета девойка и това, което сам аз знаех, заедно с разследванията на нашия добър приятел, извършени на самото място, аз не му оставих никаква пролука, откъдето да се измъкне, и изложих цялото му злодейство, което всички тези факти безспорно доказаха. Пишете и определете срещата, за други ден вечерта, в седем часа. Ние ще пристигнем там няколко часа преди това, но ще имаме нужда от почивка, особено младата госпожица, която твърде е възможно, ще се нуждае от повече твърдост, отколкото бихме могли сега да предположим. Но кръвта ми кипи от желание да отмъстя за онова клето убито създание. По кой път поеха?

— Карайте право към участъка и ще стигнете навреме — отвърна мистър Лосбърн. — Аз ще остана тук.

Двамата господа бързо се разделиха, всеки обхванат от трескаво вълнение, което им бе невъзможно да овладеят.