Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XXX
Тук се разправя какво мислеха за Оливър новите му посетители

С множество красноречиви уверения, че ще бъдат приятно изненадани от вида на престъпника, докторът взе подръка девойката и като предложи другата на мисис Мейли, поведе ги величествено и церемониално по стълбата.

— А сега — пошепна докторът, като обърна леко дръжката на вратата — нека чуем какво мислите за него. Не се е бръснал скоро, обаче въпреки това не изглежда много свиреп. Впрочем почакайте! Нека най-напред видя дали е в състояние да приема посещения.

Като пристъпи пред тях, той погледна в стаята. Направи им знак да се приближат и като затвори вратата, полекичка отдръпна завесите на леглото. На него вместо грубия, с изчернено лице разбойник, който очакваха да видят, лежеше дете — изтощено от болки и страдания, потънало в дълбок сън. Ранената му ръка, превързана и сложена в шина, лежеше върху гърдите му. Главата му, облегната върху другата му ръка, беше полускрита от дългата му коса, разпиляна по възглавницата.

Благородният джентълмен държеше здраво завесата в ръката си и в продължение на една-две минути го гледаше мълчаливо. Докато той наблюдаваше така пациента си, Роза пристъпи полекичка напред и като седна на стол до леглото, отмахна Оливъровата коса от лицето му. Тя бе застанала над него, а сълзите й капеха върху челото му.

Момчето се раздвижи и се усмихна в съня си, сякаш тази проява на съжаление и съчувствие бе събудила някакво приятно видение на любов и привързаност, които той никога не бе познавал. Така прозвучаването на нежна музика, клокоченето на вода в някое тихо място, ароматът на цвете или споменаването на позната дума понякога събуждат внезапно смътен спомен за неща, които никога не са ставали в този свят. Видението се стопява като въздишка, събудено за миг от краткото възпоминание за по-щастливо съществование, отдавна отлетяло, което никакво съзнателно напрягане на ума не може да възпроизведе.

— Какво означава това? — възкликна по-възрастната дама. — Това клето дете в никакъв случай не може да бъде съдружник на разбойници!

— Порокът — въздъхна лекарят и спусна завесите — се вселява в много храмове, а кой може да каже, че хубавата външност не би могла да бъде негово обиталище?

— Но в такава ранна възраст? — възрази Роза.

— Скъпа госпожице — каза лекарят с тъжно поклащане на глава, — престъпността, подобно на смъртта, не навестява само старите и лошите. Най-младите и най-хубавите много често стават нейни най-големи жертви.

— Но можете ли, можете ли наистина да повярвате, че това нежно дете по собствена воля е станало съучастник на най-мръсната измет на обществото? — каза Роза.

Докторът поклати глава, сякаш искаше да каже, че такова нещо действително е възможно, и като забеляза, че могат да обезпокоят болния, той ги поведе в съседната стая.

— Но дори и да е бил лош — продължи Роза, — помислете колко е млад. Помислете, може би никога не е познал майчина любов и домашен кът; лошото отнасяне и побоища или липсата на хляб може да са го принудили да се сближи с хора, които насила са го направили престъпник. Леличко, мила леличко, за бога, помисли за всичко това, преди да оставиш да завлекат това клето дете в затвора, който ще бъде гроб на всички възможности за неговото поправяне. Както ме обичаш и знаеш, че поради твоята любов и доброта никога не съм чувствала липсата на родители, а ако не беше тъй, и аз бих могла да бъда също така безпомощна и беззащитна като това дете, смили се над него, преди да е станало късно.

— Мила моя — каза възрастната дама, прегръщайки разплаканата девойка, — мислиш ли, че ще оставя да падне дори косъм от главата му?

— О, не, не! — отвърна развълнувано Роза.

— Разбира се, че не — каза възрастната дама, — моите дни отиват към края си и милостта към мене ще бъде такава, каквато аз показвам към другите! Какво бих могла да сторя, за да го спася, сър?

— Нека помисля, госпожо — каза докторът, — нека помисля.

Мистър Лосбърн пъхна ръце в джобовете си и обиколи няколко пъти стаята. От време на време той поспирваше, залюляваше се на пръсти и страшно се мръщеше. След като на няколко пъти възкликна: „Намислих! — и след това: — Не, не съм го намислил!“ — подир което възобновяваше обикалянето и мръщенето. Най-после той се спря и каза:

— Мисля, че ако ми дадете пълно и неограничено право да сплаша и смъмря Джайлс и онова момченце, Бритлс, ще мога да наредя нещо. Джайлс е стар и верен слуга, знам това, но вие ще можете да му се отплатите по хиляди начини, а и трябва да го възнаградите, че е такъв добър стрелец. Нямате нищо против, нали?

— Само ако няма някакъв друг начин да запазим детето — отвърна мисис Мейли.

— Не, няма друг начин — каза докторът. — Уверявам ви, друг начин няма.

— В такъв случай леля ми ви дава пълна власт — каза Роза, като се усмихна през сълзите си, — но, моля ви се, не бъдете по-строг с клетите хорица, отколкото е необходимо.

— Вие, изглежда, смятате — забеляза докторът, — че днес всички освен вас са склонни да бъдат коравосърдечни, мис Роза. Но аз се надявам заради подрастващото мъжко поколение въобще, че първият подходящ младеж, който се обърне към вас за съчувствие, ще ви намери в същото разнежено състояние, в което сте в този момент. И бих желал да съм млад, за да мога веднага да се възползувам от настоящия благоприятен случай.

— Вие сте също такова момче, както самият Бритлс — отвърна Роза поруменяла.

— Добре, добре — каза докторът и се засмя от все сърце, — това не е трудна работа. Но нека се върнем към момчето. Има едно още по-важно нещо, върху което трябва да се споразумеем. Предполагам, ще се събуди след около час и макар да казах на онзи твърдоглав полицай долу, че в интереса на здравето му не трябва да го местим, нито пък да му приказваме, смятам, че можем да поговорим с него, без това да го излага на някаква опасност. Ето сега моето условие: ще го разпитам във ваше присъствие и ако от това, което ни каже, стане ясно за всеки трезвомислещ човек, че то е наистина лошо и непоправимо момче (което е повече от възможно), тогава ще го оставим на съдбата му или най-малкото, аз няма да направя нищо повече за него.

— О, не, лельо! — замоли се Роза.

— О, да, лельо! — настоя докторът. — Ще се споразумеем ли?

— Не е възможно да е закоравял престъпник — каза Роза. — Не е възможно.

— Много добре — отвърна докторът, — тогава ще имате още по-голямо основание да се съгласите с условията ми.

Най-после споразумението бе сключено и договарящите страни седнаха да чакат с известно нетърпение, докато Оливър се събуди.

Търпението на двете дами трябваше да понесе по-голямо изпитание, отколкото мистър Лосбърн им беше внушил да очакват. Часовете минаваха един след друг, а Оливър продължаваше да спи тежък сън. Беше се свечерило вече, когато добросърдечният доктор прати да им съобщят, че момчето се чувствува достатъчно добре и може да разговаря. То е много болно поради загубата на кръв, каза той, и оттам идва голямата му слабост, но така много го тревожи желанието да разкрие нещо, че по-добре би било да му се даде тази възможност, отколкото да се настоява да седи мирен до следната сутрин, което иначе би било по-разумно.

Разказът му отне много време. Оливър им разправи цялата си простичка история, като често се принуждаваше да спира от болка и от липса на сили. Жално беше да се слуша в затъмнената стая слабият глас на болното дете, изброяващо нещастията и злините, причинени му от коравосърдечни хора. О, ако когато потискаме и измъчваме нашите ближни, поне за миг помислим за човешките прегрешения, които подобно на гъсти и тежки облаци се издигат към небето може би бавно, но все пак сигурно, за да излеят след това отмъщението си върху главите ни, ако можехме поне за миг да чуем във въображението си свидетелстващите гласове на умрелите, които никаква сила не е в състояние да задуши и никаква гордост не може да спре, къде ще останат тогава злините и несправедливостта, страданието, жестокостта и беззаконието!

Тази нощ нежни ръце поглаждаха Оливъровата възглавница, а красота и добородетелност бдяха над съня му. Той се чувствуваше спокоен и щастлив, затова би могъл да умре, без да промълви думица.

Веднага щом разказът приключи и Оливър отново бе оставен да си почива, докторът си обърса очите, прокле ги заради слабостта им и слезе долу да се нахвърли върху мистър Джайлс. Като не намери никого в долните стаи, хрумна му, че може би работата ще свърши по-добре в кухнята, така че се отправи нататък.

В долната камара на домашния парламент се бяха събрали: женската прислуга, мистър Бритлс, мистър Джайлс, тенекеджията (който бе получил специална покана да остане до вечерта поради направените от него услуги) и полицаят. Последният джентълмен имаше едро тяло, едра глава, едри черти и големи ботуши и имаше вид, че е погълнал пропорционално за едрината си количество бира — което наистина бе направил.

Когато докторът влезе, предмет на разговор бяха пак среднощните приключения, тъй като мистър Джайлс се бе впуснал в нови подробности. Мистър Бритлс, с канче бира в ръка, потвърждаваше всичко още преди по-висшият от него прислужник да го бе казал.

— Спокойно! — каза докторът и махна с ръка.

— Благодаря, сър — каза мистър Джайлс. — Госпожата нареди да почерпя с бира, сър, и тъй като не бях в настроение да се оттегля в малката си стая и изпитвах желание да бъда в компания, реших тук, между другите, да изпия моята.

Начело с Бритлс всички измърмориха нещо, с което присъстващите дами и господа изразиха задоволството си от това, че мистър Джайлс бе благоволил да седне при тях. Мистър Джайлс погледна покровителствено наоколо, сякаш искаше да каже, че ако се държат както подобава, той никога няма да ги изостави.

— Как е пациентът тази вечер, сър? — запита Джайлс.

— И добре, и зле — отвърна докторът. — Боя се, че в това отношение вие сте си навлекли беля, Джайлс.

— Надявам се, не искате да кажете, сър — запита мистър Джайлс разтреперан, — че той ще умре. Само ако си помисля подобно нещо, и ми се струва, че вече никога не ще бъда щастлив. В никакъв случай не бих желал да умъртвя едно момче, нито даже нашия Бритлс, дори всички сервизи в окръга да откраднат, сър.

— Не е там работата — каза тайнствено докторът. — Мистър Джайлс, вие протестант ли сте?

— Да, сър, надявам се, че съм такъв, сър — запелтечи мистър Джайлс пребледнял.

— Ами ти, момче, какъв си? — обърна се докторът остро към Бритлс.

— Миличък божичко, сър! — възкликна Бритлс, като се стресна силно. — Аз съм… също като мистър Джайлс, сър.

— Тогава кажете ми — продължи докторът, — кажете ми и двамата! Можете ли да се закълнете, че момчето горе е същото, което е било провряно снощи през прозорчето? Веднага! Хайде! Готови сме да ви чуем!

Докторът, когото всички познаваха като едно от най-благите същества на света, изрече тези думи с такава ярост, че Джайлс и Бритлс, които бяха доста замаяни от бирата и възбудата, се зазяпаха един друг съвсем вцепенени.

— Внимавайте в отговора, господин полицай — каза докторът, като махаше тържествено с пръст и почукваше по основата на носа си, за да подчертае сериозността на положението. — Може да излезе нещо от тази работа.

Полицаят си даде най-мъдрия възможен вид и грабна служебната си палка, която се облягаше бездейно в ъгъла до огнището.

— Касае се за един прост въпрос на разпознаване, както и вие виждате това — каза докторът.

— Точно така, сър — отвърна полицаят, като се закашля буйно, понеже бе допил бързешком бирата си и част от нея бе влязла накриво.

— Налице е къщата, в която са влезли с взлом; двама мъже зърват едно момче сред барутния дим, сред мрака и произлязлата паника. Налице е и едно момче, което идва на следващото утро в същата тази къща и защото по някаква случайност ръката му е превързана, тези мъже го дръпват грубо — с което действие подхвърлят живота му на голяма опасност — и се кълнат, че това е крадецът. Сега въпросът е дали деянието на тези мъже се оправдава от обстоятелствата и в какво положение се поставят с това те?

Полицаят кимна дълбокомислено. Той заяви, че ако това не е повод за съдебно преследване, готов е да го обесят.

— Още веднъж ви питам — загърмя докторът, — можете ли да се закълнете, че това момче е същото?

Бритлс погледна колебливо към мистър Джайлс; мистър Джайлс погледна колебливо към мистър Бритлс; полицаят сложи ръка зад ухото си, за да долови по-добре отговора; двете жени и тенекеджията се наклониха напред, за да слушат; докторът бе отправил остър поглед към тях — и в този момент на градинската врата се позвъни и се чу тропот на колела.

— Те са! — извика Бритлс, явно облекчен.

— Кои? — възкликна на свой ред уплашено докторът.

— Чиновниците на полицейския следовател, сър — отвърна Бритлс, като взе една свещ. — Аз и мистър Джайлс изпратихме за тях тази сутрин.

— Какво? — извика докторът.

— Да — отвърна Бритлс. — Пратих съобщение по файтонджията и само се чудя, защо не дойдоха по-рано, сър.

— Така значи си направил, а? Тогава дявол да го вземе бавния ви файтон, това е всичко — каза докторът и си излезе.