Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (32)

Глава XXXII
Оливър води щастлив живот сред великодушните си приятели

Оливъровите болки не бяха нито малки, нито незначителни. Вън от страданията и неудобствата, причинени от счупената му ръка, студът и влагата, на които бе изложен, докато лежа в ямата, му докараха треска, която го мъчи в продължение на много седмици и грозно го изтощи. Но най-после той започна малко по малко да се съвзема и да изразява от време на време с няколко облени в сълзи думи дълбоката си благодарност към двете добри жени. Той изказваше надеждата, че когато се попривдигне, ще съумее да направи нещо, за да докаже признателността си, нещо, което да им даде да разберат с колко обич и топлина е изпълнено сърцето му, нещо, макар и незначително, което да им докаже, че добрината и великодушието им не са отишли напразно, че нещастното момче, което тяхното милосърдие е спасило от несрета и смърт, желае силно да им служи от цялото си сърце и душа.

— Клетото дете! — възкликна Роза, когато веднъж Оливър се мъчеше немощно да изрече тези думи на благодарност, напиращи от бледите му устни. — Ти ще имаш много възможности да вършиш разни неща за нас, ако желаеш. Ние възнамеряваме да идем на село и леля смята да вземем и тебе. Спокойствието, чистият въздух и всичките удоволствия и красоти на пролетта ще ти помогнат да се съвземеш за няколко дни. Ще ти възложим цял куп работи, когато ще бъдеш достатъчно издръжлив за такова усилие.

— Усилие! — извика Оливър. — О, скъпа госпожице, да бих могъл да работя за вас! Да бих могъл да ви доставя удоволствие, като поливам цветята, като се грижа за домашните птици или като по цял ден тичам да изпълнявам поръчките ви, за да ви направя щастлива — — какво не бих дал да сторя това!

— Няма какво да даваш — каза усмихнато мис Мейли, — защото, както ти казах и по-рано, ще ти възложим много дребни неща и ако направиш и половината от това, което се заричаш сега, ти наистина ще ме направиш щастлива.

— Щастлива ли, госпожице! — възкликна Оливър. — Колко е мило от ваша страна да казвате това!

— Ще ме направиш по-щастлива, отколкото мога да го изразя — отвърна младото момиче. — Само мисълта, че скъпата ми добра леля е станала причина да се спасиш от нещастията и бедите, които ни описа, е вече достатъчна, за да изпитам неописуемо удоволствие. А когато виждам, че този, върху когото тя излива своята добрина и милосърдие, е искрено благодарен и привързан към нея, аз се чувствувам по-радостна, отколкото можеш да си представиш. Разбираш ли ме? — запита тя, наблюдавайки замисленото Оливърово лице.

— О, да, госпожице, да! — отвърна развълнувано Оливър. — Но си мисля, че сега не проявявам никаква признателност.

— Към кого? — запита младото момиче.

— Към добрия джентълмен и милата стара жена, които преди така много се грижеха за мен. Уверен съм, че ако знаят колко съм щастлив понастоящем, те много ще се радват.

— И аз съм уверена — каза Оливъровата благодетелка. — мистър Лосбърн бе така добър да обещае, че когато бъдеш достатъчно силен да можеш да излизаш, той ще те заведе да го видиш.

— Наистина ли, госпожо? — извика Оливър със светнало от радост лице. — Просто не зная какво бих направил от радост, когато отново видя милите им лица!

Наскоро след този разговор Оливър се почувствува достатъчно здрав, за да предприеме намислената разходка. Една сутрин той и мистър Лосбърн излязоха с файтона на мисис Мейли. Когато стигнаха моста на Чертзи, Оливър силно пребледня и възкликна високо.

— Какво става с това момче? — извика докторът, разгорещен, както обикновено. — Какво ти е? Виждаш ли нещо? Чуваш ли нещо?

— Там, сър — извика Оливър, посочвайки от прозореца на файтона. — Онази къща!

— Е, та какво от това? Хей, кочияш, спри! Какво искаш да кажеш за тази къща?

— Крадците … ме заведоха в нея! — прошепна Оливър.

— Дявол да ги вземе! — извика докторът. — Хей, отвори ми да изляза!

Преди обаче кочияшът да бе слязъл от капрата си, мистър Лосбърн се изтърколи от файтона по някакъв начин и като затича към запустялото жилище, започна да рита по вратата като луд.

— Хей! — възкликна един дребен и грозен гърбав човек, който отвори вратата така внезапно, че от силата на последния си ритник докторът едва не се прекатури напред в коридора.

— Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — извика докторът, хващайки го за яката, без да мисли какво прави. — Много неща са се случили. Например — обир.

— А може да се случи и убийство. — отвърна хладнокръвно гърбавият, — ако не си махнеш ръцете. Чуваш ли?

— Чувам — каза докторът и разтърси силно пленника си.

— Къде е дявол да го вземе, как ли беше мошеническото му име Сайкс, да. Къде е Сайкс, крадец такъв?

Гърбавият опули очи, сякаш от крайно удивление и възмущение, сетне се отскубна от ръцете на доктора и като избълва цял залп ужасни проклятия, влезе обратно в къщата. Преди обаче да успее да затвори вратата, докторът се вмъкна в коридора, без да каже нито дума. После се огледа наоколо. Нямаше никаква вещ, никаква следа от каквото и да било, одушевено или неодушевено, нито дори положението на шкафовете, което да отговаря на Оливъровото описание!

— Ей! — провикна се гърбавият, който го наблюдаваше остро. — Защо влизаш така насилствено в къщата ми? Искаш да ме ограбиш ли, или да ме убиеш? Кое от двете?

— Виждал ли си някога човек да върши едното или другото и преди това да пристигне с файтон, смешно старо чудовище? — каза раздразненият доктор.

— Тогава какво искаш? — сопна се гърбавият. — Махай се оттука, преди да съм ти сторил някоя беля. Дявол да те вземе!

— Ще си отида, когато сметна за необходимо — заяви мистър Лосбърн, разглеждайки другото помещение. И то, подобно на първото, по нищо не приличаше на описаното от Оливър. — Ще разкрия някога мошеничеството ти, приятелю.

— А, така ли? — каза подигравателно противният старец. — Ако ти потрябвам някога, ще ме намериш тук. Не съм живял тук като смахнат, и съвсем самичък, в продължение на двадесет и пет години, за да се уплаша от тебе. Ще платиш за това, добре ще ми платиш! — Като изрече тези думи, гърбавият дявол нададе писък и заскача бясно, сякаш обхванат от дива ярост.

— Виж ти, каква глупава работа — мърмореше си самичък докторът. — Момчето сигурно има някаква грешка. Ей, сложи това в джоба си, и си влез вътре. — С тези думи той хвърли монета на гърбавия и се върна при файтона.

Човекът го последва до вратата на колата, като по целия път изричаше най-страшни закани и проклятия. И когато мистър Лосбърн се обърна да каже нещо на кочияша, той погледна към файтона и хвърли за миг такъв остър и свиреп поглед на Оливър — поглед, в който имаше такава ярост и отмъстителност, че в продължение на месеци след това момчето не можа да го забрави, нито наяве, нито насън. Човекът продължи да се заканва злобно, докато кочияшът се качи на мястото си, а после, когато потеглиха, те дълго още го виждаха как тропа с нозе и си къса косата, обхванат от истински или престорен бяс.

— Аз съм магаре! — каза докторът след дълго мълчание. — Знаеше ли ти това по-рано, Оливър?

— Не, сър.

— Тогава не го забравяй.

— Магаре — повтори докторът след дълго мълчание. — Дори и да беше същата, къща, и да бях намерил в нея същите хора, какво бих могъл да направя самичък? А даже и да имах кой да ми помогне, не виждам каква полза би имало от това. Само щях да се изложа на опасност и щях да потвърдя, че момчето е взело участие в предприетия опит. Но това щеше да ми бъде напълно заслужено. Все си навличам разни бели, като действам под натиска на поривите си. Хубав урок щях да получа.

Истината е, че прекрасният доктор действително през целия си живот бе действал под влиянието на поривите си и тяхното естество биваше такова, че винаги печелеше почитта и уважението на познатите и близките си. Искрено казано, той бе малко зле настроен поради разочарованието си от обстоятелството, че първият случай, който трябваше да докаже истинността на Оливъровия разказ, се оказа несъстоятелен. Той обаче скоро се успокои и като намери отговорите на въпросите, които зададе на момчето, все така прями и последователни, както преди, врече се оттогава нататък да му вярва напълно.

Оливър знаеше името на улицата, на която живееше мистър Браунлоу, така че те можеха да се отправят нататък. Когато файтонът наближи, сърцето му заби така силно, че той едва дишаше.

— Е, мое момче, коя е къщата? — запита мистър Лосбърн.

— Онази! Онази! — отвърна Оливър, посочвайки нетърпеливо от прозорчето. — Бялата къща. Побързайте! Моля ви, побързайте. Чувствувам, че просто ще умра, толкова съм развълнуван.

— Спокойно, спокойно — каза добрият доктор, като го потупваше по рамото. — След малко ще ги видиш и те много ще се зарадват като разберат, че си добре и в оезопасност.

— О! Надявам се! — извика Оливър. — Те бяха толкова добри към мене, толкова благородни!

Колата спря. Не, не тази къща, следната врата. Колата продължи малко и отново спря. Оливър погледна към прозорците, а сълзи на щастливо очакване се стичаха по лицето му.

Уви! Бялата къща бе празна и на прозореца имаше надпис „Дава се под наем“.

— Почукай на съседната врата — извика мистър Лосбърн, хващайки Оливъровата ръка в своята. — Знаете ли какво е станало с мистър Браунлоу, който по-рано живееше тук?

Слугинята не знаеше, затова влезе вътре да пита. Сетне се завърна и каза, че мистър Браунлоу разпродал вещите си и заминал за Западноиндийските острови преди шест седмици. Оливър стисна ръце и се олюля немощно назад.

— И икономката му ли е заминала? — запита мистър Лосбърн след малко мълчание.

— Да, сър — отвърна слугинята. — Старият господин, икономката и един друг джентълмен — негов приятел, всички заедно заминали.

— Тогава карай към дома — обърна се мистър Лосбърн към кочияша — и не спирай конете, преди да сме излезли от този проклет Лондон!

— Ами книжарят, сър — каза Оливър. — Аз го знам къде е. Нека да го видим, сър, моля ви! Нека да го видим!

— Мило мое момче, за един ден ни стигат толкова разочарования — каза докторът. — Стигат и на двама ни. Ако отидем при книжаря, положително ще открием, че или е умрял, или е подпалил къщата си, или пък е избягал. Не. Ще си вървим право в къщи! — И като се поддадоха на порива на доктора, те се отправиха към дома.

Това горчиво разочарование причини на Оливър голяма мъка сред щастието му. Докато беше болен, много пъти той бе изпитвал голямо доволство, като си представяше какво ще му кажат мистър Браунлоу и мисис Бедуиц, с каква радост ще им разправи колко много дни и нощи е прекарал в размисъл относно това, което те бяха сторили за него, и каква горест му е причинила жестоката раздяла с тях. Надеждата, че след това ще може да им обясни как насила са го отвлекли, го бе крепяла и поддържала при последните му изпитания; и сега мисълта, че те са отишли толкова далеч, изпълнени с увереността, че той е негодник и крадец — увереност, която можеше да остане неопровергана до смъртния му час, — всичко това беше по-тежко, отколкото той бе в състояние да понесе.

Случката обаче не промени отношението на благодетелите му към него. След като изминаха две седмици, когато настъпи хубавото топло време и всяко дърво и цвете заразтваря младите си листа и богати цветове, те взеха да се приготовляват да напуснат къщата в Чертзи за няколко месеца. Сервизите, които тъй силно бяха събудили Феджиновата алчност, бяха изпратени на съхранение в банката, а като оставиха Джайлс и един слуга да пазят къщата, заминаха за село заедно с Оливър и се настаниха в една вила.

Кой може да опише радостта и удоволствието на Оливър, сладостния душевен мир и спокойствие, които болното момче изпитваше сред благоуханния въздух между зелените хълмове и разлистени гори на село! Мястото беше прелестно. Оливър, който бе прекарал дните си сред мръсни тълпи, сред шум и олелия, сега сякаш бе навлязъл в някакво ново съществование. Рози и орлови нокти пълзяха по стените на вилата; бръшлян обвиваше стволовете на дърветата, а градинските цветя изпълваха въздуха с благоуханието си. Наблизо имаше малко гробище, в което не бяха наблъскани високи и противни за окото паметници, а бе изпълнено само със скромни могилки, покрити със свежи чимове и мъх, под които старите хора от селото почиваха в мир. Оливър често скиташе там и като си мислеше за грозния гроб, в който лежеше майка му, понякога сядаше и плачеше, без някой да го види. Но когато вдигнеше очи към дълбокото небе нагоре, той преставаше да мисли, че тя лежи в земята, и тогава заплакваше за нея тъжно, но без болка.

Щастливо време беше то. Дните бяха мирни и спокойни, нощите не носеха със себе си нито страх, нито грижи. Детето вече не чезнеше в тежък затвор, нито пък се събираше с пропаднали хора, то бе обхванато само от щастливи и приятни мисли. Всяка сутрин Оливър отиваше при белокос стар господин, който живееше близо до малката черквичка. Той го учеше да чете по-добре и да пише. Старецът му говореше така мило и се занимаваше с него така усърдно, че Оливър всячески се стараеше да му хареса. След това се разхождаше с мисис Мейли и с Роза и слушаше техните разговори за различни книги. Понякога седеше край тях на някое сенчесто място и не пропускаше нищо от това, което младото момиче четеше. Той би седял така, докато мракът вече не би позволил да се виждат буквите. После приготовляваше уроците си за следния ден, което вършеше с голямо старание в малка стая към градинката. А когато вечерта бавно се спущаше, двете жени отново го вземаха на разходка. Той следеше с голямо удоволствие всичко, което те говореха, чувствуваше се много щастлив, когато поискваха някое цвете и той се покачваше да го достигне или пък изтичваше да донесе някоя забравена от тях вещ, това така го радваше, просто му се струваше, че не е достатъчно пъргав да им услужи. Когато съвсем се стъмнеше, прибираха се в къщи, младото момиче сядаше пред пианото и засвирваше някоя приятна мелодия или запяваше с ниския си сладостен глас някоя стара песен. В такива моменти не запалваха свещи и Оливър сядаше край един от прозорците, заслушан в сладката музика, изпълнен с блаженство.

А когато идваше неделният ден, колко различно го прекарваше той от по-рано! Колко щастлив биваше тогава, както и през другите дни, от това най-щастливо време! Сутрин отиваха в малката черквица, под чиито прозорци отвън трептяха зелените листа, чуваха се птичите песни, а благоуханният въздух се вмъкваше вътре и изпълваше уютната зала със сладкия си аромат. Бедните хорица бяха толкова спретнати, чисти и така благоговейно коленичеха за молитва, че това събрание беше като удоволствие, не като досадно задължение. И макар пеенето да бе грубоватичко, то поне бе искрено и звучеше по-музикално (най-малко в Оливъровите уши) от всяко друго черковно пение, което бе слушал в миналото. Следваха обичайните разходки, а после посещения в чистите къщици на селяните. Вечер Оливър прочиташе по една-две глави от библията, които бе разучавал през седмицата, и в изпълнението на това задължение той се чувствуваше по-горд, отколкото, ако би бил на мястото на самия свещеник.

Сутрин Оливър ставаше към шест часа, скиташе из полето и тършуваше между храсталаците за букети от диви цветя, с които се връщаше натоварен в къщи и които най-грижливо подреждаше, за да украси масата за закуска. После почистваше и нахранваше птиците, а сетне отиваше да извърши някое милосърдно дело в селото или понякога играеше крикет на ливадата, или пък се занимаваше с градината. Там винаги имаше какво да се върши и Оливър, когото селският писар учеше на градинарство, работеше с голямо усърдие. Роза го награждаваше с хиляди похвали за всичко извършено.

Така изминаха три месеца. При най-чисто и най-топло великодушие, от една страна, и най-искрена и трогателна признателност, от друга, не е чудно, че в този къс период от време Оливър Туист се сближи напълно със старата дама и нейната племенница, а привързаността на младото му и чувствително сърце бе възнаградена с любовта и нежността, която те изпитваха към него.