Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XII
Тук се разправя как се погрижиха за Оливър Туист по-добре, отколкото когато и да било по-рано. Разказвачът се връща при веселия стар джентълмен и неговите млади приятели

Файтонът изтопурка почти по същите места, които Оливър бе преминал, когато най-напред бе влязъл в Лондон с Хитреца, и като взе друга посока при Илингтън, най-после спря пред спретната къща, в тиха сенчеста улица близо до Пентонвил. Тук, без да се губи време, приготвиха легло, в което положиха грижливо и удобно Оливър под надзора на мистър Браунлоу. Грижеха се за него с нежност и старание, които просто нямаха граници.

Но в продължение на много дни Оливър остана безчувствен към всичката тази доброта, проявена от неговите нови приятели. Слънцето изгряваше и залязваше много дни подред, а момчето продължаваше да лежи простряно на леглото си, като се топеше от сухия и изтощителен пламък на треската. Червеят не свършва с по-голяма сигурност своята работа върху умрялото тяло, отколкото прави това този бавно пълзящ огън върху живото.

Изтощен, слаб и бледен, той най-после се събуди от дългия и неспокоен сън. Като се надигна немощен от леглото, подпрял глава на разтрепераната си ръка, той се огледа загрижено наоколо.

— Коя е тази стая? Къде са ме довели? — каза си Оливър. — Това не е мястото, в което легнах да спя.

Тъй като беше много отпаднал и изтощен, той изрече тези думи със слаб глас, обаче те бяха веднага чути. Завесата при главата му се отдръпна и една стара жена с майчински вид, много спретнато и чисто облечена, се вдигна от близкото кресло, в което седеше с ръкоделие в ръка.

— Полекичка, миличък — нежно каза старата жена. — Трябва да седиш съвсем мирен, иначе пак ще се разболееш, а ти беше много болен, едва ли не безнадеждно. Хайде, легни си отново; това се казва добро дете. — С тези думи старата жена положи много нежно Оливъровата глава на възглавницата и като поглади косата му и я отмахна от челото, вгледа се в лицето му с такава доброта и обич, че той не можа да се удържи и сложи малката си изсъхнала ръчица в нейната, като я притегли около шията си.

— Боже всемогъщи! — каза старата жена със сълзи на очи. — Колко е благородно това миличко момче. Хубаво същество! Какво ли би почувствувала майка му, ако бе седяла тъй дълго край леглото му, както мене, и го видеше сега!

— Може би тя наистина ме вижда — прошепна Оливър, като прилепи длани една до друга, — може би наистина тя е седяла до леглото ми. Едва ли не чувствувам, че действително е било така.

— Това е от треската, миличък — каза нежно старата жена.

— Навярно — отвърна Оливър, — тъй като раят е много далеч и там хората са твърде щастливи, за да дойдат и седнат край леглото на едно бедно момче. Но ако е знаела, че съм бил болен, тя сигурно ме е съжалявала, дори и там, защото и самата тя е била много болна, преди да умре. Но не е възможно тя да знае нещо за мене — прибави Оливър след миг мълчание. — Ако ме бе видяла как страдам, това би я опечалило, а пък когато съм я сънувал, винаги е изглеждала щастлива и засмяна.

Старата жена не отвърна на това, но като избърса най-напред очите си, а после и падналите на юргана очила, сякаш и те бяха част от лицето й, донесе на Оливър някакво разхладително питие, а сетне го погали по бузата и му поръча да лежи мирно, ако не желае отново да се разболее.

И така Оливър лежеше съвсем мирно, отчасти, защото имаше ревностното желание да слуша всичко казано от добрата стара жена, и отчасти, защото, искрено казано, той беше напълно изтощен от това, което вече бе казал. Скоро потъна в лека дрямка, от която го събуди светлината на една свещ, която бяха донесли до леглото му и която освети един господин с голям златен часовник в ръка. Часовникът тиктакаше високо, а господинът опипа пулса му и каза, че сега е много по-добре.

— Ти наистина се чувствуваш по-добре, нали, миличък? — каза господинът.

— Да, сър, благодаря ви — отвърна Оливър.

— Да, знам, че си по-добре — каза господинът. — А също така си и гладен, нали?

— Не, сър — отвърна Оливър.

— Хм — каза господинът. — Така е, знам, че не си гладен.

— Той не е гладен, мисис Бедуин — каза господинът с мъдър вид.

Старата жена кимна почтително с глава, сякаш искаше да каже, че смята доктора за много учен човек. Той, изглежда, беше на същото мнение.

— Нали ти се спи, милото ми? — каза лекарят.

— Не, сър — отвърна Оливър.

— Така е — каза лекарят с много мъдър и доволен вид — Не ти се спи. И не си жаден. Нали?

— Доста съм жаден, господине — отвърна Оливър.

— Точно каквото очаквах, мисис Бедуин — каза докторът. — Много естествено е да се чувствува жаден. Можете да му дадете малко чай, госпожо, и малко препечен хляб, обаче без масло. Не го дръжте на много топло, но внимавайте да не му е много студено. Ще бъдете така добра, нали?

Старата жена направи малък реверанс. След като опита разхладителното питие и даде вещото си одобрение, докторът си излезе бързо, а обувките му заскърцаха важно надолу по стълбата.

Скоро след това Оливър отново задряма. Когато се пробуди, часът беше почти дванадесет. Старата дама му пожела нежно лека нощ и го остави на грижите на дебела възрастна жена, която току-що беше дошла и бе донесла в неголям вързоп малък молитвеник и голяма нощна шапка. Като сложи последната на главата си, а молитвеника на масата, старата жена каза на Оливър, че е дошла да дежури при него, след което притегли стола си до огъня. Тя ту изпадаше в кратка дрямка, ту се олюляваше напред или пък се задавяше и издаваше най-различни звуци. Те имаха само това последствие, че я караха да си почесва усилено носа и сетне отново да заспива.

Нощта преваляше бавно. Оливър лежа буден известно време, като броеше светлите кръгове, образувани върху тавана от абажура на свещта, или пък лениво проследяваше с поглед заплетените шарки по стените. Имаше нещо много тържествено в тъмнината и в дълбоката тишина на стаята. Тъй като те събудиха в ума на момчето мисълта, че в продължение на много дни и нощи смъртта бе дохождала там и все още би могла да изпълни това място със своето мрачно и страшно присъствие, то обърна лице към възглавницата и горещо се помоли на бога.

Постепенно момчето потъна в този дълбок и спокоен сън, който идва само след избавяне от неотдавнашни страдания — тази сладка и ободряваща почивка, от която на човек просто не му се иска да се събуди. И ако това е смъртта, кой би желал да се събуди отново за борбите и мъките на живота, за неговите грижи за настоящето, за безпокойствата за бъдещето и най-вече за мъчителните спомени от миналото!

Светлият ден отдавна бе настъпил, когато Оливър отвори очи. Той се чувствуваше весел и щастлив. Кризата на болестта бе благополучно преминала. Той отново принадлежеше на света.

След три дни вече можеше да седи в кресло, удобно подпрян с възглавници, и тъй като все още бе твърде слаб да върви мисис Бедуин го бе занесла долу в малката домакинска стаичка, която й принадлежеше. След като го сложи да седне до огъня, старата жена също седна и понеже много се радваше, като го гледаше колко по-добре е сега, тя се разплака несдържано.

— Не ми обръщай внимание, миличък — каза старата жена. — Това са само сълзи на облекчение. Ето, мина ми вече и се чувствувам съвсем добре.

— Вие сте много, много добра към мене, госпожо — каза Оливър.

— Това няма никакво значение, миличък — каза старата жена. — То няма нищо общо със супата ти, а вече е време да ти я дам. Докторът каза, че мистър Браунлоу може да дойде тази сутрин да те види и ние трябва да изглеждаме колкото може по-добре, тъй като колкото по-хубав вид имаме, толкова по-доволен ще бъде той. — И като каза това, старата жена се залови да стопли супа в тенджерка, която Оливър реши, че е достатъчно силна за цял обед най-малко на триста и петдесет питомци от бедняшкия дом.

— Обичаш ли картини, миличко? — запита старата жена, като видя какъв вперен поглед бе отправил Оливър към портрета, окачен на стената точно срещу стола му.

— Не мога да бъда сигурен в това, госпожо — каза Оливър, без да сваля очи от платното. — Виждал съм толкова малко картини, че и сам аз не зная дали ги обичам. Какво красиво и мило лице има тази дама!

— Ох — възкликна старата жена, — художниците винаги рисуват дамите по-хубави, отколкото са в действителност, иначе няма да имат никакви клиенти, мое дете. Човекът, който е измислил машина за снимане на портрети, би трябвало да знае, че тя никога не ще има успех, тъй като е твърде честна. Да, твърде честна — каза старата жена, като се засмя от сърце на собственото си остроумие.

— Това — това истински образ ли е, госпожо? — запита Оливър.

— Да, портрет е — каза старата жена, като вдигна за миг очи от супата.

— Чий? — запита Оливър.

— Не знам това, мило дете — отвърна добродушно старата жена. — Предполагам, че дамата не е нито моя, нито твоя позната. Изглежда, че ти харесва.

— Толкова е мила — отвърна Оливър.

— Да не би нещо да те плаши? — каза старата жена, като забеляза учудена изпълнения със страхопочитание поглед, с който детето разглеждаше портрета.

— О, не, не — отвърна Оливър, — но очите й изглеждат тъй тъжни, и както съм седнал тук, просто като че ли са отправени към мене. Това кара сърцето ми да тупа по-силно, сякаш картината е жива и иска да ми заговори, но не може — прибави с тих глас Оливър.

— Господи помилуй! — възкликна сепнато старата жена. — Не говори така, мое дете. След болестта си станал, възбудим. Нека да ти преместя стола от другата страна и тогава няма да е пред очите ти. Ето, така! — каза старата жена, като направи, каквото бе намислила. — Сега поне не я виждаш.

Но Оливър я виждаше във въображението си тъй ясно, сякаш не бе променил мястото си, обаче счете за по-добре да не тревожи добрата стара дама, така че й се усмихна мило, когато тя го погледна. Мисис Бедуин, доволна, че сега детето се чувствува по-добре, посоли супата и надроби в нея парче препечен хляб с такова суетене, каквото се изисква при подобна тържествена работа. Оливър се справи със супата удивително бързо. Той едва бе погълнал последната лъжичка, когато някой почука леко на вратата.

— Влезте — каза старата жена и в стаята се появи мистър Браунлоу.

Старият джентълмен влезе бодро, обаче едва бе вдигнал очила на челото и бе пъхнал ръце отзад, под полите на халата си, за да разгледа добре Оливър, когато лицето му премина през най-различни фази на изкривяване. Оливър бе много отслабнал и изнемощял от болестта и когато направи несполучлив опит да стане на крака от уважение към благодетеля си, той отново се отпусна немощно в стола си. А работата е там, че, искрено казано, сърцето на мистър Браунлоу бе достатъчно голямо за шестима човечно настроени господа, поради което то напълни очите му със сълзи посредством някакъв особен водоснабдителен процес, който не сме достатъчно големи философи да обясним.

— Клетото момче, клетото момче! — каза мистър Браунлоу, като се изкашля. — Малко нещо съм прегракнал тази сутрин, мисис Бедуин. Боя се, че съм се простудил.

— О, надявам се, че не сте, сър — каза мисис Бедуин. — Не съм ви давала нищо влажно, сър.

— Не зная, Бедуин. Не зная — повтори мистър Браунлоу. — Струва ми се, че вчера на обяд кърпата ми беше малко влажничка, но това няма никакво значение. Как се чувстваш, миличък?

— Много щастлив, сър — отвърна Оливър. — И съм ви много признателен за добрината, която проявявате към мене.

— Добро момче — каза мистър Браунлоу с дебел глас. — Дадохте ли му да похапне нещо, Бедуин? Някаква кашица, а?

— Току-що изяде цяла паница чудесна, силна супа, сър — отвърна мисис Бедуин, като се поизправи и изрече последната дума с особено натъртване, за да покаже, че между кашица и добре приготвена супа няма абсолютно нищо общо.

— Ух — възкликна мистър Браунлоу с леко потърсване, — една-две чашки портвайн биха му оказали много по-голяма полза. Нали така, Том Уайт?

— Името ми е Оливър, сър — поправи го малкият болник с твърде учуден поглед.

— Оливър — каза старият джентълмен. — Оливър чий? Оливър Уайт ли?

— Не, сър, Туист. Оливър Туист.

— Чудновато име! — забеляза старият джентълмен. — Какво те накара да кажеш на полицейския следовател, че се наричаш Том Уайт?

— Никога не съм му казвал подобно нещо — отговори изумено Оливър.

Това така прозвуча като лъжа, че старият джентълмен погледна строго Оливър право в лицето. Невъзможно беше да се съмнява човек в него. По слабите му и изострени черти бе изписана самата истина.

— Станала е някаква грешка — каза мистър Браунлоу. Но макар поводът да гледа вперено Оливър вече да не съществуваше, старата му мисъл, че между момчето и някое познато нему лице има голяма прилика, го обхвана така силно, че той просто не можеше да снеме погледа си.

— Надявам се, че не ми се сърдите, сър — промълви Оливър, като вдигна умолително очи.

— Не, не — отговори му старият джентълмен. — Ха! Какво е това? Бедуин, погледнете тук!

С тези думи той посочи бързо към картината над Оливъровата глава, а после към лицето на момчето. То беше нейното живо копие. Очите, главата, устата, всяка черта беше подобна. А в момента и изразът бе тъй еднакъв, че сякаш и най-дребната линийка бе съвсем точно копирана!

Оливър не разбра причината на това внезапно възклицание. Тъй като беше все още недостатъчно силен да понесе стресването, което то му причини, той изпадна в безсъзнание. Това бе истинска слабост от негова страна, която обаче дава възможност на разказвача да облекчи читателя от напрежението му относно съдбата на двамата млади възпитаници на веселия стар джентълмен и да проследи какво става по-нататък с тях.

Както вече бе отбелязано. Хитреца и неговият изискан приятел мастър Бейтс се присъединиха към тълпата, която бе вдигнала олелия подир Оливър, след като по незаконен начин бяха отнели принадлежащата на мистър Браунлоу вещ. Те сториха това, изпълнени с похвална загриженост за собствената си безопасност. И понеже независимостта и свободата на действията на личността са измежду най-достойните за похвала принципи на всеки истински англичанин, едва ли е необходимо да подчертаем пред читателя, че това тяхно деяние е годно да ги издигне в очите на всички общественици и родолюбци. А също че това крепко доказателство за загрижеността им относно собственото добро потвърждава правотата на онзи закон, който някои дълбокомислени и здраво — разсъждаващи философи смятат за главен двигател на природата. Споменатите философи много мъдро свеждат проявите на тази добра дама към някакви си принципи и теории и като правят хубав комплимент на нейната мъдрост и разбиране, напълно пренебрегват всякакви съображения за великодушие и добро чувство. Защото това са неща, стоящи далеч от споменатото същество от женски пол, което по общо признание стои над безбройните малки слабости и недостатъци на собствения си пол.

Ако търсех и друго доказателство за строго философския характер на поведението на тези двама млади господа в тяхното твърде деликатно положение, веднага бих го намерил в обстоятелството (също така споменато в предишните редове на този разказ), че те изоставиха преследването, щом общото внимание се съсредоточи върху Оливър, като веднага се отправиха към къщи по възможния най-близък път. Но в действителност, подобно на пияници, вместо да съкратят разстоянието, в старанието си да намерят най-правата насока, двете момчета бързо прекосиха цяла мрежа тесни улички и площади и най-после се осмелиха да спрат под нисък и тъмен свод. Като помълча толкова, колкото бе необходимо да си поеме дъх, мастър Бейтс възкликна от радост и удоволствие и избухвайки в неудържим смях, просна се на един праг и се затъркаля в припадък на веселие.

— Какво ти става? — запита Хитреца.

— Ха-ха-ха! — ревеше Чарли Бейтс.

— Я не вдигай врява — сопна му се Хитреца, като се огледа предпазливо наоколо. — Да не би да искаш да те пипнат, глупак такъв?

— Не мога да се сдържа — каза Чарли, — не мога да се сдържа! Като го гледах само как пердашеше напред с такава скорост, как се блъскаше в ъглите и се удряше в железните стълбове, сякаш самият той е от желязо, а пък всъщност аз тичах и виках подире му, с открадната бърсалка в джоба — ох, божичко, божичко. — Със своето въображение мастър Бейтс си припомни случката в твърде силни краски. Като стигна до тази точка, той отново се затъркаля по прага, смеейки се още по-силно от по-рано.

— Какво ще каже Феджин? — запита Хитреца, като се възползува от следващия промеждутък на задъхване от страна на приятеля си, за да му зададе този въпрос.

— Какво? — повтори мастър Бейтс.

— Да, какво? — каза Хитреца.

— Я, та какво би могъл да каже? — зададе си въпрос Чарли, като прекрати веселието си малко нещо внезапно, тъй като държането на Хитреца беше доста необикновено. — Какво би могъл да каже?

Мистър Докинс изсвири продължително с уста, сетне си свали шапката, почеса си главата и кимна три пъти.

— Какво искаш да кажеш с това? — запита го Чарли.

— Тур-рул-ло-ло, туп-туп-тупа-туп — каза Хитреца с лека подигравателна усмивка на интелектуалната си физиономия.

Това беше предназначено за обяснение, но то не бе задоволително. Такова го намери мастър Бейтс и затова пак запита:

— Какво искаш да кажеш?

Хитреца не отговори нищо, той само си сложи отново шапката и като събра в ръка дългите поли на жакета си, турна си езика в бузата, потупа изразително носа си около половин дузина пъти и като се обърна на пети, затътра крака надолу по площада. Мастър Бейтс го последва със замислена физиономия.

Шумът от стъпки по скърцащите стъпала няколко минути подир този разговор сепна веселия джентълмен, който се бе надвесил над огъня с парче варен суджук и малък самун хляб в лявата ръка и джобно ножче в дясната. На пиростията в огнището се виждаше калайдисана тенджера. Когато се извърна и погледна остро изпод гъстите си червени вежди, на бледото му лице се появи злодейска усмивка. Той наведе око към вратата и се ослуша.

— Ха, какво е това? — промърмори евреинът, като промени израза на лицето си. — Само двама? А къде е третият? Не е възможно да им се е случила някаква неприятност. Я чакай!

Стъпките дойдоха по-близо; те стигнаха до площадката. Вратата се отвори и Хитреца и Чарли Бейтс влязоха вътре, като я затвориха след себе си.