Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XLII
Един стар Оливъров познайник, проявяващ явни проблясъци на гениалност, става обществен деец в столицата

Същата вечер, когато Нанси приспа Сайкс и забърза към хотела на Роза Мейли, за да изпълни мисията, която сама си бе възложила, по големия северен път към Лондон се приближаваха двама души, на които е уместно да се отдели малко внимание в този разказ.

Те бяха мъж и жена, или по-добре би било да ги опишем като същества от мъжки и женски пол, понеже първият ое един от тези дългоръки, кривоноги, тътрещи се костеливи хора, чиято възраст е трудно да се определи — тъй като, когато са момчета, те изглеждат като недорасли мъже, а когато са почти мъже, приличат на престарели момчета. Жената беше млада, но едра и яка, каквато наистина би трябвало да бъде, за да може да носи тежкия вързоп, привързан на гърба й. Спътникът й не бе натоварен с много багаж. От бастуна, който бе нарамил, се люлееше завързан с канап пакет, обвит в обикновена носна кърпа, който очевидно беше твърде лек. Това обстоятелство, прибавено към дължината на нозете му, които имаха необикновени размери, му даваше възможност спокойно да върви на около половин дузина крачки пред спътницата си, да й кима от време на време нетърпеливо с глава, сякаш я укоряваше за мудността й, и да я подканва да прояви по-голямо усърдие.

Те се тътреха така по прашния път, като обръщаха малко внимание на околната среда, освен когато трябваше да отстъпят настрани, за да дадат път на пощенските коли, излитащи от града. Когато минаха през Хайгейтската арка, вървящият напред пътник се спря и извика нетърпеливо спътничката си:

— Хайде, не можеш ли да побързаш? Каква мързеливка си ти, Шарлота.

— Товарът е доста тежичък, уверявам те — каза женското същество, настигайки го почти задъхана от умора.

— Тежък! Какви ми ги разправяш? А за какво си създадена? — възрази мъжкото същество, като преместваше, докато говореше, своя собствен товар върху другото си рамо. — Я виж, пак ли ще почиваш! Изкарваш човека от всякакво търпение!

— Още много ли е далеч? — попита жената, като се облегна на един насип и вдигна глава, докато потта се струеше по лицето й.

— Доста! Я погледни! — каза дългоногият пътник, като сочеше пред себе си. — Онова там са светлините на Лондон.

— Дотам има най-малко две мили — каза отчаяно жената.

— Няма значение дали са две, или двадесет — каза Ной Клейпоул, тъй като пътникът беше той, — я ставай и тръгвай, защото иначе ще те ритна. Да знаеш, че съм те предупредил.

Понеже червеният му нос се зачерви още повече от обзелия го яд и той пресече шосето, докато говореше, сякаш напълно готов да приведе заплахата си в изпълнение, жената стана, без да каже друго, и се затътра редом с него.

— Къде възнамеряваш да отседнем за през нощта, Ной? — запита тя, след като бяха извървели няколкостотин ярда.

— Откъде ли пък бих могъл да зная? — отвърна Ной, чието настроение се бе влошило доста от вървенето.

— Надявам се, че ще е някъде наблизо — каза Шарлота.

— Не, няма да е близо — заяви мистър Клейпоул. — Да! Няма да е близо, така че не мисли по този въпрос.

— Защо не?

— Когато ти кажа, че не възнамерявам да направя нещо, това е достатъчно, така че без „защо“ и „за какво“ — отвърна мистър Клейпоул с достойнство.

— Е, добре де, няма защо да се гневиш така — каза спътничката му.

— Чудесно ще бъде да отседнем в най-близкия Хан вън от града, та ако Саурбъри е тръгнал след нас, да може да завре там дългия си нос и ни върне обратно в каруца и с белезници на ръцете, така ли? — каза с подигравателен глас мистър Клейпоул. — Не! Ще се запилея из най-тесните улички, които мога да намеря, и няма да се спра, докато не стигнем до най-забутаната кръчма, която ми се мерне пред очите. Трябва да благодариш на щастливата си звезда, че имам глава на плещите си, защото, ако най-напред не бяхме тръгнали нарочно по погрешна посока и не бяхме дошли насам през полето, ти щеше да бъдеш в затвора още преди една седмица, госпожице. И напълно заслужено, глупачке такава.

— Зная, че не съм толкова умна, колкото тебе — отвърна Шарлота, — обаче няма защо да хвърляш цялата вина само върху мене и да казваш, че аз съм щяла да бъда затворена, тъй като, ако това станеше с мене, и ти нямаше да го избегнеш.

— Ти взе парите от касетката, знаеш го много добре — каза мистър Клейпоул.

— Но аз ги взех заради тебе, Ной, миличък — възрази Шарлота.

— Е, и аз задържах ли ги? — запита мистър Клейпоул.

— Не, ти ми се довери и ми позволи да ги нося, защото си мил и славен момък — заяви дамата, като го щипна под брадичката и мушна ръката си под мишницата му.

Това беше наистина така, но тъй като мистър Клейпоул нямаше обичай да се доверява сляпо и глупаво на когото и да било, за да бъдем справедливи към него, трябва да забележим, че се бе доверил дотолкова на Шарлота само защото предпочиташе, ако ги хванат, да намерят парите у нея. Това би му дало възможност да се освободи от отговорност за кражбата и би го улеснило много, ако се наложи да бяга. Разбира се, в настоящия момент той не се впусна да й обяснява мотивите си и те продължиха да вървят, хванати нежно за ръце.

Следвайки този благоразумен план, мистър Клейпоул крачеше, без да се спира, докато стигна до „Ангела“ на Йлингтън, където той мъдро заключи, съдейки по множеството пътници, и превозни средства, че вече наистина са навлезли в Лондон. Като спря само за да види кои улици са най-шумни, за да знае да ги избягва, той свърна по Сент Джонс Роуд и скоро нагази в заплетените и мръсни улички, които се намират между Грейс Ин Лейн и Смитфийлд и правят тази част на града едно от най-жалките и отвратителни места, пренебрегвани от всички благоустройствени начинания сред самия Лондон.

Ной Клейпоул вървеше през тези улички и влачеше след себе си Шарлота. Той ту се поспирваше в канавката, за да обгърне с поглед външния вид на някоя малка странноприемница, ту отново тръгваше, клатушкайки се напред, когато нещо във вида на съответното ханче го караше да го смята неподходящо за случая. Най-после той се спря пред една кръчма, по-жалка на вид и по-нечиста от всички, пред които се бе спирал досега. Пресече улицата и я разгледа от отсрещната й страна, след което благоволи да изрази намерението си да отседнат в нея за през нощта.

— Тогава дай ми вързопа — каза Ной, като го свали от раменете на жената и го надяна на своите — и ще приказваш само когато те заговорят. Как е името на тази кръчма — т-р-и-трима какво?

— „Тримата сакати“ — каза Шарлота.

— „Тримата сакати“ — повтори Ной, — чудесна фирма. Хайде! Върви по петите ми и влизай — като изрече тези наставления, той блъсна с рамо скърцащата врата и влезе вътре, последван от спътницата си.

В общата зала нямаше никой друг освен един млад евреин, опрял лакти на тезгяха и вдълбочен в нечист вестник. Той изгледа Ной проницателно и Ной му отвърна със същото.

Ако Ной би бил облечен в сиропиталищната си униформа, тогава евреинът би имал известно основание да отвори толкова широко очи, но той бе хвърлил блузата и приютската значка и носеше къса куртка върху кожените си бричове, така че не съществуваше някаква по-особена причина да прави такова впечатление в една кръчма.

— Това ли е „Тримата сакати“? — запита Ной.

— Да, това е името на заведението — отвърна евреинът.

— Един джентълмен, когото срещнахме по пътя от провинцията, ни препоръча да дойдем тук — каза Ной и смушка Шарлота, може би, за да привлече вниманието й върху този остроумен способ да събуди уважение или може би да я предупреди да не изразява учудване. — Желаем да пренощуваме тук.

— Не съм сигурен дали това е възможно — каза Барни, който играеше роля на помощник-съдържател, — но ще отида да попитам.

— Покажете ни другата стая и ни донесете малко студено месо и бира, докато отидете да се осведомите — каза Ной.

Барни изпълни желанието му, като го заведе в малка задна стаичка, и им поднесе поръчаната храна. Като направи това, той съобщи на двамата пътници, че тази вечер ще могат да пренощуват и остави симпатичната двойка да се подкрепи.

Тази стаичка се намираше непосредствено зад общата зала, няколко стъпала по-ниско, така че всеки, който беше свързан по някакъв начин с кръчмата, би могъл не само да вижда намиращите се там посетители, без да се бои много, че ще го забележат, но също така би имал възможността да дочуе доста ясно и предмета на разговора им, като сложи ухо на преградката между двете помещения. Това можеше лесно да стане, като се дръпнеше малкото перде, закриващо стъклото на прозорчето, вместено в най-тъмния ъгъл на общата стена. Съдържателят на кръчмата не бе отдръпнал окото си от този наблюдателен пункт пет минути, и Барни тъкмо-що се беше завърнал, след като им бе направил горното съобщение, когато Феджин, тръгнал да върши вечерната си работа, влезе в кръчмата да пита за някои от младите си възпитаници.

— Шт! — каза Барин. — В съседната стая има чужди хора.

— Чужди хора! — повтори шепнешком старецът.

— Да, и при това твърде чудновата двойка — прибави Барни. — Идат от провинцията, но, ако не се лъжа, тъкмо са по твоя вкус.

Феджин посрещна това съобщение с видим интерес. Той се качи на стол и предпазливо долепи очи до стъклото. От тази тайна наблюдателница той можеше да види как Ной Клейпоул взимаше от чинията студено говеждо и пиеше вино от шишето, като даваше твърде минимални дози и от двете на седналата търпеливо край него Шарлота, която ядеше и пиеше в зависимост от желанието му.

— Аха! — пошепна той, като се извърна и погледна към Барни. — Видът на този момък ми харесва. Ще ни бъде полезен: вече знае как да дресира девойката. Стой тихо като мишка, миличък, нека чуя какво говорят — нека ги чуя.

Той отново се долепи до стъклото и като насочи ухо към преградката, заслуша внимателно. По лицето му бяха изписани такова лукавство и любопитство, че бе заприличал на същински стар таласъм.

— Така; значи аз решавам да стана джентълмен — заяви мистър Клейпоул, като проточи напред нозе и продължи разговора, чието начало Феджин-не бе успял да чуе. — Вече няма да се занимавам с разни щурави ковчези, а ще водя джентълменски живот. А ако искаш, и ти ще ми станеш дама, Шарлота.

— Много бих желала това, миличък — отвърна Шарлота, — но човек не може всеки ден да изпразва касетки и след това благополучно да се измъква.

— По дяволите касетките! — каза мистър Клейпоул. — Съществуват много други неща, годни за изпразване, освен касетки.

— Какво искаш да кажеш? — запита събеседничката му.

— Джобове, дамски, чанти, къщи, пощенски коли, банки! — каза мистър Клейпоул.

— Но ти не можеш да направиш всичко това, миличък — каза Шарлота.

— Ще се постарая да вляза във връзка с такива, които могат — отвърна Ной. — Те ще съумеят да се възползуват от нас по един или друг начин. Ха, та и ти самата струваш колкото петдесет жени. Никога не съм виждал такова хитро и коварно създание, каквото можеш да станеш ти, когато ти разреша това.

— Божке, колко е хубаво, когато те слушам да говориш такива неща! — възкликна Шарлота и залепи целувка върху грозното му лице.

— Хайде, стига, не се глези такава, да не се разсърдя — каза Ной, като се освободи важно от прегръдката й. — Бих желал да стана главатар на някоя банда, да я шпионирам и направлявам действията й, но без хората да ме знаят кой съм. Това добре би ми подхождало, стига печалбата да е добра. Ако можем да се сближим с някой подобен джентълмен, бих казал, че двадесетфунтовата банкнота, която е у тебе, няма да представлява скъпо възнаграждение — особено като се има предвид, че сами не знаем как да се отървем от нея.

След като изрази това мнение, мистър Клейпоул погледна в каната с безкрайно мъдър вид, после разклати добре съдържанието й, кимна снизходително на Шарлота и изпи няколко глътки, които, изглежда, го подкрепиха много. Той размишляваше дали да пийне още, когато бе прекъснат от внезапното отваряне на вратата и влизането на един непознат.

Непознатият беше мистър Феджин. И колко любезен вид имаше той, и какъв нисък поклон направи, когато пристъпи напред, седна на най-близката маса и си поръча нещо за пиене на ухиления Барни.

— Твърде приятна вечер, сър, обаче хладна за това време на годината — каза Феджин, триейки ръце. — Както виждам, вие идвате от провинцията, нали, сър?

— Откъде виждате това? — запита Ной Клейпоул.

— Тук в Лондон нямаме толкова прах — каза Феджин и показа обувките му и тези на Шарлота, а сетне и двата вързопа.

— Прозорлив човек си ми ти — каза Ной. — Ха, ха! Шарлота, я чуй!

— Ех, миличък, в този град човек трябва наистина да бъде прозорлив — отвърна евреинът, като сниши гласа си и зашепна поверително, — така си е.

Феджин подкрепи тази забележка, като тупна отстрани носа си с десния си показалец — едно движение, което Бой се опита да имитира, обаче без голям успех, тъй като носът му не бе достатъчно дълъг за целта.

Както и да е, мистър Феджин, изглежда, прецени този опит като израз на пълна еднаквост в мненията и твърде приятелски го почерпи с питието, с което Барни отново се появи.

— Бива си го — забеляза мистър Клейпоул, като мляскаше с устни.

— Обаче е скъпо! — каза Феджин. — Човек трябва непрестанно да изпразва касетки, джобове, дамски чанти, къщи, пощенски коли или банки, ако иска редовно да пие от него.

Мистър Клейпоул едва чу този цитат от собствената си реч, и падна назад в стола си, като загледа ту Шарлота, ту евреина с пепеляво бледа физиономия, по която бе изписан безкраен ужас.

— Не ми обръщай внимание, миличък — каза Феджин, като приближи стола си. — Ха! Ха! Имаш късмет, че не друг, а само аз те чух съвсем случайно. Имаш голям късмет, че бях само аз.

— Не ги взех аз — запелтечи Ной, който вече не протягаше напред нозе подобно на някой независим джентълмен, а ги свиваше под стола си, доколкото му бе възЛожно. — Тя направи всичко. Те са сега у тебе, Шарлота, знаеш, че са у тебе.

— Няма значение кой е взел парите и у кого са те сега, миличък! — отвърна Феджин, като въпреки това хвърли ястребов поглед към девойката и двата вързопа. — И аз се занимавам с подобна работа, и затова ти ми харесваш.

— С каква подобна работа? — запита мистър Клейпоул, посъвзел се малко.

— Работа, подобна на твоята — поясни Феджин. — Същото вършат и хората от това заведение. Попаднал си тъкмо където трябва, така че се намираш в пълна безопасност. В целия град не се намира по-безопасно място от „Сакатите“ — искам да кажа, когато аз пожелая да го направя такова. А ти и тази млада жена ми се нравите, така че вече се разпоредих и вие можете да бъдете спокойни.

Може би след това уверение душата на Ной Клейпоул се успокои, обаче за тялото му положително не можеше да се каже същото: той току се въртеше и се местеше в разни неудобни положения, като през всичкото време поглеждаше новия си познайник със смесица от боязън и подозрение.

— Ще ти кажа и нещо повече — заяви Феджин, след като успокои девойката с дружелюбни кимания и й измърмори няколко одобрителни думи. — Имам един приятел, който може да задоволи съкровеното си желание и те насочи в правилния път, където би могъл да се заловиш с този отдел на занаята, който смяташ, че най-добре ще ти подхожда в началото, и едновременно с това ще научиш всички останали.

— По думите ти може да се сметне, че говориш сериозно — каза Ной.

— Каква полза бих имал да се шегувам? — запита Феджин и сви рамене. — Виж какво! Я ела да си поговорим отвън.

— Няма смисъл да се безпокоим да излизаме — каза Ной, като измъкна постепенно пак напред нозете си. — В това време тя ще качи горе багажа. Шарлота, погрижи се за вързопите!

Тази заповед, изречена твърде величествено, беше изпълнена без никакво възражение, и Шарлота се затътра навън с вързопите, докато Ной държаше вратата отворена и я чакаше да излезе.

— Доста добре е тренирана, нали? — запита той, като отново зае мястото си. Тези думи бяха изречени с такъв тон, сякаш той беше някакъв звероукротител, който е дресирал диво животно.

— Просто чудесно — съгласи се Феджин, като го потупваше по рамото. — Ти си същински гений, миличък.

— Ха, та ако не бях такъв, нямаше да съм тук — отвърна Ной. — Но я слушай, тя ще се върне, ако се помайваш.

— Е, какво ще кажеш? — запита Феджин. — Ако харесаш приятеля ми, няма ли да е добре за тебе да се присъединиш към него?

— Върви ли му в работата? Това е важното! — отвърна Ной, намигайки с малкото си око.

— За чудо и приказ; държи на служба много хора, има на разположение най-доброто общество на професията.

— И все граждани? — запита мистър Клейпоул.

— Няма нито един селянин между тях и съвсем не мисля, че би те взел, дори и с моята препоръка, ако тъкмо сега не му липсваха помощници — отвърна Феджин.

— Трябва ли да му се пусне нещо? — запита Ной, като се тупна по джоба на бричовете си.

— Нищо не би могло да стане без това — отвърна Феджин с твърде решителен глас.

— Все пак двадесет фунта стерлинги не са малко пари!

— Но не и когато се касае за банкнота, от която не можеш да се отървеш — отвърна Феджин. — Номерът и датата са взети, нали? И платежът в банката е спрян? Няма да му послужи много. Трябва да се изпрати зад граница, а не би могъл да я продаде скъпо на пазара.

— Кога ще мога да го видя? — запита неуверено Ной.

— Утре сутринта.

— Къде?

— Тук.

— Хм! — възкликна Ной. — Каква ще е заплатата?

— Ще живееш като джентълмен — храна и квартира, тютюн и спиртни напитки гратис — половината от това, което изкарваш, и половината от спечеленото от девойката — отвърна мистър Феджин.

Дали Клейпоул, чиято алчност съвсем не беше малка, би се съгласил дори и при тези изкусителни условия, ако беше независим, е твърде съмнително. Но когато си спомни, че ако откажеше, новият му познайник спокойно би могъл веднага да го предаде на правосъдието, той склони и заяви, че работата му допада.

— Но, виж какво — забеляза Ной, — тъй като тя ще може да се справи с доста трудни неща, мене ми се иска да взема нещо лекичко.

— Нещо мъничко и интересничко, така ли? — предложи Феджин.

— Да, такова — отвърна Ной. — Какво, мислиш, би било подходящо за мене? Нещо, което не изисква много сила и да не е много опасно, знаеш!

— Дочух да казваш нещо относно шпиониране, миличък — каза Феджин. — Моят приятел доста се нуждае от някой, който да умее да върши това.

— Вярно, аз наистина споменах такова нещо и не бих имал нищо против да се опитам някога в тази насока — каза бавно мистър Клейпоул, — но знаеш, то самото не плаща.

— Право! — забеляза евреинът, като размишляваше или се правеше, че размишлява. — Право, не се отплаща трудът.

— Тогава какво смяташ? — запита Ной, като го загледа с безпокойство… — Нещо, което да не се върши открито, да има сигурни изгледи за успех и да не изисква много по-голям риск, отколкото, ако човек си седи у дома.

— Какво ще кажеш за старите жени? — запита Феджин. — Доста пари могат да паднат, ако човек отмъква чантите и пакетите им и сетне изтичва зад някой ъгъл.

— Не пискат ли много и понякога не дращят ли? — запита Ной, клатейки глава. — Струва ми се, че това не отговаря на целта ми. Няма ли друг някой бранш?

— Чакай! — възкликна Феджин и сложи ръка на коляното му. — Детеобирачеството.

— Какво е то? — запита мистър Клейпоул.

— Ето що, миличък — каза Феджин, — когато майките пращат децата си за покупки с шилинги и пенсове, работата на обирача е просто да им отмъкне парите — които те винаги държат готови в ръцете си, — сетне да ги събори в канавката и да си тръгне бавно, сякаш нищо не се е случило, а само някое дете е паднало и се е ударило. Ха! Ха! Ха!

— Ха! Ха! — зарева мистър Клейпоул, като риташе с крака от възторг. — Боже господи, точно това ми трябва!

— Разбира се — отвърна Феджин, — ще ти бъдат определени някои чудесни места към Кемдън Таун, Бетл Бридж и други подобни квартали, където винаги пращат децата за едно, за друго, така че ще можеш да събаряш колкото деца си искаш и когато си искаш. Ха! Ха! Ха!

С тези думи Феджин мушна мистър Клейпоул в ребрата и двамата избухнаха в продължителен и висок смях.

— Добре, значи решено е! — каза Ной, когато дойде на себе си и Шарлота се завърна. — В колко часа утре сутринта?

— В десет добре ли ще е? — запита Феджин и прибави, когато мистър Клейпоул кимна утвърдително: — Какво име да кажа на моя добър приятел?

— Мистър Болтър — отвърна Ной, — който се бе подготвил за подобно произшествие. — Мистър Морис Болтър. Това е мисис Болтър.

— Ваш покорен слуга — каза Феджин, като се поклони на Шарлота с гротескна учтивост.

— Чуваш ли този джентълмен, Шарлота? — загърмя мистър Клейпоул.

— Да, миличък Ной! — отвърна мисис Болтър, като протегна ръка.

— Тя ме нарича Ной на галено — заяви мистър Морис Болтър, бивш Клейпоул, и се върна към Феджин: — Нали разбирате?

— О, да, разбирам отлично — отвърна Феджин, като този път по изключение каза истината. — Лека нощ! Лека нощ!

След дълго прощаване и безброй благопожелания мистър Феджин си излезе. Ной Клейпоул, привличайки вниманието на любезната си дама, захвана да я посвещава в подробностите на сключеното от него съглашение, като вършеше това с цялото високомерие и чувство за превъзходство, подходящи не само за един от представителите на силния пол, но и на джентълмен, който напълно оценява бъдещата си длъжност на детеобирач в Лондон и околностите му.