Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XXIII
В нея се разправя за един приятен разговор между мистър Бъмбл и една дама и се показва, че дори и един клисар може да бъде уязвим в известно отношение

Нощта беше страшно студена. Земята бе покрита със замръзнала, твърда, дебела снежна кора. Острият вятър яростно раздухваше снега, който бе навеян на купища по ъглите, нахвърляше се бясно върху него като върху някаква жертва носеше го на облаци, извиваше го във вихрушка и го разпръсваше във въздуха. Пуста, тъмна и пронизващо студена, нощта подканваше тези, които имат топли жилища и са добре нахранени, да се съберат край светлия огън и да благодарят на бога, че са си в къщи; а бездомния гладен скитник караше да легне и умре. През такива нощи мнозина изтощени от глад бездомници склопват очи из пустите улици и едва ли ги отварят в по-жесток от нашия свят, каквито и да са били престъпленията им.

Такова беше навън времето, когато мисис Корни, домакинята на бедняшкия дом, дето се бе родил Оливър Туист, бе седнала пред веселия огън в собствената си малка стаичка. Тя поглеждаше с голямо доволство към кръглата масичка, на която бе сложен поднос с всички необходими принадлежности за най-любимото ядене на всички домакини.

С една дума, мисис Корни се готвеше да се подкрепи с чашка чай. Като погледна от масата към камината, където най-малкото от всички възможни чайничета пееше мъничка песенчица с тъничък гласец, вътрешното й доволство дотолкова се усили, че мисис Корни дори се усмихна.

— Ех! — въздъхна си тя, като облегна лакът на масата и погледна замислено към огъня. — Ние всички имаме достатъчно, за да се чувстваме благодарни, само че не го съзнаваме! Ах, да!

Мисис Корни поклати тъжно глава, сякаш скърбеше за духовната слепота на тези сиромаси, които не съзнаваха това, и като мушна една сребърна лъжичка (лична собственост) в тенекиената кутийка, залови се да приготовлява чая.

Какво дребно нещо е в състояние да наруши душевното ни спокойствие! Черното чайниче, което беше много малко, преля, докато мисис Корни бе заета да морализира, и водата поопари ръката й.

— Дявол да го вземе този чайник! — каза достойната домакиня, като го сложи на триножника. — Някакво си глупаво чайниче, което събира само две чашки! На кого ли е потрябвало! Освен — продължи тя, като се поспря — на едно такова клето, самотно създание като мене. О-ох, божичко!

С тези думи домакинята се отпусна в стола, отново се облакъти на масата и насочи мислите си към самотната си участ. Малкото чайниче и единствената чаша събудиха в паметта й тъжни спомени за мистър Корни (който бе умрял само преди двадесет и пет години) и това я развълнува много.

— Никога не ще намеря друг! — промълви си тя. — Никога не ще намеря друг като него.

Дали тази забележка се отнасяше за съпруга й, или за чайника, не е известно. Може да е било за последния, тъй като Мисис Корни го погледна, докато говореше, а след това го взе. Тъкмо бе изпила първата си чаша, когато едно леко почукване на вратата я прекъсна.

— Ох, да ти се не види! — сопна се мисис Корни. — Навярно пак някоя от бабичките умира. Винаги вършат това, когато се храня. Не стой там, да не влиза вътре студеният въздух. Какво се е случило, а?

— Нищо, госпожо, нищо — отвърна мъжки глас.

— Божичко! — възкликна домакинята с много по-сладък глас. — Нима това е мистър Бъмбл?

— На услугите ви, госпожо — каза мистър Бъмбл, който се бе спрял вън да си изчисти обущата и да изтърси снега от дрехата си. Сега той се появи с триъгълната си шапка в едната ръка и с вързоп в другата. — Да затворя ли вратата, госпожо?

Дамата свенливо се подвоуми да отговори, боейки се да не би да има нещо неприлично в това, че ще разговаря с мистър Бъмбл при затворена врата. Мистър Бъмбл се възползува от колебанието й и тъй като му бе доста студено, затвори вратата, без да дочака позволение.

— Лошо време, мистър Бъмбл — каза приютската домакиня.

— Действително, че е студено, госпожо — съгласи се с нея клисарят. — Просто противоенорийско време. Представете си, госпожо, днес следобед раздадохме около двадесет четвъртинки хляб и сирене, а просяците пак не са доволни.

— То се знае. Та нима някога са доволни? — каза домакинята, като пиеше чая си.

— Така си е — потвърди и мистър Бъмбл. — Ето например трябваше да се даде милостиня на човек, който поради това, че има жена и много деца, получи четвърт самун хляб и цял фунт сирене. И да не мислите, че остана благодарен? Нищо подобно! На всичко отгоре поиска и въглища! Макар и една шепа, каза той! Въглища! И за какво му са въглища? Да си изпече сиренето с тях, а после да дойде да иска още. Тая пасмина хора са все такива, госпожо. Ако им дадеш днес една торбичка въглища, утре ще дойдат за още, и в други ден пак, и тъй нататък, все едно, че нищо не си им дал.

Мисис Корни се усмихна, за да изрази своето единомислие по въпроса, и клисарят продължи:

— Просто не зная докъде ще стигне всичко това. Онзи ден един мъж (вие сте омъжена жена, госпожо, така че бих могъл да го кажа пред вас) се появил само с един парцал на гърба си пред вратата на надзорника ни тъкмо когато последният имал гости за вечеря, и казал, че се нуждае от помощ. Понеже не се махал и сконфузил твърде много компанията, надзорникът ни го отпратил с фунт картофи и шепа булгур. — Боже господи — казал неблагодарният злодей, — какво ще ми влезе това в работа? Все едно, че ми давате чифт очила! — Много добре — отвърнал му надзорникът, като си взел продуктите, — тогава няма да получиш нищо. — В такъв случай ще умра на улицата! — заявил скитникът. — О, не, няма — казал надзорникът.

— Xa-ха! Чудесно. Мистър Гранет все такива ги говори!

Е и после, мистър Бъмбл?

— После, госпожо — подхвана отново клисарят, — човекът си отишъл и действително умрял на улицата. Ако и това не се казва нахален просяк! …

— Просто да не повярваш — забеляза натъртено приютската домакиня. — Изобщо не намирате ли че това подпомагане на просяци, които не са в приюта, а идат отвън, е твърде лошо нещо, мистър Бъмбл? Вие имате опитност в тези работи к трябва да знаете това. Кажете.

— Мисис Корни — започна клисарят и се усмихна като човек, който се готви да каже нещо много ценно, — този вид подпомагане, когато се прилага правилно, казвам, когато се прилага правилно, е чудесно предпазно средство за черковната община, госпожо. Неговият съществен принцип е да се дава на просяците тъкмо това, от което нямат нужда, и по този начин те се отучват да идват.

— Мили боже! — възкликна мисис Корни. — Това е наистина чудесно!

— Да. Между нас да си остане, госпожо, но това е действително прекрасен принцип. И когато подобни случаи попаднат в тези нахални вестници, винаги ще забележите, че там се казва как болните семейства винаги получават като милостиня парче сирене. Това правило се прилага в цялата ни страна, госпожо. Но, както и да е — каза клисарят, като се наведе да развие вързопа си, — това са официални тайни, госпожо, които не трябва да се разискват освен от енорийски чиновници като нас двамата. Ето виното, госпожо, което комитетът отпусна за болницата на приюта — чудесно неразредено вино, тази сутрин налято от бъчвичката, чисто като сълза, без никаква утайка!

Като вдигна първата бутилка към светлината и я разтърси, за да покаже превъзходните й качества, мистър Бъмбл постави и двете стъкла върху един скрин, сгъна кърпата, в която бяха увити, сложи я внимателно в джоба си и си взе шапката, все едно, че се готвеше да си отива.

— Ще ви бъде доста студено из пътя, мистър Бъмбл — каза приютската домакиня.

— Толкова силно духа, госпожо, че просто може да отреже ушите на човека — отвърна мистър Бъмбл и вдигна яката си.

Домакинята погледна от малкото чайниче към клисаря, който пристъпи към вратата и се изкашля, преди да й пожелае лека нощ, а сетне свенливо го попита дали не би приел чашка чай.

Клисарят в миг си разкопча връхната дреха, сложи бастуна и шапката си на един стол и притегли друг до масата. Докато се отпущаше бавно на стола, той погледна към дамата. Тя впери очи в чайничето. Мистър Бъмбл отново се окашля и леко се усмихна.

Мисис Корни стана да вземе втора чашка и чинийка от шкафа. Когато сядаше, очите й отново срещнаха тези на галантния клисар. Тя се изчерви и се зае да приготовлява чая. Мистър Бъмбл пак се окашля — по-високо, отколкото досега.

— Сладък ли го обичате, мистър Бъмбл? — запита приютската домакиня, като взе захарницата.

— Много сладък, госпожо — отвърна мистър Бъмбл. Като каза това, той отправи поглед към мисис Корни и ако някога някой клисар е поглеждал нежно, мистър Бъмбл бе този клисар в настоящия момент.

Чаят бе приготвен и поднесен в мълчание. Мистър Бъмбл постла носната си кърпа върху коленете си, за да не изцапа с трохи прекрасните си бричове, и започна да яде и пие, като от време на време прекъсваше това удоволствие с дълбока въздишка. Последното обстоятелство обаче не произвеждаше неблагоприятно въздействие върху апетита му, дори напротив — по-скоро, изглежда, му помагаше да се справи с чая и препечения хляб.

— Виждам, че имате котка, госпожо — забеляза мистър Бъмбл, като хвърли поглед към котката, която се приличаше на огъня сред семейството си. — А също и котенца!

— Толкова съм привързана към тях, мистър Бъмбл, просто не можете да си представите. Те са тъй щастливи, тъй игриви и тъй весели, че ми са истински приятели.

— Много хубави животинчета, госпожо — заяви одобрително мистър Бъмбл. — Придават такъв домашен уют на стаята.

— О, да! — съгласи се с него домакинята. — И такова удоволствие ми прави, като виждам колко обичат дома си.

— Мисис Корни, госпожо — каза мистър Бъмбл бавно, като махаше в такт с лъжичката, — моето мнение е, госпожо, че една котка, която живее при вас и не обича дома си, е същинско магаре, госпожо.

— Ох, мистър Бъмбл! — запротестира мисис Корни.

— Няма смисъл да скриваме истината, госпожо — каза мистър Бъмбл, като размахваше бавно лъжичката с удоволствието на човек, който ухажва, и това го правеше двойно по-внушителен. — С удоволствие бих удавил такава котка със собствените си ръце.

— Тогава вие сте жесток човек — каза разгорещено приютската домакиня и посегна да вземе чашата на клисаря, — да, жесток и коравосърдечен.

— Коравосърдечен ли, госпожо? — каза мистър Бъмбл. — Коравосърдечен? — Мистър Бъмбл подаде чашката си, без да продума друго, стисна малкото пръстче на мисис Корни, когато тя я поемаше, и като се тупна два пъти по дантеления си нагръдник, въздъхна дълбоко и помести стола си съвсем мъничко по-далеч от огъня.

Масата беше кръгла, а мистър Бъмбл и мисис Корни седяха един срещу друг, с лице към огъня, без много голямо разстояние помежду им. Когато човек си представи това положение ще му стане ясно, че ако мистър Бъмбл се отдалечава от огъня, без да се отделя от масата, едновременно с това той намалява разстоянието между себе си и мисис Торни. Благоразумният читател навярно е склонен да се възхищава от този негов ход и да го счита за голямо геройство от страна на клисаря, тъй като е ясно, че той бе изкусен от времето, мястото и сгодния случай да промълви някои нежни безсмислици, които колкото и да подхождат на лекомислените е несериозните, лежат твърде много под достойнството на съдиите, членовете на парламента, министрите, кметовете и други важни обществени дейци, а особено пък под достойнството и величието на клисар, който (както е добре известно) трябва да бъде най-строг и непоклатим от всички.

Каквито и да бяха намеренията на мистър Бъмбл (безсъмнено те бяха най-почтени), нещастието бе там, че както отбелязахме и по-рано, масата беше кръгла; следователно, когато мистър Бъмбл малко по малко отместваше стола си, той скоро започна да намалява разстоянието между себе си и приютската домакиня и като продължаваше да пътува по външната страна на кръга, скоро докара стола си до този, на който седеше дамата. Столовете даже се докоснаха. И когато това стана, мистър Бъмбл спря.

Ако домакинята мръднеше стола си надясно, тя щеше да се опари от огъня, ако пък отидеше наляво, щеше да падне в ръцете на мистър Бъмбл, следователно (бидейки съобразителна матрона, тя схвана това само с един поглед) мисис Корни остана там, където си беше, и наля на мистър Бъмбл още една чашка чай.

— Коравосърдечен ли съм, мисис Корни? — повтори мистър Бъмбл, докато разбъркваше чая си, с поглед, отправен към лицето и. — А вие, мисис Корни, коравосърдечна ли сте?

— Боже мой — възкликна приютската домакиня, — какъв странен въпрос за ерген. Защо ви трябва да знаете това, мистър Бъмбл?

Клисарят изпи чая си до последната капка, довърши едно парче препечен хляб, изтърси трохите от колената си, избърса си устните, и съвсем спокойно целуна приютската домакиня.

— Мистър Бъмбл! — извика шепнешком възмутената дама. Уплахата й бе толкова голяма, че просто бе загубила гласа си. — Мистър Бъмбл, ще викам! — Мистър Бъмбл не отговори нищо. С бавно и величествено движение той обви с ръка кръста й.

Тъй като дамата бе изразила намерението си да извика, тя безсъмнено щеше да стори това при тази нова дързост от негова страна, обаче то се оказа ненужно, тъй като на вратата бързо се почука. Едва-що го чуха, и мистър Бъмбл скочи чевръсто, отиде до винените бутилки и започна усилено да ги избърсва, а домакинята запита, остро:

— Кой е там?

— Извинете, господарке — каза сбърчена и отвратително грозна стара просякиня, като подаде глава през вратата, — старата Сали умира.

— Е, та какво от това? — ядосано запита домакинята. — Аз не мога да я съживя, нали?

— Не, господарке, не — отвърна старицата, — никой не може да го стори; нищо не е в състояние да й помогне. Виждала съм да умират много хора — малки дечица и силни мъже, и много добре знам как идва смъртта. Нещо я измъчва и когато не е в безсъзнание — а това става все по-рядко, тъй като краят й бързо наближава, — тя казва, че трябва да ви разправи нещо. Няма да умре спокойна, ако не я изслушате, господарке.

При това съобщение достойната мисис Корни измърмори няколко проклятия срещу старите жени, които дори не могат да умрат, без нарочно да причинят неприятности на по-високопоставените от тях, и като се загъна с набързо грабнатия шал, помоли мистър Бъмбл да поседи, докато се върне, да не би да се случи нещо по-особено. Тя подкани старицата да върви по-бързо, а не да се тътре цяла нощ по стълбите, и я последва в твърде лошо настроение, като й се караше по целия път.

Поведението на мистър Бъмбл, когато остана самичък, бе твърде необяснимо. Той отвори шкафа, преброи чайните лъжички, претегли на дланта си щипците за захар, разгледа подробно каничката за мляко, за да се увери, че е от истинско сребро, и след като удовлетвори любопитството си, сложи си накриво триъгълната шапка и много тържествено обиколи четири пъти масата с танцови стъпки. След като свърши това твърде необикновено действие, той отново си свали шапката и застанал с гръб към огъня, мислено се зае да прави най-подробен опис на мебелировката.