Валентин Пикул
Крайцерите (8) (Роман из живота на един млад мичман)

След боевете при Тюренчен, когато Куроки разби генерал Засулич, Куропаткин продължаваше да твърди, че положението на Порт Артур още не е станало критично. Но даже и за глупаците бе ясно, че Того държи ескадрата близо до Далний не за да се любува на квантунския пейзаж, а пехотата, натоварена на неговите кораби, не е за туризъм. Алексеев с кожата си усети онова, което Куропаткин съвсем не искаше да разбере… На 22 април той извика Витгефт:

— Вилхелм Карлович, можете да вдигате своя флаг. А аз свалям своя и се пръждосвам… в Мукден! До пристигането на адмирал Скридлов ви назначавам да командувате ескадрата на Порт Артур. За комендант ще остане Стесел…

Той замина толкова набързо, че даже остави в Порт Артур своята челяд. На следващия ден японците спуснаха десанти в пристанището Бицзиво, на подстъпите към Далний, а Далний е съвсем близо до Порт Артур. Сега на самураите им оставаше да направят един скок и линията КВЖД, свързваща Порт Артур с Русия, щеше да бъде разсечена. Алексеев офейка навреме: по вагоните на санитарния влак, пътуващ под знамето на Червения кръст, вече тракаха куршуми, доубивайки ранените, децата, и жените. Цели четири дни японците не прекъсваха правителствената линия, слушайки препирните на Витгефт с наместника. На 26 април никому неизвестният Спиридонов в компанията на двама руски писатели — Дмитрий Янчевецки и Василий Немирович-Данченко — се зае да достави в Порт Артур грамаден ешелон с боеприпаси. Смелчаците се качиха в локомотива и се втурнаха напред, газейки японците по релсите. Писателите се бяха заклели, че ще взривят целия ешелон и ще загинат, ако ги спрат… Но ешелонът пристигна!

Витгефт свика съвещание, навярно даже не забелязвайки, че председателското място се падна на Стесел. Случило се бе онова, от което като от огън се страхуваше Макаров — армията стъпваше на врата на ескадрата. В преамбюла на протокола се отразиха пораженческите намерения на Стесел — уж флотът вече бил неспособен за активни действия, затова би било по-добре, ако той предаде бойните средства от корабите на командуването на гарнизона…

Впрочем на мене, автора, още не ми се е наложило излишно да драматизирам обстановката, да я показвам като пълно отчаяние, прекъсвано от скърцането със зъби на патриотите. Съвсем не! Хората се сражават, твърдо понасят несполуките, вярват в по-доброто. В Порт Артур не изпитват глад — брашното, конското месо, водката, чаят, захарта не се свършват до края на обсадата. В ресторант „Палермо“ като река се лее шампанското… Има хумор и любов, проблясват мигове на голямо човешко щастие. Има всичко. Хората живеят и вярват:

— Тази глупост с обсадата няма да се проточи! Или Куропаткин ще ни избави, или Зиновий Рожественски ще доведе ескадрата от Балтика и ще раздруса Того, както господ костенурката…

На 1 май контраадмирал Йесен докладва на наместника в Мукден, че генералният фарватер край Владивосток е прочистен от мините и неговите крайцери отново са готови да се измъкнат на стратегически простор. В същия този ден от Порт Артур излиза заградителят „Амур“, като засипва подходите към крепостта с мини. От този момент започват най-страшните, най-черните дни за Того и неговия флот.

Когато в залива Кер край Далний един след друг от руските мини се взривиха отначало миноносец № 48, а след това авизото^[1] „Миако“, нищо не трепна в душата на Хейхатиро Того — войната си е война и загубите са неизбежни… Но на 2 май руска мина, поставена от „Амур“, разпра корема на броненосеца „Яшима“. В облаци пара той още пълзя по инерция, докато тази инерция не го завлече до втора мина, преградите се спукаха — и край! Друг броненосец — „Хацусе“ — повтори точно маньовъра на „Яшима“, натъквайки се на две мини. Той се задържа над водата 50 секунди, 500 души загинаха веднага. Наблюдателите от Златната планина и от Електрическата скала видяха тези страшно силни взривове, даже фотографираха моменти от агонията на враговете, и в Порт Артур дълго викаха „Ура“ за своите храбри миньори.

— Отмъстихме все пак за Макаров! — казваха артурци. — Сега ще излезем с ескадрата в морето — на бой…

Но предпазливият Витгефт издигна сигнал:

— Разрешавам на екипажите отпуска на брега… Японската преса, обикновено бъбрива, този път мълчеше (в Япония дълго време не знаеха за съдбата на загиналите кораби). Того вероятно би преживял тези загуби като закономерни в хода на голямата война. Но в същия този черен за него ден броненосният крайцер „Касуга“ се вряза в крайцера „Йосино“, който се преобърна с кила нагоре с такава лекота, сякаш бе празна консервена кутия. Морето, винаги безжалостно към хората, алчно прибра в дълбините си още 300 души. Пострада и самият „Касуга“: с усилия го замъкнаха в Сасебо на ремонт. Того се замисли: „Надявам се, че това беше последната жертва!“

Но тогава заседна на камъни куриерският „Тацута“, на който адмирал Насиба бързаше да види своето началство. На следващия ден времето бе както преди — ясно… Взрив! — и изчезна миноносецът „Акацуки“, който с пълна скорост се плъзна с корема си върху руска мина. Паника обхвана японския флот:

— Това не са мини! Това са руски подводници…

Ако е така, изглежда, се потвърждаваше секретната информация от Петербург — балтийските матроси товарят своите подводници върху железопътни платформи за изпращането им на Далечния изток. „Нима са вече тук?…“ Доложиха на Того, че канонерката „Акаги“ влиза на рейда на Кинджоу, готова да застане на котва.

— Добре, нека пусне котва — кимна Того.

Този път се разнесе не взрив, а трясък! „Акаги“ разряза с острия си форщевен канонерката „Осима“.

— Боговете са се отдръпнали от мене — каза Того. — Нашите загуби са такива, сякаш моят флот е загубил голямо сражение…

Да беше истински флотоводец, адмирал Витгефт не би пропуснал този победоносен миг. Ако сега можеше да възкръсне от бездната Макаров, той незабавно би извел ескадрата в морето и щеше да даде такъв славен бой на Тоговия флот, че би се раздрусала цяла Япония… Но това не се случи, а бедата дойде от друга страна — оттам, откъдето не сме я чакали. Сега е трудно да се съди кой е виновен. Съветският историк на флота В. Е.Егориев (син на командира на крайцера „Аврора“, загинал при Цушима) високо оценява енергията на Йесен, но същевременно счита за свой дълг да отбележи, че „решителността“ на Карл Петрович понякога е твърде рискована.

Всички кораби, както и хората, са смъртни. Но смъртта бива различна. Едни загиват в бой и им издигат паметници като на герои. Други ги погубва стихията и те потъват, без да оставят диря, както безследно изчезналите на фронта. Но съдбата е предвидила за корабите и обичайната „смърт в леглото“, парафирана в канцелариите. Това става, когато ги поставят върху твърдото ложе на заводските стапели и започнат да ги разглобяват от кила до върха на мачтата.

Момичето, което закрепва с игла шапката на главата си, не се замисля, че нейната игла е частица от някога гордия кораб, пуснат за претопяване в мартеновите пещи. Селянинът, крачещ в полето след плуга, също не знае, че металът на неговия плуг някога е режел не земята, а е порел високите вълни на океаните.

Корабите, както и хората, често боледуват. Тогава ги лекуват. Случват им се и сериозни травми. Тогава инженерите хирурзи им правят сложни операции. Понякога даже нещо им ампутират. Добавят им нещо като протези.

„Богатир“ боледува доста дълго след силен удар, получен в областта на „слънчевия сплит“. Всички мислеха, че ще умре. Но крайцерът за учудване на другите кораби оживя, за което корабите клюкарствуваха още дълго по рейдовете, като си намигаха с жълтите очи на прожекторите. „Роден“ през 1901 година, „Богатир“ „живя“ до 1922-ра и мирно „почина“ в „леглото“ си, както е записано в неговите кръщелни свидетелства.

Това се случи вече при съветската власт.

Стара традиция в руския флот задължава командира на кораба да обядва в неделните дни в каюткомпа-нията. Ако на борда на кораба се намира адмирал, командирът кани на общата трапеза и адмирала. Но през деня на 2 май, изглежда, никой не помисляше за обед — мъглата беше толкова гъста, че когато „Богатир“ се откъсна от бочката^[2], сигналчиците трудно забелязаха боновите поплавъци, маркиращи „вратата“ в пристанищните заграждения.

— Мъглата ще се разсее — казваше Йесен. — А аз трябва да бъда в Посиете, за да проверя тамошната отбрана…

Златният Рог и Владивосток изчезнаха зад кърмата, сякаш никога не ги е имало на света, а на входа към пролива на източния Босфор Стеман пусна котвите. Този чудовищен грохот на котвената верига, гмуркаща се в дълбочините, ядоса Йесен.

— Очевидно — каза той настрани, но адресирайки го към Стеман — на някои хора тук им треперят еполетите на раменете.

Стеман отговори, че трябва да се изчака мъглата.

— На мене ми треперят еполетите! Не зная как се е развила вашата кариера, Карл Петрович, но на мен еполетите на капитан първи ранг ми дойдоха след голямо напъване…

Навярно не трябваше да казва това. Йесен веднага се обиди, засипвайки Стеман с досадни упреци:

— Александър Фьодорович, вие сте се възпитавали по времето на „Разбойниците“, „Единбургските херцози“ и „Русалките“, когато скорост от осем възла се считаше опасна. Впрочем англичаните не се страхуват даже при мъгла да препускат с петнадесет възла.

— Аз не съм англичанин — тъжно отговори Стеман.

— Но виждам, че плаваме като мухи в сметана, а за крайцера отговарям аз!

Панафидин надникна в ходовата рубка:

— Там се карат — каза той през смях.

— Чувам — отговори щурманът. — Александър Фьодорович е прав, а нашият адмирал напразно се перчи с храбростта си…

Йесен сам изведе „Богатир“ в Амурския залив, като негласно отстрани Стеман от ръчките на командирския телеграф. Стеман изтрака по телеграфа заповед към машинното да се вдигнат 15 възла.

Водата шумно се разпени зад борда и адмиралът каза:

— Александър Фьодорович, водете сам крайцера.

— С такава скорост няма да го поведа.

— Отказвате да изпълните заповедта на адмирал?

— Да. Отказвам…

Беше жалко да се гледа нещастният Стеман и в този момент мичман Панафидин му прости много неща… даже глупавото преследване на виолончелото. Междувременно мъглата отново стана непрогледна. А пък положението на самия адмирал беше незавидно. Карл Петрович нервно премести ръчките на телеграфа:

— Така да бъде! Правя ви отстъпка — разреша-вам десет възла.

— Дайте седем — глухо рече Стеман.

— Може би все пак ще поведете крайцера? Стеман премина на чисто официален тон:

— Господин контраадмирал, съгласен съм да командувам своя крайцер само в случай че вие напуснете мостика и престанете да се намесвате в управлението на кораба…

Напускайки мостика, Карл Петрович поръча на вахтата три мили преди остров Антипенко да променят курса наляво:

— Аз ще бъда долу. Уведомете ме.

— Ест — отговориха му щурманите…

Панафидин изкосо наблюдаваше Стеман. Наближаваше обед и за да останат верни на флотската традиция, те с адмирала трябваше да се държат в каюткомпанията като най-добри приятели. Обедът беше нужен, за да се замаже скандалът на мостика. По тази причина Стеман даже не заповяда да се намали скоростта.

— Дръжте десет възла — обърна се той към щур-маните и слизайки по трапа, напомни за завоя наляво. — В дванадесет и тридесет, три мили преди Антипенко… Ясно ли е?

Движеха се по счисление (както се движат моряците, когато всички небесни и земни ориентири са загубени, доверявайки се само на показанията на уредите). Панафидин току-що беше поел ходовата вахта и сега не сваляше очи от картушката^[3] на компаса, слушаше ритмичното пощракване на лага, не изпускаше от поглед колебанията на стрелките на тахометъра, отчитащ оборотите на витлото…

Рулевият на щурвала изведнъж каза предпазливо:

— Че на мене какво ми е? Аз съм матрос, а виж вие, офицерите…

— Я да мълчиш — остро го сряза Панафидин. Точно три мили преди остров Антипенко (в 12:30) старшият щурман слезе в каюткомпанията, за да потвърди още веднъж адмиралското съгласие за завой на ляв румб. Панафидин остана на мостика… Страшен пукот, а после грохот!

— Мина — не извика, а прошепна мичманът и в този момент видя пред себе си каменната стена, върху която с желязно хрущене на корпуса се изкачваше „Богатир“, като се люлееше силно.

След това настъпи гибелна тишина.

В тази тишина се разнесоха ридания. Опрял чело до ледената броня, гръмогласно плачеше капитан първи ранг Стеман:

— Нали казвах, не бива… седем възла — не повече. А сега… колко години служих… всичко на пух и прах! Моята кариера…

Плъзгайки се по решетките на мостика, до него се доближи Йесен:

— Александър Фьодорович, вие не сте виновен. Единствен аз съм виновен за това и цялата зина за аварията поемам върху себе си…

С цялата носова част на разкъсания си корпус крайцерът беше заседнал върху острите камъни. Като че напук, чак сега мъглата се разсея и щурманът веднага определи мястото на аварията:

— Нос Брюс… залив Славянка… здраво сме заседнали!

Бяха заседнали така, че носът на крайцера се бе извил на една страна. През огромната пробойна водата вече запълваше отсеците, намиращи се след таранния форпик^[4]. Стеман крещеше в мундщука на разговорната тръба да не жалят въглища и пара в машинното:

— Колкото можете… дайте… най-пълен назад!

Витлата работеха с такава мощ, че изпод кърмата на осакатения „Богатир“ изригваше истинска Ниагара, но крайцерът не помръдваше. Скалните зъбци вече бяха се впили в обезобразеното тяло, като не пускаха плячката си. От Владивосток извикаха буксири и ледоразбивача „Надьожний“. Беше обявен аврал, матросите прехвърляха въглищата от носовите бункери в кърмовите. Всички работеха, без да се щадят, разбирайки, че бригадата, лишена от „Богатир“, ще остане с три вимпела срещу мощната ескадра на Камимура… Ледоразбивачът ги теглеше за кърмата към чиста вода, но силите не достигаха и адмиралът извика в залива Славянка „Русия“, за да теглят съвместно. Андреев докара своя крайцер заедно с миноносци, за да охраняват аварийния район.

— Сега има голяма опасност от появяване на японците — каза той при срещата с Йесен. — Разбира се, тяхното разузнаване вече е надушило за аварията, в града само за това бърборят…

Призори вятърът задуха с небивала сила, привечер бурята достигна десет бала. „Богатир“ започна да се накланя ту на единия, ту на другия борд. Всички чуваха стърженето на разкъсвано желязо.

— Положението е критично — разсъди Стеман. — Страхувам се, че моят „Богатир“ е изведен от строя до края на войната…

Лъчът на прожектора, включен от мостика, ту осветяваше късче безлюден бряг, ту като стълб се насочваше към облаците. Механиците доложиха, че ако водата навлезе по-навътре от носовите отсеци, кърмата ще легне по-ниско от корпуса и тогава крайцерът ще се пречупи на две. Йесен реши да закара екипажа на брега:

— Нека да запалят огньове, ще могат да се поизсушат и да се сгреят…

Вече с риск за живота си матросите напускаха кораба. През нощта размахът на бордовете на крайцера достигна 22 градуса. Когато „Богатир“ се люлееше, каменните „бивни“ се забиваха още по-дълбоко в дъното му. Стеман извика Панафидин:

— Къде сте скрили виолончелото си?

Беше безполезно де се преструва:

— Не зная. Матросите го скриха някъде в долните помещения.

— Тогава им кажете да извадят виолончелото от своите скривалища. Водата от носовите отсеци е тръгнала по-нататък и може да залее вашия… как беше? „Гуарнери“, струва ми се…

Към шест часа сутринта последни напуснаха крайцера адмиралът и офицерите. Обезлюденият „Богатир“ дрънчеше с корпуса си, търкайки дъно по скалите, после се обърна малко наляво. Появи се първата искрица надежда. Вятърът полека стихваше. Като се грееха на загасващите огньове, бездомни като цигани край разорен табор, богатирци умуваха какво да правят по-нататък:

— Може и да ти се плаче, но трябва да се демонтира носовата кула, да се свалят оръдията, после да се отреже с трион мачтата… Колко работа има!

Панафидин изживяваше катастрофата по свой начин:

— Ако сме се движили по счисление — призна си той на Стеман, — грешката е била допусната с изкривяване на курса. Това значи, че е била лошо регулирана магнитната девиация на пътните компаси.

— Защо ми говорите това? — настръхна Стеман.

— Затова, защото последния път аз сверявах таблиците с девиацията за всички компаси на крайцера.

Стеман му наля в чашата коняк:

— На вас, мичман, непременно ви се иска да изиграете ролята на благороден подсъдим. Няма нужда. Моля ви. Мълчете. На никого нито дума. Дори и да сте сбъркали с девиацията, тук и без вас се събраха много виновници… По дяволите всичко това!

Сутринта матросите се върнаха на крайцера. За да го облекчат, свалиха много тонове верига с котвите, комендорите започнаха демонтажа на носовата артилерия, освободиха погребите от тежестта на снарядите. Като не забравяха за заплахата откъм морето, хората наблюдаваха хоризонта. Честите рефракции в атмосферата рисуваха мнима опасност… По тези краища се случваха такива неща — в океана виждаха градове със заводски комини или ескадри от кораби, които не съществуваха. Точно тези дни полицията във Владивосток залови подозрителен „манзу“, в чиито дрипи намериха японски въпросник. Сред многото въпроси към шпионина имаше и такъв: „Здраво ли седи на камъните «Богатир», русите надяват ли се да го спасят?“ Излиза, че японците са били известени за аварията на крайцера…

Но какво можеха да направят те сега? Ами нищо. След черния за японския флот ден, загубил множество кораби, Того не смееше да отслаби себе си при Порт Артур, за да подсилва ескадрата на Камимура за набези срещу Владивосток.

На 8 май Йесен нареди на хората да си починат и да се обръснат:

— Пристига влакът с адмиралите Скридлов и Безобразов. Нали новите командуващи трябва да се посрещнат с чест и почести…

Той прехвърли адмиралския флаг на „Русия“.

През цялата страна в един вагон пътуваха двама вицеадмирали. И двамата брадати, и двамата заслужили: Николай Иларионович Скридлов, командуващ Тихоокеанския флот, и Пьотър Алексеевич Безобразов, който трябваше да командува Първа тихоокеанска ескадра (Втора ескадра по същото време се формираше на Балтика от незабравимия Зиновий Рожественски). Пътуваха дълго…

След Байкал се прехвърлиха в експреса на КВЖД, но още нестигнали до Харбин, бяха спрени с известието, че Порт Артур вече е отрязан и с него няма връзка. Наместникът квартируваше в Мукден и не пожела да види адмиралите. Явно огорчени от оскърбителното му невнимание, адмиралите продължиха нататък по линията. Вечеряйки, те разговаряха за Порт Артур, който вече бе станал капан за руската ескадра. Скридлов винаги бе смятал за непростима грешка използуването на Порт Артур. Беше му жал за милионите, които изсипаха за устройването на град Далний (наричан от моряците „Излишен“ или „Вреден“).

— Ние имахме и сега имаме — твърдеше Скридлов — само една база на Далечния изток — Владивосток, и затова беше глупаво да го занемаряваме, като го използуваме за базиране единствено на крайцерите. И стана така… Защо не се храните, Пьотър Алексеич?

— Тежко ми е. И настроението ми е… отвратително!

— Стана така, че аз, командуващият флота, съм отрязан от него на хиляди мили, а ти, Пьотър Алексеич, само насън ще видиш онази могъща ескадра, която са те назначили да командуваш…

— На Витгефт — рече Скридлов — му се налага да съчетава оперативните планове с амплитудата на колебание на морското равнище. Разбира се, англичаните не са глупаци — вземи си го, боже, то не ни подхожда! А пък ние, сивите мечки, взехме че се зарадвахме! И помъкнахме нататък чували със своите вехтории. Че някои даже къщи си направиха в Порт Артур! Библиотеки и рояли помъкнаха от Питер. Театър създадоха… с цигани! Сега край на тези танци-манци. Всичко излезе сапунен мехур…

Сутринта адмиралите се събудиха.

— Къде сме? — попита Безобразов.

Скридлов бе идвал по тези загубени места и като надникна през прозореца, където се мяркаха вили и градини, широко се прозина:

— Минахме Седанка. Следва спирката при разклонението и после е градът…

На гарата на Владивосток адмиралите съзряха огромна реклама на цигарената фабрика „Дарлинг“. Джентълмен и писана красавица пускат кълбета дим, а под тях — стихове: „Откакто пуша «Дарлинг», безумно теб обичам. 10 броя — 20 копейки.“

— Идиоти — възкликнаха адмиралите.

На перона ги чакаха градските власти, високопоставени чинове от комендантското управление, началникът на пристанището адмирал Хаупт, имаше и дами, без които никъде не е мислим нормалният човешки живот.

Скридлов веднага намери с поглед Йесен:

— С колко фута разцепихте дъното на „Богатир“?

— Със сто и шестдесет, считано от носа.

— При Петър Първи биха ви отсекли главата.

— Зная! — храбро отговори Йесен.

— Каква полза от вашите знания… нали няма крайцер! Бяха четири, а останаха три. Сега за вашите три крайцера от Петербург изпратиха двама заслужили адмирали. Като се брои и вашата персона, на всеки крайцер се пада по един адмирал. Шега ли е това?

В същото време Безобразов вече „затягаше винтовете“ на началника на пристанището Хаупт заради бъркотията с калибъра на снарядите.

— Вие донасяхте ли за това безобразие в Адмиралтейството?

— Тъй вярно. Докладвах…

— Колко пъти?

— Не помня. Струва ми се, четири пъти.

— Четири? А защо не всеки ден? Защо не сто, защо не хиляда пъти? Или вие сте от вчера на този свят? Или не познавате порядките в нашия руски бардак? Или ви се досвидяха петачетата за телеграмите? Жалко че тук има дами… бих ви казал!

Сред тези, които бяха удостоили началството със своето присъствие, естествено, се намираше и мичман Игор Житецки, изтъкнатият кандидат за мъж на Виечка Парчевска. Мичманът бе дребна птичка, нещо като улично врабче, но бдителният орел Скридлов все пак забеляза неговата нищожна личност в своето обкръжение:

— Представете се. Кой сте вие?

— Бивш адютант на адмирал Райценщайн…

За беда Житецки беше с цигара от фирмата „Дарлинг“, украсена със златна ивица като венчален пръстен.

— А защо пушите в присъствието на адмирали?

— Мислех, че на чист въздух може…

Николай Иларионович неочаквано се разбесня:

— Чист въздух… откъде го измислихте? Там, където са се събрали наведнъж трима адмирали, нима може да има чист въздух? Преди да говорите, мислете какво да кажете…

Окръжени от дами, които гугукаха като гълъбици, адмиралите се насочиха към каляските в най-строг килватер — най-отпред вървеше командуващият флота Скридлов, след него командуващият ескадра Безобразов, накрая нещастният Йесен, чийто флаг още се развяваше над крайцера „Русия“. Житецки ги изпрати с козируване, като си мислеше, че неговата кариера в щаба е рухнала. Мислено разцелува нежния образ на Райценщайн: „Душа човек беше! Обеща даже да ми издействува орден «Станислав».“ И тогава Житецки забеляза в края на адмиралската свита един капитан втори ранг, който се държеше величествено, като академик, попаднал случайно в обществото на жалки дилетанти. Не бе трудно човек да го познае — това бе Николай Лаврентиевич Кладо.

Житецки се представи на Кладо и каза:

— Вече сме чели… вашите трудове. Следяхме вашите трудове. Има твърде много нови неща. Такива, които карат всеки честен патриот да се замисли. Още повече флотският офицер…

Кладо беше радостно изумен, че точно тук, още на перона на владивостокската гара, му се случи да срещне свой читател. Нали всекиму е приятно да знае, че има „трудове“! Сега оставаше да направи от своя читател и свой човек.

— Вземете ми куфара — разпореди се Кладо. Житецки охотно пое багажа. Той мъкнеше куфара на началството със същото упоение, с каквото мичман Панафидин влачеше на гръба си вълшебното виолончело, изработка на Гуарнери.

— Тежко е… Какво има вътре, Николай Лаврентиевич?

— Трудове — отговори Кладо, без да се обръща.

Помните, че японците устройват траурна церемония в памет на адмирал Макаров. Тяхното шествие с фенерчета по улиците е доброволно. Но сега, за да се прослави битката при Тюренчен и блокадата на Порт Артур, е организирана официална манифестация с участието на 150 000 души. Този празник в Токио се урежда от конната полиция.

„Конете, наплашени от пукотевицата с халосни патрони, от виковете «Банзай!» и ракетната шумотевица, се изправяха на задни крака, хвърляха се в тълпата и трошаха черепи.“ Огромната тълпа е изблъскана и набутана в старинния ров покрай двореца на Сегуните, а през тесните врати на древната стена, ограждаща двореца, хората са притиснати така плътно, че вратите стават червени от кръвта на премазаните. Тази японска „Ходинка“ струва на жителите на Токио немалко жертви. Болниците се препълват с осакатени. Пресата обвинява полицията в неумение да управлява коне, а полицията призовава населението да запълни рова… Как е завършил този спор, не зная.

Но в японските вестници все по-често с уважение се говори за руския войник и руския матрос като за твърди и силни противници. Споменава се предишната война с китайците, когато при щурма на Порт Артур японците загубили убити само ПЕТНАДЕСЕТ войници, като при това убили 4500 войници на императрица Цъси. Сега токийските вестници си задават въпроса: „А какво ще ни струва тази война?“

Япония сама не би могла да понесе нейното бреме, ако Англия и Америка не впръскват в нейните аорти, вече пресъхващи от недоимък, питателните сокове на военните доставки. Следователно на руските крайцери предстои да разкъсат нишките на комуникациите, които се простират към японските пристанища откъм бреговете на Америка и Англия… Николай Иларионович Скридлов разбира това!

Вечер, уморен от напрежението, адмиралът сяда на рояла и свири бурно фрагменти от опери, слушани още на младини. Любовта към музиката е наследил от майка си, поддържала в Петербург музикален салон, в който често е идвал Николай Римски-Корсаков… тогава още мичман! Приятно му е да мисли под звуците на музиката. Да, Скридлов разбира значението на комуникациите, знае тяхната уязвимост, когато размишлява какво да се прави.

За съжаление много неща зависеха и от Витгефт…