Валентин Пикул
Крайцерите (13) (Роман из живота на един млад мичман)

Корабът „Лена“ отведе миноносците, след тях потеглиха крайцерите, пъхтящи шумно с въздуходувните помпи. Веднага възникнаха недоразумения — миноносците се задавяха от вълните, в механизмите им започнаха аварии. Продължаваха по-нататък, водейки „кученцата“ на буксир, като с ремък… Близо до Гензан пуснаха от ремъците „кученцата“ и те се втурнаха да търсят плячка. В този момент № 204 закачи с петата на руля подводен камък и се завъртя на едно място, другите заминаха без него. Миноносците се върнаха след доста време. От техните хилави мостици, приличащи на етажерки, мокрите до кости командири докладваха към флагмана „Русия“ на вицеадмирал Безобразов:

— Военни кораби в Гензан няма, запалихме кабо-тажници… Аз, двеста и десети: обстрелвах японските казарми, войниците избягаха към височините. Складовете в японските квартали са взривени. Аз, двеста и единадесети: китобойците на граф Кайзерлинг при нашето появяване веднага вдигнаха английски флаг…

— И защо не ги потопихте?

— Граф Кайзерлинг е руски поданик. Безобразов хвана рупора на „псувалника“:

— Какъв руснак е той? Трябваше да го потопите… това куче!

Взривиха № 204, за да не пречи на движението. „Лена“ взе под своя опека миноносците и ги заведе във Владивосток. В каюткомпанията на „Рюрик“ Хлодовски каза:

— Нещо при нас не е наред… От това нападение на Гензан — много шум за нищо, като сланина от кранта. Но японската агентура вече съобщава на Камимура за нашето появяване.

— Да се откажем от операцията? — вълнуваха се младите.

— Не! Но може да се промени генералният курс и да се появим на друго място, където японците не ни чакат…

Събитията потвърдиха опасенията на Хлодовски.

Но засега още нямаше причини за безпокойство и мичман Панафидин оглеждаше през бинокъла крайбрежните корейски села, които оставаха назад — със скорост 17 възла скоро крайцерите завиха от корейските брегове към морето. Екипажите бяха сигурни, че курсът до Квелпарт е само за заблуда.

Матросите говореха, че се движат направо за Чемулпо:

— Работата е ясна! Отиваме да взривим „Варяг“, който японците вече са извадили от водата. Нали не бива да се търпи, ако корабът, смятан за красота и гордост на флота, пътува под самурайски флаг…

Беше много горещо даже на мостиците, а в котелните отсеци — същински ад, огнярите падаха от умора. През нощта минаха покрай Дажелет, ефирът се изпълни с разговорите на противника. Сред трясъка на изстрелите и неразборията от стенания телеграфистите уловиха крайно необходимата фраза: „Русите… преследване… да се унищожат…“ Панафидин забеляза, че комендорът Николай Шаламов не се отделя от него също като бавачка, и това взе да омръзва на мичмана:

— Разбира се, благодаря ти за майчинските грижи, но все пак престани да ми бъдеш сянка.

Шаламов каза, че добрината трябва да се помни:

— Вие, ваше благородие, ме спасихте от заточение. Моята майчица пише от село да проявя старание. Не се сърдете! Такова е сега положението — война е… малко ли неща могат да се случат?

— И да се случи нещо, братко, ти не мене, а моето виолончело спасявай… То струва повече от кой да е мичман.

На 18 юни следобед крайцерите влязоха в Жълто море, а проливите край Цушима бяха бездимни, без платна, безлюдни.

— Няма жива душа! Сякаш сме се отбили на гробищата — вълнуваха се сигналчиците. — Комай Камимура с неговата Камимурочка са намислили някаква мръсотия… добро да не чакаме!

Матросите, които виждаха най-добре, бяха настанявани в „гарвановите гнезда“ по най-високите части на мачтите, за да забележат навреме опасността:

— Хайде, момко! На тебе, като на врана, ти се полага гарваново място. Само гледай да не се заплеснеш, че ще те напердашим… другарски.

Залезът на слънцето съвпадна с първия доклад:

— Отляво има дим… много пушеци. Отдясно също…

На мостиците стана и тясно, и шумно.

— Пребройте пушеците — заповяда Трусов на добре виждащите.

— Девет… и още някакви. Изглежда, от миноносци.

Скоро разпознаха „Идзумо“ под флага на самия Камимура, след него като желязна фаланга се движеше точно очертаната редица на броненосните крайцери. Останалите кораби се проектираха на фона на залязващото слънце, от което силуетите им се размиваха.

До Владивосток имаше 600 мили! Безобразов сложи очилата и разроши огромната си брада:

— Попаднахме на кучешка свадба! Завой на 16 румба! Крайцерите да се подредят в строй пеленг, за да се бранят откъм кърмовите плутонги при оттеглянето…

В момента, когато руските крайцери правеха завой на обратен курс, Камимура навярно си беше спомнил змиорката, която хвана за гърлото и там нещо жално изхрущя. Сега японският адмирал беше спокоен — всичко беше предвидено отрано и на пътя на оттеглящите се руски крайцери, попаднали в клопка, той предварително бе разположил своите миноносци — за атака!

— Може да се открие огън — прецени Камимура. От носовите оръдия на неговите крайцери изригна грохот.

Вече се стъмваше и надлъж по хоризонта се изтръгваше огън като жълти снопове, а пряко на тях лягаха острите лъчи на японските прожектори. Руските крайцери се отдалечаваха от Цушима, престроявайки се в движение от килватер в пеленг. Хлодовски обхождаше бордовите каземати, където матросите стояха в готовност около оръдията. Сини лампи, като в морга, осветяваха навъсените лица на артилеристите… Пътьом старши офицерът попита Панафидин:

— Как сте с нервите, Сергей Николаевич?. Мичманът извади от устата си офицерската свирка:

— Да си призная, страшно е… Владивосток е някъде там, далеч, а тук те преследват с всички сили и аха да те хванат за коланчето на мундира… Как е дистанцията? Намалява ли?

— Мисля, че ще се измъкнем. Ако не закъсаме с възлите. …

Учудващо беше, че старият, износен „Рюрик“ сякаш се подмлади — бързайки след другарите си, той поддържаше 18 възла така сигурно, като че ли бяха го напръскали с жива вода. Целият в невероятно напрежение, крайцерът се тресеше ситно като при треска, пришпорван да напусне южните румбове от жълтите отблясъци на японската буря. В каюткомпанията така разтресе рояла, че клавишите му подскачаха като зъбите на уплашен човек. В шкафовете звъняха кристални съдове, вибрирайки мелодично; наред с абажурите се люлееше грамадната клетка с птици, които изведнъж притихнаха, усещайки опасността.

— Играем ва банк — рече доктор Солуха. — Ако при машините не се справят, всички хубаво ще направим… бък-бък…

Стрелката на лага трепна, докосвайки цифрата 17. Беше загубен един възел, а Камимура още можеше свободно да увеличи скоростта. Капитан първи ранг Трусов непрекъснато звънеше от мостика в машинното.

— Умолявам ви! — крещеше той. — Дръжте се още малко… Всичко зависи от вас… гълъбчета, милички, скъпи!

В бездните на котелните помещения със сандъци мъкнеха газирана вода. Сваляха от хладилниците запасите сладолед, а коковете приготвяха ледено кафе. Все за тях, за огнярите! Полуприпадналите хора разбъркваха в пещите свирепия огън, обгарящ голите им торсове като сушилните на доменни пещи. Всички разбираха — със сърцето си, с душата си, със съзнанието си, — че ако само на някой от крайцерите се получи повреда в машините, Камимура ще се нахвърли върху тях с цялата мощ на ескадрата. На брояча на лага си оставаха 17 възла и пламенният грузинец Рожден Арошидзе крещеше:

— Браво, „Рюрик“! Ако стигнем у дома, ще напоя с шампанско цялата машинна група… нищо няма да пожаля. Вах!

Камимура осветяваше както преди притъмняващия хоризонт със залпове, но снарядите му не достигаха до целта и тогава сред екипажите на нашите крайцери се чуваше смях. Любопитните изтичваха от долните помещения чак на горните палуби, за да видят с очите си противника. („Той вече лошо се виждаше — пише един очевидец, — само димът и припламванията от изстрелите показваха неговото място“.)

Японските крайцери започнаха да изостават…

Хлодовски се изкачи на мостика и каза на Трусов:

— Нещо не разбирам противника. Камимура се държи глупашки. Той би могъл да прибави още два възла и тогава неговата артилерия би започнала да разрушава нашите крайцери.

— Не викайте бедата, Николай Николаич — рече капитанът първи ранг. — Аз мисля друго нещо — Камимура изостана от нас с крайцерите си умишлено… Известете флагмана и позвънете във всички каземати да бъдат готови за отпор на минна атака!

— Слушам, Евгений Александрич…

Камимура бе пресметнал правилно всичко — неговите 11 миноносеца, построени в германските корабостроителници на фирмата „Шихау“, се полюшваха едва забележими сред вълните. След като слънцето угасна, те се изтърколиха от засадата изведнъж, подобно на спортисти върху ролкови кънки. Под тънките лъчи на крайцерските прожектори се виждаха даже командирите им… Те атакуваха бригадата едновременно откъм двата борда, за да раздвоят вниманието на нашите артилеристи, но сгрешха. Крайцерите моментално живнаха, разгонвайки ги с огън от кулите и казематите като глутница бесни кучета, и изразходвали напразно торпедата си, японците изчезнаха в нощта също тъй внезапно, както се бяха появили… Ето сега можеше да се направи отдих.

— Май че се размина — казваха матросите.

Ескадрата на Камимура изостана, а после отново изведнъж се освети от огън, гъст и безпощаден. Надлъж по хоризонта се мятаха от една в друга посока прожекторите. Камимура разстрелваше своите миноносци, взел ги в тъмнината за руски. Оцелели при атаката на нашите крайцери, те потъваха, избивани от своите снаряди… Щом това бе така, на адмирал Камимура му предстоеше сериозно да помисли за свещения акт харакири!

През нощта машините на „Рюрик“ се изтощиха заедно с огнярите и корабът започна да държи само 13 възла. Но всички оцениха подвига на групата в машинното и дружно подхвърляха възрастния Иван Иванович Иванов — инженер-механика на крайцера, — който после си призна:

— Колко години служба във флота, а не се научих да плувам. Измъкнат ли японците палубата под мене, и аз съм покойник, а моята женичка — вдовица с пенсия… На вас, младите, още ви е все едно. А аз, стареца, се замислям.

Посред нощ крайцерите попаднаха в буря. Топлият шумящ порой изми палубите им и, изглежда, сне напрежението от хората и метала. Всички започнаха да се прозяват:

— Ама като се строполя във Владивосток върху моята „служебна“, никакъв боцман няма да ме събуди…

Сутринта крайцерите срещнаха в морето грамадата на английския товарен кораб „Челтънхъм“ и на мостиците вахтените офицери припряно запрелистваха справочниците на „Лойд“… Намериха каквото им трябваше:

— Шест хиляди тона, работи за японците от лондонската фирма „Докофорд“. Още преди войната е обслужвал японската армия с курсове от Чемулпо и Фузан. Ще го завземем!

Призовата група откри в трюмовете на британеца важни стратегически товари, ценно оборудване за железопътната линия Сеул—Чемулпо, която японците строяха с рекордни темпове, даже нощем под светлината на факли… Като чукаха по траповете с прикладите на карабините, четиридесет руски матроси вече слизаха на борда на „Челтънхъм“. Капитанът беше хванат с веществени доказателства, но още се зъбеше, протестирайки.

— Това е насилие, това е пиратски акт, светът ще ви осъди…

— Е, хайде, кеп. У нас в Петербург също има професура по международно право, те ще се оправят… Откъде имате това чудесно дърво на траверсите? В никой случай не е японско.

— Американско е — бе принуден да признае капитанът…

С вой на сирените крайцерите влязоха в Златния Рог.

Владивосток им разтвори горещите си обятия…

Но командирите на крайцерите имаха доста претенции към щаба, който беше планирал операцията наслуки, и можеше да стане така, че нито един от трите кораба да не се върне обратно. Заслужилите капитани първи ранг особено се възмущаваха, че сега бойните им отчети ще бъдат редактирани от капитан втори ранг Кладо.

Скридлов каза, че плюе на всякакви писания, но за съжаление на писанията отдават голямо значение там:

— На таваните на великата империя! Какво сте се заяли с мене, Андрей Порфириевич? Кладо няма да ви заколи. Нещо ще поправи, някъде научно цитатче ще прибави, нещо може и да зачеркне и като погледнеш — вашият сух служебен отчет грейнал с всички цветове.

А скоро „благодарната общественост“ на Владивосток поднесе на капитан втори ранг Кладо оръжие с надпис. Парите за подаръка събраха с подписка. Сред другите внесе четири рубли и доктор Парчевски. Надписаното оръжие бе връчено в сградата на градската управа.