Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Крейсера, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Юлия Пенева-Павлова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MesserSchmidt (2008)
Издание:
Валентин Пикул. Крайцерите
Роман из живота на един млад мичман
Превела от руски Юлия Пенева-Павлова, 1989
Редактор Васил Данов
Художник Стефан Десподов
Художествен редактор Огнемир Киров
Технически редактор Елисавета Зорова
Коректор Анка Ангелова
Формат 84×108/32. ЛГ VI/566.
Дадена за печат на 15. IX. 1989 г. Подписана за печат на 3. I. 1990 г.
Печатни коли 18. Издателски коли 15,12. УИК 17,13. Издателска поръчка № 62.
Техническа поръчка № 91184. Код 24/95363/5617–129–89. Цена 1,93 лв.
Военно издателство, София, 1989
Печатница на Военното издателство
Молодая гвардия, 1985
История
- — Добавяне
Из дневника на неизвестен участник в отбраната на Порт Артур: „Банзай! Ура! Звън на оръжие… стенания… От покатерилите се нагоре (японци) за минута няма нито един жив… Бием се върху трупове, всичко е в кръв… А японците в редици, с викове «Банзай!», се навират в нашите щикове, с вопли летят от стръмнината надолу. Ето, виждам, под отвесната скала около половин рота от тях е залегнала на издатината и стреля безразборно нагоре. С куршум не можеш да ги улучиш, а с щик няма да ги достигнеш.
— Давайте, момчета, с камъни! — викам аз.
Избихме и тези. Малцина отстъпиха, а повечето така и останаха на място, увиснаха мъртви върху острите скали.“
Порт Артур се държеше твърдо. Японците не признаваха Червения кръст и убиваха санитарите и по тази причина имаше планини от повалени врагове около нашите укрепления. Понякога тези купчини от хора шаваха, а самурайте отговаряха на стенанията на своите ранени с усилен огън. За да се спасят от вонята на трупове, нашите войници си пъхаха в ноздрите топки от кълчища, напоени с терпентин. Руските загуби — и това е факт! — бяха много по-малки от японските, но положението ставаше вече критично, почти отчайващо.
Наместникът Алексеев умоляваше Куропаткин поне да отклони част от японските сили, за да поолекне на защитниците на Порт Артур и Куропаткин откликна с желание. Според неговото разбиране, да отклони японците — означаваше да отстъпи още по-навътре в Манджурия, което и направи, като остави на 18 юни Инкоу на японците.
Инкоу се намираше в най-вътрешната част на Ляодунския залив и за разлика от други китайски градове е бил считан за град на богати компрадори. Наричаха го манджурския Порт Саид. Куропаткин престъпно оттегли войските си, когато в доковете на Инкоу още се намираше за ремонт нашата канонерка „Сивуч“
Край вратите на града завоевателите бяха посрещнати от богати мандарини, които бяха разгърнали жълтите знамена „Лун чи“ с изобразени на тях страшни дракони. Компрадорите викаха на победителите „Ван шоу“! („Да живее!“). Консулите — американският, английският и немският (с изключение на френския, когото японците незабавно пъхнаха в дранголника като руски съюзник) — поднесоха приветствени адреси на японците. Страшен взрив разтресе Инкоу, нито едно стъкълце не остана цяло — това бяха руските моряци, които вдигнаха във въздуха своя „Сивуч“, след което, натоварили върху каруци партакешите си, тръгнаха пеш да догонват армията на Куропаткин. Едва я настигнаха чак в Ляоян. Агенция Ройтер спешно уведоми цивилизования свят, че канонерската лодка „Сивуч“ се е предала на „доблестните японци“. След това английската колония в Инкоу устрои разкошна вечеря в чест на японците, на която присъствуваха и европейски дами в бели рокли… Мандарините не понесоха това и решиха да надминат англичаните в своето усърдие пред окупаторите. Те вдигнаха такъв пир за японците, че Уайтхол в Лондон се разлюля от завист. На постоянните крясъци „Банзай!“ на японските офицери мандарините отговаряха:
— Ван шоу… ван шоу — възхвалявайки своите завоеватели.
— Банзай… хейка банзай! — не им отстъпваха самураите.
Към полунощ пияните японци започнаха да реват „Ван шоу!“, а пияните мандарини пресипнаха от викове „Банзай!“. На следващия ден за учудване на китайците японците смъкнаха от сградите в града знамената „Лун чи“ с драконите, окачвайки своето червено слънчице. Не това ме учудва! Друго нещо: изглежда, че англичаните са се обидили на своите съюзници, тъй като Англия отдавна се канела да окупира Инкоу, за да го направи някакво подобие на Хонконг или Сингапур. Но японците веднага им дават да разберат кой е стопанин тук.
Никой не проумяваше причините за изоставянето на Инкоу, а за наместника това беше удар… Та нали от Инкоу нататък има релси на КВЖД, облени с руска пот и посипани с руско злато. Тези проклети релси стигат до Ляоян, от Ляоян има един хвърлей място до Мукден, където се намира сега в разкошния дворец самият той, „Негово Квантунско Величество“. И за него релсите не свършват някъде си, а именно на тази маса, покрита със зелен нефрит, върху която бе облегнал лакти с адмиралски галуни:
— Куропаткин наистина има намерение да офейка чак до самия Мукден… Отклони японците, няма що! Така помогна на Артур, че и да го обесиш е малко… мерзавец!
С падането на Инкоу се появи още една опасност — от прекъсване на съобщителните връзки.
Всички телеграми от Порт Артур отиваха по море до Инкоу, откъдето се доставяха в Мукден. Сега вече предстоеше на моряците да пресичат под лъчите на прожектори Печелийския залив, за да стигнат до китайското пристанище Чифу. Тук те връчваха пощата на руския консул, който телеграфически съобщаваше, на наместника съдържанието на депешите… Това бе и продължителна, и рискована работа! Изпреварвайки събитията, веднага предупреждавам читателя, че прекъсването на съобщителната връзка, предизвикано от падането на Инкоу, се е отразило не само върху съдбата на героичния Порт Артур. То се отрази и на Владивосток, където сега почиваха нашите уморени крайцери… Куропаткин беше ПОМОГНАЛ!