Валентин Пикул
Крайцерите (16) (Роман из живота на един млад мичман)

Полицията не се намесва. Под градушка от камъни издрънчават стъклата на прозорците. Откачат се от пантите крехките врати. Нещастната жена на адмирала, сграбчила децата, се спасява с бягство. Подпален от четирите страни, домът на Камимура е обзет от пламъци. Токийската борса се разплаща с адмирала заради руските крайцери.

… Ето, дойде и вечерта. Гиконойя Камимура слуша известно времекак се изпълват с моряшко хъркане вътрешните отсеци на неговия флагман „Идзумо“. Някъде на шкафута^[1] на крайцера още грухтяха окльощавелите свине, които трябваше отдавна да заколят, за да доставят радост на екипажите. Вятърът издуваше жълтите завески над отворения илюминатор. Като изслуша доклада на флагофицера, Камимура каза:

Аз ще легна да спя. Събудете ме точно в полунощ.

Краткият сън му бе достатъчен и главата му бе бистра.

Адмиралът свали мундира и облече кимоно.

Полека се отпусна върху червената рогозка. Коленете му изскърцаха като шарнирите на стара машина, отдавна невидяла смазка.

Изпробва с пръст острието на кинжала.

После, оголил корема, прекара мислено върху утробата си онези линии, които можеха да решат всичко.

Отначало кинжалът ще пробие лявата страна. След това трябва рязко да го прехвърли надясно, примерно на пет сантиметра под пъпа.

Именно тук някъде се е спотаила неговата душа (хара).

Но това още не е всичко. С решително вертикално движение кинжалът ще разреши въпроса за невидимите крайцери…

Аквариумът, където по-рано живееше печелийският пленник, беше празен, а от къщата на адмирала остана позорно пепелище…

Изведнъж книжалът със звън отхвръкна в ъгъла на салона.

— Не! Не! Не! — произнесе отсечено адмиралът, надигайки се от червената рогозка, като отново изскърца със стави. Случва се и маймуната да падне от дървото. Но паднала на земята, тя пак се покатерва бързо нагоре — още по-високо, още по-смело…

Камимура нави грамофона, като постави на диска лондонска плоча. Далечните гласове на друг континент го ободриха:

Тъжен ли си пак, не кахъри се.

Усмихни се, усмихни се, усмихни се…

Камимура се усмихваше, усмихваше, усмихваше!

 

От брега се завърна йеромонах Конечников.

— Такава жега е в града — разправяше той на Па-нафидин. — Аз, якутът, просто не мога да дишам.

— Вероятно сте били в института, отец Алексей?

— Ами, не, в пощата. Ето, между другото взех и едно писмо за вас. Прочетете го. Гледам, че печатът е ревелски…

От Ревел на мичмана пишеше негов далечен роднина, командир на миноносеца „Громкий“, капитан втори ранг Керн, когото от дете Панафидин беше свикнал да нарича чичо Жорж. Керн съобщаваше, че през пролетта му се е случило да отиде в едно затънтено място в тверския край, в Панафидиновите Малинники, принадлежали някога на Прасковя Осипова, по баща Виндомска. От съседното Михайловское понякога в Малинники е идвал на гости Пушкин… Капитан втори ранг Керн пишеше от Ревел: „Пиша всичко това, Серьоженка, за да навестиш след войната Малинники и своето Куровопокровско, да подредиш книжата на своите прадеди. Там има какво да се спасява от мишките и пожарите. Видях чичо Миша да държи «Панафидинския Летописец», в който са представени твоите предци от 1734 година насам, с вече обгорели краища, доста разпокъсан. Ще бъде жалко, ако всичко пропадне. Колкото и да е скромен човек, все пак именно ние, фамилиите Керн, Вулф и Панафидини, след време трябва да привлечем вниманието на бъдещите историци, тъй като край гробовете на нашите прадеди, зад люляковите храсти в обеднелите ни имения още дълго ще сияе белозъбата усмивка на младия Пушкин…“ В края на писмото чичо, Жорж изказваше надежда, че скоро ще го прегърне във Владивосток: „Ще обиколим с ескадрата това малко кълбо, ще се промъкнем с бой покрай Цушима и предварително те каня в ресторанта на «Светланска».“

Панафидин показа писмото на Плазовски.

Плазовски нервно премяташе шнурчето на пенснето, както разглезена жена си играе с наниза от скъпоценни перли на гърдите.

— Серьожа, способен ли си правилно да преценяваш събитията? Остави виолончелото на брега.

Сергей Николаевич се замисли. И даже се ядоса:

— Не! И да се случи нещо, поне ще има кого да прегърна на прощаване. Ще прегърна „Гуарнери“ и — сбогом, музика! Пък и струва ли си да бием в отсеците „Водна тревога“ преждевременно? Не забравяй, че руските хора са непоправими фаталисти. Ние се надяваме, че от всички лоши варианти на нас ще се падне най-добрият… Лека нощ, Даня.

Една вълна залюля „Рюрик“. Той трепна като задрямал човек, жално издрънчаха в клюзовете^[2] котвените вериги, върху които вечерта се бяха настанили да нощуват грамадни раци. „Рюрик“ отново затихна, сякаш заспивайки. В неговите железни артерии тихо пулсираше застиващата кръв от технически масла и пара. Крайцерът спеше. Спяха и хората на него…

Владивосток, уморен от голямата горещина, водеше обичайния за тила живот. Жителите постепенно свикнаха с мисълта, че войната бушува някъде далече и до тях няма да стигне. Все така се носеха върху надутите гуми файтонджиите, като скубеха по червонец за пътуване „от единия до другия край“. На улиците оживено продаваха цветя и сладолед. Дамите си изписваха тоалетите от Париж. Богаташите излокаха цялото шампанско в „Шато дьо Фльор“ и преминаха на „Аб-рау Дюрсо“. В китайските магазинчета на Семьоновския пазар шаваха като червеи трепангите^[3], приличащи на внезапно оживели пури. В луксозните магазини не свършваха стоките от Шанхай и Хонконг, а китайските търговци убеждаваха купувачите да не се скъпят:

— Мой стока далом плодавай… много ефтино! „Владивостокски вестител“ скърбеше за нравственото падение на почтени бащи на семейства, които в дните на войната изживяваха „втора младост“, а нашествието на столичните „звезди“ оказваше лошо влияние върху младите гимназистки. Под заглавие „Човекът мълния“ вестниците съобщаваха, че собственикът на един женски хор, някой си Пузирьов, избягал от Владивосток, като откраднал касата. Много от неговите хористки останали на сухо, но затова пък в „интересно положение“…

Горещо, задушно. Прозорците в града са широко отворени…

Духовите оркестри напомняха за войната с песента за „Варяг“, още тогава станала народна. В ръцете на матросите яростно бухаха лъскавите тръби на хеликоните, блъскаха се със звън шумящите медни чинели, а барабаните изчукваха тревожна дроб:

Прощавайте, братя, и сбогом — ура!

Кипящите бездни ни викат.

Не знаехме вчера, че днес вечерта

ще легнем със вас под вълните…

През лятото без излишен шум започна секретната операция на спомагателните крайцери от Доброволческия руски флот за подпомагане на неговите далекоизточни събратя.

Англия свръхбдително охраняваше проливите в света, трепереше над своя Гибралтар, не позволяваше на турците да пускат през Босфора и Дарданелите бойните кораби на Черноморския флот. Обаче руските „Смоленск“ и „Петербург“ преминаха през турските проливи под търговски флаг, а в Червено море издигнаха бойните знамена, като закрепиха на палубите оръдия, скрити дотогава в трюмовете. На 1 юли те арестуваха британския товарен кораб, който караше за Япония ценен стратегически товар — взривни вещества, листове бронирана стомана и прочее. След като арестуваха още три английски кораба, доброволците ги изпратиха в руски пристанища. Още никой не предвиждаше последиците от тази война между рейдери, която Русия така храбро беше обявила…

Като че ли телеграфните кабели на агенция Ройтер, оплели цял свят, скоро щяха да се пръснат от изобилието на информация, която изригваше от бреговете на Тихия океан върху главите на читателите като мръсотия от канализационните тръби. Лондон беше главният цензор в Европа — именно там кастрираха истината за световните събития, отрязвайки в телеграмите справедливите неща за Русия, подчертавайки всичко, което я охулва. Поради това в другите държави, черпещи информация от агенция Ройтер, отношението към руския народ ставаше все по-лошо и по-лошо, а мнението за японците се подобряваше.

Тогава още не беше известно на широката публика, че Алфред фон Шлифен, началник на германския Генерален щаб, съветваше кайзера да използува трудностите на Русия в Далечния изток, за да се стовари с всички сили върху нея от запад. Именно тази заплаха от страна на Германия и Австрия не позволяваше на Русия да изтегли от западните си граници редовните, отлично въоръжени дивизии. Петербург не помръдна от градските казарми и своята гвардия.

Куропаткин, седейки под иконите, постоянно изискваше подкрепления и скоро неговата армия стана съвсем не по-малка от японската. Армията в Манджурия растеше, растеше и растеше, а Куропаткин все отстъпваше, отстъпваше, отстъпваше („Трезв поглед върху нещата!“)…

— Колкото по-далече навлязат японците в Манджурия — доказваше той недоказуемото, — толкова по-добре за нас. Считам, че можем да отстъпваме и по-нататък, чак до Харбин, за да можем оттам да нанесем на японците удар със съкрушителна сила. За съжаление Генералният щаб не подкрепи моето мнение.

Ясно бе защо не го е подкрепил — там не бяха чак такива наивници! Куропаткин не жадуваше толкова за победа над врага, колкото се страхуваше от поражение. Изглежда, беше забравил завета на своя учител Скобелев: „Ако много се страхуваш да не бъдеш победен, никога няма да станеш победител.“ Куропаткин не умееше да воюва по целия фронт, той воюваше с отделни отряди. При това извършваше хитри маневри, но не с войските, а с канцеларските книжа. Съветският историк Д. И. Сорокин пише: „От началството Куропаткин се защитавал чрез перото. Опитен бюрократ, той пишел много гладко, умеел да хвърли прах в очите, превръщал черното в бяло.“ Куропаткин не само пишеше изкусно, той фалшифицираше военното положение (своето и на противника), или, просто казано — лъжеше и с лъжите си заблуждаваше Петербург и Генералния щаб. Той оправдаваше несполуките си с отмяната на телесните наказания във войската: „Ако пердашеха както по-рано нашите глупави ивановци, отдавна бихме подписали мир в Токио…“

Апокрифната преса уведомява русите:

Куропаткин е обиден —

не е страшен за врага.

Уж ни води, уж не спира,

а все бяга настрана.

А Ояма все напира

и настъпва час по час.

Виж го — пак тръбата вири,

щом засвири, плюе нас…

Стратегията на постоянно отстъпление съвсем не допада и на царизма! Наместникът Алексеев (по думите на същия А. И. Сорокин) „препоръчвал, съветвал, обръщал внимание по отношение боевото използуване на войските; а самият Куропаткин, като не бил в състояние да се ориентира в това, което става, упорито осъществявал своя план — да се отстъпва на всяка цена, завеждайки японците дълбоко в Манджурия“. Но като, отстъпва, той откъсва армията все по-далеч от флота, обричайки Порт Артур на явно поражение.

Алексеев с всички сили „изтласква“ и ескадрата на Витгефт от Порт Артур, макар че като адмирал разбира последиците на този риск.

— Да допуснем — разсъждаваше наместникът, — че в открит бой с Того нашата ескадра загуби един-два броненосеца. Тяхната материална стойност е нищожна в сравнение с крайния резултат от войната. Когато преместим ескадрата на Витгефт във Владивосток, няма да има портартурска ескадра, както няма да има и бригада владивостокски крайцери. Но затова пък ще имаме Тихоокеански флот.

— Това, в края на краищата, е непоносимо! — избухна Витгефт. — От мене искат победи, сякаш съм адмирал Хорацио Нелсън.

„Не се оправдавам, а по съвест донасям — редеше набързо той до наместника. — Не се смятам за пълководец, командувам единствено по силата на случайността и необходимостта според съвестта и разбирането си до пристигането на командуващия флота“ (тоест на Скридлов).

— Наистина — задаваше справедлив въпрос Витгефт, — щом Скридлов е назначен на мястото на Макаров, по каква причина той изтърква служебните кресла на „Светланска“?…

Подобен въпрос отдавна вълнуваше защитниците на крепостта. Колкото и да стягаше Того обръча на блокадата, нашите героични миноносци неведнъж го пробиваха, смелчаци се заемаха да доставят пощата в Чифа или Инкоу с китайски джонки. Мислеха си, че и Скридлов ще се промъкне в Порт Артур, а тогава Вилхелм Карлович ще му стовари накуп и житото, и плявата. Но очевидно Скридлов не мечтаеше да стане герой — чрез трите крайцера на Владивосток той обираше много повече от каймака на славата, отколкото Витгефт със своята броненосна ескадра… Същевременно „Негово Квантунско Величество“, вече побеснял, с телеграми набиваше в главата на Витгефт да не разчита до есента на идването на Куропаткин. Той пишеше, че всичко, „което става по морето, прави огромно впечатление на Япония… унищожаването на превозите от нашите крайцери предизвика там истинска паника, а също така и излизането на ескадрата от Артур. Бъдете бдителни, не пропускайте благоприятната минута да излезете отново с Вашата ескадра, само че без да се връщате отново на артурския рейд…“.

Витгефт свика съвещание на борда на броненосеца „Цесаревич“. Тук бяха флагманите, беше и Стесел с генералите.

— Какво очаквате от ескадрата? — попита ги Витгефт.

— Ние очакваме — от името на всички отговори Стесел — ескадрата да сподели героичната съдба на гарнизона. И когато гарнизонът си отиде, тогава и вие можете да вървите… където искате!

Флагманите решиха до идването на помощ от Куропаткин да не излизат от пристанището. На Витгефт му се стори малко едно съвещание и той ги събра повторно на съвет с чай. Беше решено съвместно, че ескадрата ще напусне Порт Артур за пробив към Владивосток само в краен случай…

Алексеев телеграфира от Мукден: „Гибелта на ескадрата в пристанището ще легне като тежка отговорност пред закона, като неизгладимо петно върху славния Андреевски флаг и честта на руския флот…“

Съгласете се, че тази констатация трудно може да се оспорва!

Докато Витгефт никога не оспорваше първенството на адмирал Макаров, изглежда, Скридлов го ревнуваше заради славата му:

— Лесно му е било в Порт Артур… с ескадрата! А да беше постоял на моето място, когато от флота са останали три крайцера и разни шалани. Там, в Артур, те още се къпят с шампанско, а Владивосток два месеца не е виждал захар…

Сведенията за това, какво става в Порт Артур, с мъка проникваха към Мукден, често вече остарели, а Владивосток беше известяван от Наместника телеграфически кратко. А пък вестникарската информация обикновено отразяваше само слухове, на които съвсем не можеше да се вярва. Скридлов, който имаше правата на командуващ флота, не разполагаше с пряка връзка с Порт Артур — ето кое бе лошото!…

Над града се събираше голям лилав облак, донесен откъм—океана. Притъмняваше. Вятърът разнасяше по „Светланска“ боклук и изпокъсани стари вестници, вдигаше се на вихрушка прахоляк, който беше толкова неприятен, че даже гимназистките закриваха лицата си с дамски воалетки. Вкъщи Скридлов бе посрещнат от жена си Олга Павловна, стройна англизирана дама, каквито художниците обичат да изобразяват върху седлата на породисти коне, и от скромната си дъщеря Маша, която беше пристигнала от Псков да работи в Морския лазарет. С тежка походка адмиралът се приближи до масата. Ординарецът постави пред негово превъзходителство чиния със зеленчукова супа, украсена с жълтък от яйце и белееща се сметана. В далечината сухо тресна мълния от приближаващата буря…

— Днес очевидно е по-добре да не закачаме нашия татко — каза Олга Павловна на дъщеря си. — Разстроен ли си от нещо, Коля?

Скридлов си наля чашка померанцевка.

— В нашите работи започна да се меси самият император. Съобщиха ми от Мукден за неговото желание крайцерите да прережат телеграфния кабел, свързващ Япония с континента. На нашите крайцери им се е понесла такава слава, като че ли всичко за тях е лесно и само кибрит още не са се научили да палят… А да се режат кабели, лежащи дълбоко на дъното — продължи Скридлов, ослушвайки се как върху перваза на прозореца падат първите капки дъжд, — е безумие…

Зад прозореца изведнъж плисна зашеметяващ порой.

— Отдавна му беше време — каза Маша, която даже на масата не сваляше касинката на милосърдна сестра. Скридлов я попита как вървят работите с госпиталя… — Това е… ужасно! — отговори дъщерята. — Никога не съм мислила, че може да се промиват рани с бензин. Няма спирт.

— Що за глупост? Ами че за пиене спирт винаги намират.

— Обаче марлята я потапят в сублимат. Топки от мокра марля напъхват в раните. И всичко е заради това, че няма стерилизатор.

— А защо няма?

— Казват, че е лукс. Струва скъпо…

Скридлов даде на дъщеря си своя личен фонд от сто рубли:

— Вземи, Машка! Купи сама този нещастен стерилизатор, но само да не се изпуснеш, че е с мои пари…

Вечерта Николай Иларионович каза на жена си, че сега наместникът изисква от него не морска, а океанска операция:

— Нашите крайцери трябва да се появят при Токио!

— Ти пак ли отказа, като за оня кабел?

— Не. Но предупредих, че от трите крайцера ще могат да се върнат само два. Това е в най-добрия случай. Погледни само картата: те излизат в Тихия океан през един пролив — Сангарския, а през кой ще се измъкнат обратно? През Лаперуз?

Между пръстите на жена му димеше дамска цигара.

— Коля, искаш ли да се отървеш от Кладо?

— А как?

— Предложи му в този поход да бъде с крайцерите…

Скридлов извика капитан втори ранг Кладо.

— Вашето предложение извънредно много ме ласкае — каза Кладо. — Но аз се боя да не си спечеля излишни врагове и завистници.

— Не ви разбрах.

— Та вие сам казвате, че мнозина офицери от флота жадуват за места на корабите, не желаейки да се измъчват на брега. Щом приема предложеното от вас място, ще препреча служебния път на други, ще пред извикам излишни приказки, каквито и без това има достатъчно. Надявам се, че още не съм ви омръзнал много при щаба?…

Скридлов преразказа на Безобразов съдържанието на тази беседа, но той, другар и приятел, прехвърли разговора в неочакван фарватер:

— Николай Ларионич, на мене са ми чужди сплет-нйте, макар че един дявол знае какво се говори… В името на старата ни дружба искам да те предупредя, че ти си заел двусмислено положение. Прощавай, но хората приказват, че на Скридлов от господа му е отредено да бъде в морето, а не да седи в кабинета. От душа те съветвам — бъди като едно време, спомни си как на младини заедно с Макаров си атакувал турците на Дунава. Поне за тази операция сам поведи крайцерите!

Скридлов някак отпуснато се смъкна в креслото:

— Е, Пьотър Алексеич… от тебе не очаквах упреци.

Безобразов вдигна ръце като за клетва:

— Повярвай ми, това е от чисто сърце. Нали аз не ти казвам да си пробиваш път към Артур, където вече престанаха да те чакат. Но поне тук, във Владивосток, се покажи като флотоводец!

Скридлов изведнъж, стовари длан върху масата с такава сила, че от скъпите мастилници се търкулнаха капачките, излети от бронз във формата на шлемове на руските витязи от приказките.

— Разбира се! — викна той, ставайки (Безобразов също скочи). — Щом си решил, че като седя тук, се крия зад гърба ти, че те изпращам на смърт, тогава няма да отидеш повече в морето… Да! Постой на брега заедно с мене. Този път друг адмирал ще поведе крайцерите в океана.

— Кой?

— Йесен.

За кой ли вече ден от пристанищните шлепове, наобиколили крайцерите, вземаха въглища и брикети за гориво. От сутрин до вечер над корабите се носеше музика и надвисваше черен облак. „Въглищата са живот!“ — бе завещал на флота Макаров, и дългите редици от матроси, превити на две под тежестта на чувалите, мъкнеха гориво в бункерите на крайцерите — така мравките подреждат яйцата си в потайните хранилища на мравуняците. Въглищата за моряците, както и яйцата за мравките, са символ на оцеляване, надежда да останеш жив. Когато беше на вахта, Панафидин прие от брега един катер, с който Солуха и фелдшерът Брауншвайг докараха грамадна бутилка с рибено масло за възстановяване на малокръвните матроси.

— А какво има на брега? — попита ги мичманът.

— Почти като в блажената Аркадия, пълно е с хора…

След като предаде вахтата, Панафидин посети Хлодовски, молейки за разрешение да се отлъчи на брега. Старшият офицер си вееше заради горещината с красиво японско ветрило. Пред него лежеше още майският брой на американския вестник „Ню Йорк херълд“ с кореспонденция от Петербург за чествуването на героите от крайцера „Варяг“.

— Седнете… Американците пишат тук, че един от нашите матроси е получил в боя при Чемулпо наведнъж сто и шестдесет парчета от снаряд. Те го обгорили целия като вряла вода. Японските снаряди с пълнеж от шимоза^[4] се разпръскват на ситни метални парченца, които могат да достигнат две-три хиляди. Нашите от пироксилин дават не повече от стотина парчета. Като се вземе предвид, че оръжието на японския флот е осигурявала английската фирма „Армстронг“, то… изводите са печални.

— Защо? — учуди се Панафидин. — Нима някога сме имали съмнения в превъзходството на руската артилерия?

Ветрилото отчаяно трепкаше в ръката на Хлодовски.

— Там е работата, че още не сме имали… Може да вървите на брега — неочаквано каза той, без да завърши разговора.

Чак в края на улица „Ботаническа“, близо до Гнилия кът и Рекичката на признанията, където се бяха приютили градската беднотия и работниците, Панафидин откри сиромашкото жилище на пощенския чиновник Гусев. Старецът се зарадва, изтърси от коленете си охранения котарак:

— А, Серьожа… господин мичман. Ама че радост… Край самовара Гусев съобщи, че квартетът се е разпаднал:

— Полковник Сергеев, интендантът, хубаво свиреше на виола. А крадял още по-добре! Вече е под следствие, а пък така тънко разбираше музиката проклетникът…

— Значи не ходите у семейство Парчевски?

— Ами, къде ти! Че аз ходех там само заради моята цигулка, да не скучае. — Изглежда, че Гусев се досети какво мъчи мичмана. — То се знае, Вия Францевна е завидна госпожица. От татковите хонорари, и кю-тук да си, ще станеш красив. Господин Парчевски получава годишно повече от вашия Скридлов… А при вас във флота кога се става адмирал?

— Ами към петдесетте.

— Ето, тогава може да се появите на „Алеутска“, какво ще ви пречи да сте добър жених?…

Панафидин се накани да си тръгва:

— Жалко! Жалко, че нашият квартет се е разпаднал.

— Ех, Серьожа… Живеете си там по каютите като лалугери в дупките и нищо не знаете. Че то не само квартетът, скоро цяла Русия ще се разпадне. Русите знаят добре как да умират на война. Но виж, как да живеят добре, съвсем не могат да се научат. Наистина вече твърде много се краде. И който е по-богат, той краде повече. Опасен признак! Не случайно в древния Китай мъдреците са казвали: „Държавата се руши отвътре, а външните сили само довършват нейното поражение.“…

Разговорът остави неприятна горчивина в душата на мичмана. По „Ботаническа“ той излезе при паметника на Невелски, от „Пушкинска“ зави към „Светланска“. Тук беше както винаги — тротоарите са във властта на отбраната публика и офицерите, а матросите крачат в края на паважа, едва смогвайки да козируват на началството, което се движи на гъсто стадо както есетровите риби към брачното мръстене, когато нищо вече не може да ги спре. Панафидин забеляза и енергично крачещия Житецки, който викна към приятеля си:

— Уф, уморих се от тичане! Идвам направо от телеграфа. Кладо ме помоли да бия една бърза на Зиновий Петрович… Впрочем защо стоим тук, Серьожа? Да се отбием в сладкарницата. По чашка кафе, а?

В кафенето на Адмиралската градина те се настаниха под един чадър, поръчаха си кафе-гласе с шоколадови петифури. Житецки свободно боравеше с имената — Зиновий Петрович казал, Фьодор Карлович ще го направи, Алексей Алексеевич ще помогне. Панафидин със закъснение разбра, че Житецки има предвид адмирал Рожественски, Авелан — управляващ Морското министерство, Бирильов — командуващ Балтийския флот…

— „Да служа бих се радвал, да прислужваш е противно“ — печално мърмореше Житецки. — Наоколо има завист, угодничество, клюки, злепоставяне. За честния човек е трудно да живее сред крокодили. Ето и на Кладо започнаха да му подлагат мина… Добре че Рожественски отдавна го цени. Взема го в своята ескадра! Като историограф на похода. Естествено, Николай Лаврентиевич няма да ме остави в тази скридловска бърлога… ще заминем заедно!

— А какво ще стане с Вия? — възкликна Панафидин.

— Вия Францевна? Нещо не разбирам, брат, защо я намесваш в сериозния разговор? — подсмихна се Житецки.

На Панафидин изведнъж му стана и неловко, и срамно:

— Слушай, Игор, дали да не пийнем?

— Извинявай. Сега не е време да си замайваме главите с алкохол. Трябва да се борим, да отстояваме, да утвърждаваме. Войната е време на активни настроения. В края на краищата с Владивосток не свършва светът. От Скридлов добро не чакай. Не му стигна Кладо, ами започна да мачка и Безобразов…

В градината въздишаха дълбоко и проточено празничните валдхорни. На съседната масичка седеше една много красива жена, между пръстите й се изпотяваше голяма чаша с ледена лимонада. Панафидин с голямо усилие отмести погледа си от жената.

— Забравих да те поздравя… за ордена — каза той.

— Дреболия! — махна с ръка Житецки. — Е, дадоха ми го. Да не взема да се откажа? Но съм възмутен до дъното на душата си, че тебе са те прескочили… Защо си мълча? Защо не подаде прошение „на височайше име“? В края на краищата орденът е въпрос на офицерски престиж. Напразно се отнасяш така лекомислено към това.

— Престани — страдайки помоли Панафидин. На сбогуване Житецки му прошепна разпалено в ухото:

— Йесен е отново с вас… Той заби „Богатир“ върху камъните. Сега внимавайте да не ви замъкне в джендема. На него какво му е? Кариерата му е пред свършване, така че той, за да се отличи, ще тръгне сам срещу Камимура.

На 28 юни крайцерите завършиха зареждането на бункерите. От брега дойде светлинен сигнал от Скридлов: „Бригадата да получи още четири баржи с въглища.“ Командирите на крайцери вдигаха ръце:

— Че ние да не сме гумени. И без това потънахме по-ниско от ватерлиниите…

Но контраадмирал Йесен разпореди да не се спори и да се товарят въглища където може и колкото може.

— Нещо са намислили — досещаха се в екипажите.

Панафидин още дълго си спомняше прекрасната жена в Адмиралската градина: „И съществува такава дивна красота…“ Мичманът беше още непорочен. Срамуваше се да си признава това пред другиго. Какво бе видял от жените? Три секунди целувка от Виечка…

На 4 юли на крайцерите имаше гости — от брега надойдоха с катери жени, годеници, майки. Беше даден обяд, жените по навик се заеха да изпреварват старанията на тренираните ординарци, като се грижеха за мъжете и синовете със същата готовност, с която го правеха на земята. Точно по време на обеда Йесен издигна над „Русия“ многоцветието на сигналните флагове.

— На поход! Спешно. Гостите да напуснат корабите…

Крайцерите заминаха, сякаш никога не ги е имало тук, а вечерта върху рейдовите бочки се изкачиха грамадни раци и стояха там дълго, дълго, потраквайки с клещи… С наближаването на нощта Владивосток бе огрян от златни светлини, в градината както и преди звучеше музика, на тротоарите беше пълно с хора, които се разхождат, някъде бързаха на среща момичета с новички обувчици, но целият този живот вече не засягаше онези, които бяха заминали… може би завинаги!