Валентин Пикул
Крайцерите (1) (Роман из живота на един млад мичман)

Ръждивото и вече износено желязо на релсите остро и напрегнато скърцаше под колелата на сибирския експрес…

— Не е ли време да се приготвим? Скоро ще пристигнем.

На спирка „Кипарисова“ нямаше нищо за разглеждане освен грамадите нацепени дърва, приготвени за зимуването на жителите от близкия град. След гара Седанка с уютно разположените вили, след спирка „Първа рекичка“, където обитава вечно гладна рота сапьори и трупат пари бивши сахалински каторжници, след цялото това блаженство — съвсем не райско — пътническият влак се устремяваше по брега на Амурския залив по-нататък, към призрачния град. Владивосток се е издигнал на ширината на Флоренция и Ница, но през зимата заливът Златният Рог стягаше в ледени клещи руските крайцери, които икономично подгряваха ненаситните си стомаси-котли със скъпи английски кардифски въглища…

Шафнерите вече обикаляха вагоните, събирайки бакшишите:

— Дами и господа, няма защо да се бърза, понеже Русия свършва тук — нататък няма накъде да се пътува. За новопристигналите препоръчваме — хотелите „Тихият океан“, в който има ресторант с женски хор и тропическа градина, не е лош и „Европейски“ с циганските песни, а в стаите на Гамартели румънци цяла нощ свирят на цигулка…

Е, изглежда, пристигнахме където трябва. Страшно е даже да слизаш от вагона, като си помислиш, че тук е краят и началото на великата Русия, а по-нататък се издигат сребристите вълни на океана. Да постоим за малко на перона и да послушаме разговорите на прадядовците и прабабите си, като ги извиним предварително за тяхната наивност:

„О, колко мило, че ни посрещате!“ „Чакахме, чакахме… Какво ново има в Русия?“ „Ами нищо. Наташа все пак се развежда с Володя.“ „Ужас! Такава любов беше, и изведнъж… кой би повярвал?“

„Сега, мадам, при Елисеев продават котлети-консерви. Отваряш кутията и всичко е готово. Човек може да полудее, като си помисли какво ще започнем да лапаме след сто години.“

„Петряев нищо повече ли не пише?“ „Къде ти ще пише! Вече го затвориха.“ „Такъв мил човек… За какво?“ „За политика. Че за какво друго затварят хората?“ „Кажете, сега Рахманинов изнася ли концерти?“ „Не зная, душичке. Но ми показаха жена му. Плоска като дъска. Не, не такава жена му трябва на великия Рахманинов.“

„А как са столичните вестници? Оживиха ли се?“ „Да. Цензурата зачерква навсякъде думата «ананас».“

„Че заради какво пък такива репресии срещу ананасите?“

„Нима не сте чули? Горкият ни Коля в едно тронно слово казал: «А на нас господ е поставил…» Та това е нецензурно!“

Отминаваше лятото на 1903 година. Наскоро американците пречукаха третия си президент, а сърбите изхвърлиха през прозореца на белградския дворец-конак крал Обренович с неговата дама на сърцето Драга Машина. След хагските конференции за всеобщо разоръжаване всички страни спешно започнаха да се въоръжават. Русия и Япония учтиво си разменяха поклони на тържествените дипломатически приеми, давани по случай поредната размяна на мнения по корейския въпрос. В същото време американците екстрено прокарваха водопровод и канализация в Сеул, искайки да съблазнят бедните корейци с удобствата на своите разкошни тоалетни чинии. Новият президент на САЩ Теодор Рузвелт се изказа, че в спора на Токио с Петербург американската страна ще поддържа японците. Английските войници се готвеха да щурмуват стръмнините на Тибет, техните канонерки пазеха устието на Яндзъ, британският флот следеше от пристанищата на Уейхайуей руската ескадра в Порт Артур…

Край гората пътниците наемаха файтони:

— Не е за вярване, че съм накрай света. Значи това е улица „Светланска“? Сиреч, вашият Невски проспект… А сега накъде завиваме? Към „Алеутска“… божичко, колко е романтично всичко!

Владивосток се губеше в отвратителните покрайнини на Гнилия кът, пак там течеше и Реката на признанията, където се усамотяваха влюбените, за да могат, пазейки се от стършелите, да се обясняват в безумна любов. Яркосините води на Златния Рог и на Босфора люлееха задрямалите крайцери, под дъната им танцуваха ята скариди, сочни и вкусни, в дълбокото пропълзяваха тлъсти лениви писии, а заситени раци мърдаха огромните си щипки…

Владивосток е краят на света. Нататък няма нищр.

— И няма и да има — твърдяха жителите кореняци.

 

Никой още не мислеше за война и в шестте магазина за ноти във Владивосток имаха богат избор за любителите на музиката. Младичкият мичман Серьожа Па-нафидин купи за виолончелото си „Страница от албума“ на Брандуков. В магазина на братя Сенкевич на „Алеутска“ му предложиха „Souvenir de Spa“ от прочутия Франсоа Серве (също за виолончело).

— Няма да съжалявате — казаха братята, — та това е лайпцигско издание на старата фирма „Брейт-копф“… Впрочем, господин мичман, вие нали бяхте от крайцера „Богатир“?

— Да, младши щурман съм. Почти цяло полугодие пътувахме от Шчечин около света, докато хвърлим котва на рейда в Златния Рог… Намираме се точно срещу Гнилия кът.

— Нима в плаването бяхте с виолончелото си?

— Наложи се да го държа в гардероба. Много се страхувах ще го опазя ли от влагата, особено в Индийския океан.

— Вие би трябвало да посещавате дома на доктор Парчевски.

— Извинете, не го познавам. Кой е той?

— Как така? Известен доктор. Много богат човек. Приема клиентки, табелката му е на „Алеутска“. Самият Франц Осипович не свири, но всяка събота у тях се събира квинтет или квартет… Кой ходи ли? Пощенският чиновник Гусев е първа цигулка. Полковник Сергеев от интендантското управление, той е главно на виолата. Ходят и млади хора.

— Благодаря, това е интересно — отговори Панафидин.

— Отбивайте се при нас. Ще ви бъдем много задължени… Отдавна чакаме нови пратки от московската фирма „Юргенс“!

Не, още никой не мислеше за война.

В бригадата крайцери флотските офицери лекомислено си правеха шеги, сякаш пощурели от виното и свободата, от скуката и лудите пари. Една нощ те изпораз-местиха табелите на най-важните учреждения в града. В резултат на това две родилки от парахода, които крещяха с всичка сила, сутринта бяха докарани в дома на коменданта на Владивосток, а ординаторите в женската клиника изучаваха със смях заповедите по гарнизона за задължително козируване…

Николай Карлович Райценщайн, командир на бригадата крайцери, приключи със закуската.

— Мичман Житецки — обърна се той към адютанта, — не се ли сещате случайно кой е направил всичко това?

Благообразният Игор Житецки направи умна физиономия:

— Никога не съм бил доносник. Но онази нощ са видели в един файтон мичман Плазовски от „Рюрик“ и мичман Панафидин от „Богатир“… С тях била и госпожа Нинина-Петипа, за която казват, че е обладана от зли духове.

— Ее — отговори началникът. — Плазовски е с юридическо образование и би трябвало да знае на какво мирише тази история. А госпожа Нинина-Петипа… нима в нея са се вселили духове?

В щабната канцелария на бригадата крайцери иззвъня телефонът.

— Николай Карлович, открихте ли виновниците от своята разюздана бригада? — запита комендантът.

— Разбира се! Но никога не съм бил доносник. Ако чак толкова ви се е приискало да намерите виновните, смятайте, че лично аз съм пребазирал табелите… Можете да ме изпратите в ареста. Какво? Защо е направено? Просто си спомних лудешките мичмански младини… с духовете! Всичко хубаво. Имам чест!

През лятото на 1903 година жителите на Владивосток за последен път видяха от прозорците си цялата страшна бронирана мощ на портартурската ескадра под флага на вицеадмирал Старк. Ние, русите, видяхме ескадрата, но японците, живеещи във Владивосток, най-внимателно я следяха. Подложиха я на изследване през оптическите призми на далекогледите си офицерите от британските крайцери, забързали към Златния Рог с „визити на вежливост“. Най-сетне адмирал Старк издаде заповед „На поход!“ и помръдвайки лениво витлата, както тлъсти моржове вдървените си перки, тежките грамади на руските броненосци заминаха да зимуват в Порт Артур, а на внезапно опустелия рейд във Владивосток останаха осиротелите крайцери „Русия“ и „Гръмобой“, „Богатир“ и „Рюрик“. На известно разстояние от нос Егерхолм леко димеше едно голямо транспортно „корито“ — „Лена“. Акваторията на пристанището се оживяваше от обичайната шетня на безименните миноносци, които изпълняваха всякаква работа, заради което ги наричаха недотам учтиво „кученцата“.

Ако някой матрос от крайцерите се провинеше, го заплашваха:

— Ти какво, да не ти се е приискало да отидеш на кученце? Умната, че там така ще се нагълташ със солена вода, че никаква медицина няма да я изпомпа…

Но на крайцерите обикновено се оправяха по свой начин, прилагайки кратка и общодостъпна процедура. Командирът ревеше от мостика:

— Хайде, боцмане! Ей на оня рижавия… дай му една праскова.

Следваше замахване с юмрук, после тракване на зъби — и прасковата е изядена. Доста отдавна не бе имало праскови по магазините, затова пък на крайцерите просто „преяждаха“ с тях. Райценщайн казваше:

— Че как иначе да я караме? Та нали ако не се пълни главата на тази паплач, тя съвсем ще побеснее…

Военният министър Куропаткин наскоро се върна от Япония. В своите бодри отчети той увери правителството, че Япония не е готова за война, а руският Далечен изток е превърнат в непобедим Картаген. Тогава художникът Верешчагин бе във Владивосток, готвейки се да посети Япония. Той не даде на никого никакви отчети, но на любимата си жена съобщи по частен път: „Според всички отзиви и флотът, и сухопътната войска на Япония са много добри, тъй че без съмнение тя ще ни причини доста злини… при тях всичко е готово за война, докато ние нямаме нищо подготвено и всичко трябва да се докарва от Петербург.“

От Петербург докарваха! И то с такъв ум и разум, че ешелонът с боеприпаси, предназначен за Владивосток, пристигна в Порт Артур и снарядите от друг калибър не влизаха в оръдията, а ешелонът за Порт Артур пристигна във Владивосток и когато един бронебоен снаряд се закучи в оръдието, едва го избиха обратно.

— Ама че проклетия! — беснееха матросите. — Че къде са им били очите на ония лалугери от Питер?

Ескадрата на адмирал Старк, завърнала се в лоното на Порт Артур, премина в „горещо“ състояние, приравнено към бойна кампания. При това положение портартурци получаваха двойна заплата и отлично продоволствие. А бригадата крайцери във Владивосток остана в „замразено“ положение, от което екипажите недоволствуваха.

— С какво сме по-лоши? — роптаеха на крайцерите.

Беше ден като ден. С приближаването на есента малко позахладня.

Сергей Николаевич Панафидин се отби в „Шато дьо Фльор“, където всяка вечер се развихряше кабарето с шансонетките, а сутрин кафе-шантанът се превръщаше в омърлушена кръчма с китайска прислуга в белоснежни фракове. Салонът беше още празен.

— Ей, хора от различни народи! — щракна с пръсти мичманът.

Моментално изникна фигурата на келнера Ван Сю. Върху копчетата на фрака му беше издълбано на френски „Бонжур“.

— Какво капитаната искала? Капитаната казва.

— Решавай сам… за рубла и нещо. Без вино!

Ван Сю се запъти за сьомга с майонеза. Докато чакаше за скромното блюдо, мичманът с въздишка, почти мъченически разгърна циклостилните лекции по граматика на японския език. С голямо усилие повтори заветната фраза, с чието произношение се намъчи още вчера:

— Ватасива камено арикао тадзунегаони вадзавад-зе тансуно хое итта митари… Боже, колко е лесно на руски: „Аз се преструвам, че търся мястото, където се е скрила костенурката.“

Долови зад гърба си шум на дамски дрехи и като внимателен кавалер, без да се е обърнал, предварително се понадигна от стола. Пред него стоеше местната звезда Мария Мариусовна Нинина-Петипа, която беше съдържателка на частен театър във Владивосток. Успяла да свикне с този край, горда със знатната си фамилия, тя обожаваше офицерите от крайцерите.

— Серьожа, чухте ли какво е станало в Чикаго?

— О, не, мадам. И какво?

— Пожар! Страшен пожар… Толкова жертви!

Петипа добави, че от Петербург е пристигнало заплашително предупреждение към антрепреньорите спешно да проверят противопожарните средства, да бъдат бдителни с огъня.

— Сега съм притеснена. Знаете как става в Русия — започнеш ли да се пазиш от пожар, пожарът веднага лумва. Тя се наведе към масата, разглеждайки размитите редове на лекциите. — Слушайте, мили Серьожа, що за врели-некипели четете?

— Винителен падеж при съществителните имена в японския език — призна си мичманът, като се изчерви така, сякаш е изтърсил някаква глупост. — Моля ви, не ме презирайте…

Петипа величествено се отдалечи, а мичманът раздели вниманието си между сьомгата и онази японска костенурка, която трябваше да се търси под скрина. След това се отправи към улица „Пушкинска“, където гордо се извисяваше зданието на Източния институт. Досещаше се какво го очаква — професор Недоши-вин отдавна е разтревожен от неговото изоставане в учението. В съблекалнята мичманът срещна един съкурсник — младия йеромонах от крайцера „Рюрик“ Алексей Конечников, якут по произход, облечен в монашеско расо.

— Здрасти! — каза той приятелски. — Сергей Николаевич, чувах, че имате някакви търкания с командира на „Богатир“?

— От кого чухте, отец Алексей?

— От мичман Плазовски… той братовчед ли ви е?

— Да, братовчед. А капитан първи ранг Стеман ме намрази още по времето, когато „Богатир“ киснеше в Свинемюнде. Предния ден наредил да се хвърлят зад борда всички хармоники и балалайки на матросите, а точно тогава в обсега на неговия прицел се появявам аз с огромния калъф на виолончелото…

Върху кръглото и плоско лице на якута светеха монголоидните очи с ироничната усмивка на човек, който си знае цената. Той беше умен.

— Признайте си, свирили ли сте вече у Парчевски?

— Свирил съм. Благопристойно семейство. Хубав дом. Идущата събота с Бокерини трябва да блесне моето пицикато.

— Бъдете внимателен с този квартет…

— Че защо?

— Из града се носят слухове, че тези музикални вечери са само удобна примамка за доктор Парчевски да хване изгоден жених на своята разглезена дъщеря.

— Страхувам се, че това е клюка. Вия Францевна е чисто, ефирно създание и цялата грее като вълшебен фенер.

— Усещам, че вече сте лапнали… Красива ли е?

— Какво да ви кажа. Вероятно. Щом едно момиче си слага шапката, без да се гледа в огледалото, значи е сигурно в красотата си. И какво съм аз за нея? Всичко на всичко един мичман. Ами че тук, във Владивосток, мичманите с лопата да ги ринеш… Е, аз тръгвам — разбърза се Панафидин, — професор Недошивин поръча да не закъснявам.

— Бог да те пази — благослови го крайцерският поп…

… Необикновена бе съдбата на този якут. Роден в беден улус, където щипка тютюн за дъвчене и топлината от задименото огнище са най-големите удоволствия в живота, той става послушник в Спаско-якутската обител. Юношата е жаден за знания, а манастирът предоставя сигурно спокойствие, обилна храна и достъп до книги. Овладява английски език като самоук, което тогава изглежда невероятен подвиг. Славата на природния талант от тайгата стига до духовните власти. Извикват Конечников в консисторията: „От флота дойде заявка — на корабите им трябват образовани свещеници, владеещи английски език. Ще отидеш ли?“ Така йеромонахът става свещеник на крайцера „Рюрик“, а сега в института поглъщаше граматиката и фонетиката на японския език. В лицето на якута имаше нещо неуловимо за европейците и разбираемо само за азиатците. Японският консул Каваками веднъж здравата се обърка, вземайки го за японец от остров Хокайдо. Зачислен в бойния състав, отец Алексей (тогава беше на 33 години) беше задължен да помага на лекарите при операции, да изпраща на оня свят умрелите и загиналите. Много-много не се церемонеше със своето паство:

— Поне да бяхте прекръстили челата си! От сутринта само псувни чувам.

През март 1903 година маркиз Ито, министър на външните работи на Япония, държа реч пред събранието на страшната партия „Сейюкай“.

— Великата сибирска железопътна линия, съединяваща Крайния изток с Крайния запад, е вече почти завършена от русите и сега разстоянието, което ги дели, може да бъде преодоляно за някакви две седмици. Подобно скъсяване на разстоянието изисква най-сериозно внимание от страна на японците. Като подобрява транспортните пътища, Русия извършва пълна революция в положението на народите (разбирай на руския и японския). Ще приведа един пример: преди десет години нито една западна държава не можеше и да помисли за изпращане на стохилядна армия в Далечния изток… Сега това стана възможно! Бурята — завърши маркиз Ито — може да се разрази всяка минута. Ето кое ми отнема спокойствието…

Китайско-далекоизточната железопътна линия (КВЖД) бе построена по стратегически съображения. КВЖД представляваше логичен завършек на Великия сибирски път. Това бяха не просто релси, изтеглени към Порт Артур и Далечния изток. Това по-скоро бе централната платформа на руско-китайския съюз, обогатена от два важни фактора. Фактор първи — там, където преди отровно се люшкаха опиумно-макови плантации, бързо израсна търговският град Харбин. Фактор втори — Владивосток се сдоби с Източния институт, който стана научен придатък към КВЖД и към онази объркана политика, възникнала по отдалечените граници на нашата държава.

Източният институт подготвяше не само преводачи. От него излизаха кадърни администратори, търговци, стоковеди и даже счетоводители, способни да работят в азиатски условия. Имаше богат избор на езици: китайски, японски, корейски, монголски, манджурските наречия и задължително английски. Обучаваха солидно — освен езици, учеше се политикономия, история на азиатските религии, етнография, най-нова история на страните от Далечния изток. Ясно бе защо аудиториите на института са запълнени от офицери — армейски и флотски. Докато брадатите щабскапитани, вече обременени със семейства и с житейските несгоди на разни затънтени гарнизони, мечтаеха за привилегиите на студенти и се топлеха с надеждата за добавка към оскъдната заплата, младежта я влечеше към института по съвсем други причини. Подпоручиците и мичманите имаха потребност да запълнят опасния вакуум, който неволно възникваше в свободното от службата време… Те мислеха приблизително така: Че защо да си пропиляваме младостта из шантаните?! А така годините неусетно се изнизват, научаваш език, дипломата ти е в джоба. Както казва народът, науката няма да ти натежи. В живота всичко може да потрябва…

Към подобни здравомислещи младоци принадлежеше и мичман Панафидин. Днес той очакваше да получи в кабинета на директора здраво хокане и наисти-на професор Недошивин не му прости. За жалост, както стана ясно от неприятния разговор, той излезе стар партньор на капитан първи ранг Стеман в бриджа и затова добре се ориентираше в обстановката на крайцерите.

— Не ви съветвам, господин мичман, да се оправдавате със служебна заетост. Нали още не сте станали вахтен началник на „Богатир“? Поради младите си години засега сте едва вахтен офицер. И ми е известно къде ходите всяка събота…

(„Къде ходя всяка събота… Нима знае?“)

— Да — продължи Недошивин, — зная за вашата история с виолончелото… от Александър Фьодорович Стеман. Ако бяхте скрибуцали по-малко в дома на Парчевски, щяхте да имате повече време за сериозни занимания в института.

(„Боже, и за Парчевски… всички знаят“ — мислеше си мичманът.)

Недошивин се надигна от стола, като педантично премести фигурката на китайския бог на здравето и житейското благополучие.

— До февруарската репетиция трябва да вземете всички изпити, за да не се налага занапред да ви поставям в неудобно положение. Офицер сте…

„Репетиции“ се наричаха годишните изпитни сесии, които бяха три: есенна, февруарска и мартенска. Долу пред института рюриковският свещеник якутът Алексей изчакваше мичмана:

— Е, как е? Огън и жупел? Или се размина?

— Уговорихме се за февруари. Ще се оправя някак.

Конечников предложи да вземат файтон до пристанището, за да стигнат към четири часа за катера от крайцерите. Но Панафидин каза, че ще се прибере на „Богатир“ с вечерния катер:

— Имам още една работа, отец Алексей, в щаба на бригадата. На Даниил Плазовски, само на него можете да кажете под секрет, че вече съм подал рапорт за напускане на „Богатир“.

— За напускане… и накъде, мичмане?

— На вашия „Рюрик“…

Най-напред Панафидин навести в канцеларията на щаба своя съученик, също мичман, Игор Житецки, зает с усилено прошнуроване на входящи—изходящи. Всеки човек в Русия е ковач на своето щастие и всеки изковава щастието си както може. Още като гардемарин^[1] в Морското училище, в розовите си сънища Житецки бе избрал кариерата си — служба на брега, по-далеч от корабите и по-близо до началството, без люлеене и повръщане по кьошетата, без кошмарни аварии и нощни премеждия на мостика.

— Какво има? — попита той Панафидин, като удари с точен жест синия щемпел „Секретно“ върху един канцеларски документ.

Мичманът отвори дума за своя рапорт.

— Зная — прекъсна го Житецки. — Твоят рапорт е при Райценщайн… Значи реши да вървиш на таран?

— Нямам изход, Стеман ще ме изяде жив. Откъм рейда удариха четири пъти склянка: смяна на вахтата.

— Серьожа, не си мисли, че на „Рюрик“ ще ти бъде по-леко…

Но солидарността от времето на учението още оставаше в сила между бившите гардемарини и затова Житецки преподаде на Панафидин кратък урок как по-правилно да се държи с Райценщайн:

— По-малко лирика. При разговора гледай лявото му око. Щом адмиралът почне да го задрайва като илюминатор пред буря, веднага вдигай котва… Пълен ход!

Райценщайн седеше зад бюрото — плешив, а огромната му брада сякаш бе лопата, като на Кузма Минин. Ресните на еполетите му, потъмнели от морската влага, висяха на хилавите му рамене като разтопени висулки от напечен под слънцето покрив. Всичко бе останало в миналото, но 6140 рубли заплата здраво бяха приковали Николай Карлович към тези проклети крайцери и ако не бяха пустите му пари, отдавна щеше да плюе върху цялата мръсна екзотика на далекоизточните покрайнини…

Започна разговора с въпрос:

— И къде да ви пратя… на кученце ли? Тъкмо вчера лекарите изписаха на мичман Глазенап от миноносец № 207 очила с такъв диоптър, че той… еее, бъкел не вижда.

Панафидин обясни причината за молбата си:

— Дядо ми е плавал още под платната на клипера „Рюрик“, моят баща е служил на парната фрегата „Рюрик“. Семейната традиция ме задължава да служа под такъв корабен флаг, който се е развявал и над главите на моите предци. Не е ли така?

Това бе „лириката“, от която го предпазваше Житецки. Но лявото око на адмирала беше широко ококорено, внушавайки доверие.

— Похвално, мичман… еее, даже много. Но аз — продължаваше той, като „екаше“ отново — мога да бъда благосклонен към вашите желания, само в случай че ми доложите честно за вашите несъгласия с Александър Фьодорович Стеман.

— Той настоява да оставя моето виолончело на брега. Но преценете сам — къде да го оставя? Да не би в гардероба на гарата? Той не може да разбере това. А между другото инструментът е много ценен. Повярвайте ми, така е… Когато посещавах занятия в консерваторията, професор Вержбилович откри, че моето виолончело е изработка на Джузепе Гуарнери. Потвърди го и Брандуков…

Клепачът върху окото на Райценщайн леко трепна.

— Стеман е прав! На боен крайцер всякакви дървени материали са пожароопасни. И в края на краищата при вас на „Богатир“ е пълно с дървеници, които могат да си направят от вашето виолончело чудесно разбойническо свърталище… Откъде имате „Гуарнери“, мичман?

— Наследено е от семейството на адмирал Пешчуров.

— Дъщеря му случайно не е ли жена на адмирал Керн?

— Тъй вярно. София Алексеевна.

— Еее…

И тогава мичманът забеляза, че Райценщайн започна да „задрайва“ едното си око. Само че не лявото, а дясното (за което Житецки не беше го предупредил). Какво да прави в такъв случай? Панафидин реши, че сигналът за приближаващия щорм не се отнася за него.

— Защо не обичате командира си?

— Самият Александър Фьодорович не ме обича.

— А за какво му е да обича офицер с музикално образование? За него е важно как служиш. Ако всяко мичманче започне да си избира корабите по съображения, чужди на служебното старание, в какво ще се превърне тогава флотът на нашия господар император… А?

Всичко бе ясно. В канцеларията Житецки преписваше на белова с калиграфски почерк една служебна справка и само по вида на своя съученик се досети за печалната съдба на неговия рапорт.

— Е, и какво? — каза той на Панафидин. — Ако знаеш само колко съм тичал, докато заслужа правото да седя зад това бюро… Поне война да има по-скоро!

— Каква ти война? Чети вестниците. В Петербург всичките ни дипломати са се изпотрепали да се борят за мир с Япония.

— Че на дипломатите за тази борба им плащат повече, отколкото на Иван Поддубни. А ако ние, офицерите, се противопоставяме на войната, това е все едно да печем кокошката, която ни снася златни яйца…

Белите крайцери смътно се мержелееха в лилавия здрач. Корабите подобно на върли клюкари разговаряха помежду си с къси и дълги проблясъци на сигналните прожектори. Стерилно-празничната окраска на крайцерите накара Панафидин да си спомни визитата на англичаните — техните крайцери бяха мръсносиви, даже занемарени, но затова пък на далечно разстояние се сливаха с морския хоризонт. Говореше се, че адмирал Хейхатиро Того вече е започнал да пребоядисва японските кораби в същия цвят… Като потрепера зиморничаво, мичман Панафидин бутна вратата на ресторанта, който привечер се изпълваше с гуляйджийски шум. Една доста едра певица с напудрена синина под окото вече репетираше част от нощния си репертоар:

Обича татко мама,

обича мама татко;

той — вечните сто грама,

тя — гренадирче сладко.^[2]

Панафидин махна с ръка на китаеца Ван Сю:

— Чашка шартрьоз. Пълна. И по-бързо!

Като изпи ликьора, отиде до телефона в портиерната:

— Госпожице, ако обичате, номер триста двадесет и осем, дома на доктор Парчевски… статски съветник.

— Свързвам — отговори телефонистката от пощенската станция.

Примижал от удоволствие, мичманът ясно си представяше как в този миг в просторната квартира се отварят една след Друга белите врати на стаите и преминавайки през анфиладата им, към телефона бърза… ТЯ! Хищните черни дракони върху полите на жълтия японски халат се движат заедно с нея, оживели, страшни, почти отвратителни, и от този очарователен ужас ТЯ е още по-сладка, още по-недостъпна, още по-желана.

— На телефона е Вия — прозвуча в телефонната слушалка.

Само няколко думи, но и от тях човек може да полудее! Дълбоко развълнуван, мичманът мълчеше и тогава Виечка започна да кокетничи:

— Кой е… Жорж? Е, но престанете най-сетне. Познах ви — лейтенант Пел, вие ли сте? Стига сте си правили шеги с мене. Досетих се: мичман Игор Житецки… това сте вие?

Панафидин окачи слушалката върху вилката. Сред многото имена на свои поклонници божествената Виечка не изрече само неговото име… Е, добре. В събота ще я види пак.

Той ще я покори с чудесното си пицикато!

Колкото и да е чудно, на корабите почти не възникваха лични или политически караници между офицерите. Каюткомпанията с нейния формиран върху вековни традиции бит от само себе си нивелираше разногласията и навиците на хора, различни по възгледи, чин и възраст. По-висшестоящите офицери биваха подлагани на всеобщ бойкот, ако се осмеляха да предявят претенции за превъзходство над младшите.

Единствен старши тук е старшият офицер!

Като посещаваше братовчед си Даниил Плазовски и навестяваше рюриковския свещеник за размяна на лекции, мичман Панафидин отдавна беше станал свой човек в каюткомпанията на „Рюрик“, украсена с огромна клетка за птици, които образуваха едно сладкопойно семейство. Старши офицер на „Рюрик“ беше Николай Николаевич Хлодовски. Много неща у този лейтенант с пушкиновски бакенбарди изглеждаха загадъчни. Хлодовски още не беше оздравял след дуел заради една вдовица… Панафидин каза на своя роднина: — Вероятно заради този дуел е заседнал в лейтенантския чин… Какво мислиш, Даня?

Плазовски въртеше с пръсти шнурчето на пенснето си.

— Николай Николаевич е… заточеник! Не ти ли е ясно? Е, нали има хора, които биват изпращани на заточение в мразовитата Якутия или на Сахалин, а Хлодовски е заточен на крайцерите във Владивосток.

— Господи, че за какво?

— Той би трябвало да седи в някой кабинет на Адмиралтейството, мислейки за съдбите на флота, а го държат на „Рюрик“, за да не пречи на завистниците да мислят другояче. Той е роден теоретик на ескадрения бой, който след някоя и друга година би могъл да замени Степан Осипович Макаров… Ти се вглеждай внимателно в него, това е трагична личност!

— Нима?

— Да, да. Именно трагична…

Тогава на крайцерите още не се знаеше, че на младини Хлодовски е бил замесен в революционна агитация; че в най-ранната им младост ги е свързвала дружба с лейтенант П. П. Шмид. Въпреки това Николай Николаевич си оставаше почитател на Екатерина II:

— Ако ме попитат кого искам да възкреся от царството на мъртвите, бих извадил от ковчега Екатерина Велика, при която руският флот представлявал много важен инструмент в международната политика. Тази дама, да й бъдат простени женските грехове, е разбирала значението на корабите, както един хирург оценява значението на скалпела. За съжаление днес нашият флот се изроди в преследване на чистота и казармена дисциплина…

Хлодовски доказваше по високите инстанции несъвършенствата в тактиката на ескадрения бой, сам беше автор на нова тактика, изнасяше публични лекции в Петербург, пишеше брошури, нервничеше от проявите на неразбиране, но всичко беше… като че говориш на стена! Проваляха го. Катедрата по военноморски дисциплини в академията отхвърляше неговите прогнози. Умишлено го превърнаха от теоретик на морската война в практик на корабната служба. Панафидин си спомняше как веднъж мичман Шчепотиев заяви пред събраните офицери, че „техниката няма нищо общо, войната се печели от хората!“.

— Извинете — отговори му Хлодовски, — ако при японците крайцерите са с по-добри машини, моите огняри, даже и златни да са, все едно — няма да вдигнат толкова възла, колкото са нужни за победата. В съвременната морска война много неща зависят именно от бронята и калибъра, даже от качеството на горивото…

Естествено, Николай Николаевич отдавна бе забелязал богатирския мичман, който честичко се появяваше на неговата маса. Веднъж сам спря Панафидин на палубата на „Рюрик“, която винаги го поразяваше със своята безлюдност — можеш и футбол да играеш на нея:

— Виждате ли? Цялата артилерия е скрита в бордовите каземати^[3], както във времената на Нелсън и Ушаков… Бронята е твърде слаба. Ръцете са в железни ръкавици, а тялото е останало голо. Чувах — попита неочаквано Хлодовски, — че искате да замените съвсем новия „Богатир“ с нашия мастит „Рюрик“?

Панафидин му разказа за отношенията си със Стеман.

— Напразно! — отговори Хлодовски. — Александър Фьодорович е добър и подготвен офицер. Жалко, че не се разбирате с него.

Огорчен, мичманът се връщаше на своя „Богатир“, но му се искаше да остане на „Рюрик“… Той почувствува лека тъга: „Ех, крайцери, крайцери! Кой ли ви е измислил?“

Като ги погледнеш отвън — всичко е строго, непристъпно, студено, даже има нещо зловещо. И ти се струва, че там хората вечно са в синини от постоянното блъскане с лакти и колена по железните ъгли и изпъкналата броня — всичко реже като острие на брадва. Но щом слезеш долу, ласкаво те обгръща уютната топлина на човешко жилище, учудва те изобилието на светлина, унасят те почти музикалните звуци на мотори и елеватори. Свикваш да заспиваш под бойкото тракане на люкове и трапове и с тревога се събуждаш от внезапната тишина, защото тишината е несвойствена за корабите.

Крайцерите са получили названието си от немската дума „кройц“ (кръст). Тяхната задача е да кръстосват с маршрутите си обширните водни пространства, проследявайки жертвата си. Те са храбри партизани в морската война, създадени да всяват паника и смут в дълбокия тил на противника. За сметка на по-слабата си бордова броня крайцерите на Русия притежаваха несрещана в друг флот на света способност да се откъсват за дълго от своите брегове, без да усещат умора, без да познават трагичното изчерпване на бункери, погреби и складове за провизии…

Когато „Рюрик“ се появи на бял свят, кралска Англия реагира нервно, започвайки бързо строителството на своите крайцери от типа „Поверфул“, като рязко увеличи тяхната скорост, бронирания им пояс и артилерията. Това беше нещо като политически демарш на Уайтхол, предизвикан от засилването на Русия на океанските комуникации. Впрочем английските експерти скоро се успокоиха, като успокоиха и своите съюзници, японските адмирали:

— Напразно избързахме със строежа на „Поверфул“. Достатъчни са няколко попадения върху батарейната палуба на „Рюрик“, и смерчът от шрапнели ще покоси половината оръдейни разчети. Несигурната изкуствена тяга в котлите накара русите да поставят върху крайцерите си по три и даже по четири комина. При добри попадения комините ще отидат по дяволите, скоростта на крайцерите рязко ще намалее и те ще се превърнат в беззащитни мишени…

„Рюрик“ се е „родил“ през 1892 година и като „млад“ е смятан за най-добрия крайцер в света. Но годините и бясната надпревара на капиталистическите държави във въоръженията си казаха думата. Той се включваше в борбата с най-новите крайцери от новата епоха вече обезсилен, остарял. Но именно той, някога гордият красавец, е запазен за нас, увековечен даже и в най-новите енциклопедии. А такава чест се оказва не на всеки кораб.

Биографията на „Рюрик“ все още не беше написана…

Слънчевата светлина ярко се разпиляваше в неговите илюминатори и зарадвани от топлината и светлината, птиците огласяха крайцера с песните си.

„Богатир“ се сдоби с друга жива твар. В Шчечин немците го снабдиха с дървеници, а в Сингапур при зареждането с австралийски въглища на крайцера попаднаха навити на кълбо отровни змии, които сетне огнярите убиваха в бункерите с гореща пара под високо налягане.

От четирите крайцера на Владивосток „Богатир“ бе най-новият. Бордовете му бяха обшити с никелова стомана; 24 оръдия и 6 минни апарата го превръщаха в мощен юмрук, способен да сломи всяка противникова съпротива. Капитан първи ранг Стеман можеше да се гордее, че му е поверена толкова страшна бойна машина…

— Катерът е до трапа!

Описал дъга върху вечерния рейд, катерът беше докарал Александър Фьодорович до трапа при левия борд на „Рюрик“. Щом той се появи, музикантите, вирнали тръби към притъмняващите небеса, изпълниха сигнала „Захождане“, а барабанчиците удариха припряна дроб.

Вахтеният началник приветствува Стеман:

— Имам чест! Мичман Плазовски. Евгений Александрович си е в салона и ви очаква.

Капитан първи ранг Трусов посрещна свойски командира на „Богатир“ — макар и облечен в мундир, си беше позволил да даде почивка на краката си в домашните пантофи.

— Здравей, Саня, сядай. Ще пийнем ли?

— Не възразявам… Слушай, Женя, що за странен човек е твоят мичман, който ме посрещна край трапа?

На гърдите му има сиамски орден „Белият слон“ и ня-каква академична значка.

— Това е значка от Юридическото училище. На Пла-зовски са му предричали блестяща кариера в Министерството на правосъдието, но той взел като частен уче-ник изпитите за Морското училище и ето… Както виждаш, направил е впечатление даже на сиамския крал със своя интелект и с пенснето си на чеховски герой.

На масата се появи уиски с японски етикет.

— Впрочем Даниил Антонович Плазовски е братовчед на твоя мичман Панафидин, който вече е ходил при Райценщайн с рапорт за прехвърляне от „Богатир“… при мен, на „Рюрик“!

За Стеман това известие беше неприятно:

— Омръзнал ми е със своята музика. Мисля, че един роял в каюткомпанията е напълно достатъчен за изпълнение на химна. В края на краищата, без да жаля пари, купих на екипажа грамофон. Една плоча, изработена от американски каучук, струва рубла и половина…

Трусов заби тирбушона в тапата на японската бутилка.

— Извинявай, Саня — каза той на Стеман. — Но на мен ми се струва, че в основата на вашия конфликт стои съсловната разлика. Панафидин произхожда от стара дворянска фамилия, а ти… кой си ти? Син на ветеринар от Кронщат, който цял живот е правил клизми на застаряващи болонки, принадлежащи на адмиралските вдовици. Именно тези вдовици са ти осигурили всесилна протекция за постъпване в Морското училище на негово величество.

Без да иска, Трусов неволно засегна болна струна в душата на Стеман, който с големи усилия бе успял все пак да влезе в елита на флотското общество и сега очакваше адмиралски еполети.

— Ех, Женя! — намръщи се той. — Какво общо имат тук дворяни, разночинци? Живеем в такова време, когато всички съсловия в империята се изравняват от тяхното служебно положение…

Като деликатен човек Трусов не започна да се хвали, че един негов прадядо, някой си Матвей Трус, е вписан в „Кадифената книга“, пък и би било глупаво да иска от Стеман справка от „Готския алманах“. Усмихнат, той наведе бутилката към чашите:

— Все пак ще извикам старшия си офицер. Николай Николаевич е по-умен от нас и следи политиката, както бабичка капризното си внуче. Нека просвети нас, грешните…

Хлодовски се яви в салона. Встрани от крайцера минаваше един от миноносците, който вдигна висока вълна и силно разлюля всичките 12 000 тона на броненосния крайцер „Рюрик“.

— Как сте със здравето? — попита Стеман. — Как върви работата?

Хлодовски крачеше с твърда походка по люлеещата се палуба.

— Няма нищо. Благодаря ви. Калпаво нещо. Извадиха ми куршум от тялото.

— Но как така, Николай Николаич? Вие, човек с прогресивни разбирания, сте решили да се биете на дуел заради една жена?

— Знаете ли, руското законодателство, което е толкова могъщо при охрана на имуществото, се оказва безсилно, когато е засегната честта на човека. В такъв случай има един изход — да застанеш пред бариерата… Съгласен съм — продължаваше Хлодовски, — че императорският указ, включващ дуелите в задълженията на офицерската служба, напомня фалшива монета, изработена от престъпници. Но съгласете се, че понякога даже честните хора биват принудени да се възползуват от фалшива монета, щом тя е попаднала в ръцете им.

След това лейтенантът разказа, че списание „Морской сборник“ наскоро е публикувало последната му работа:

— Но краят й безжалостно е ампутиран. А точно в края съм казал най-важното — не бива да се държат главните тихоокеански сили в мишеловката на Порт Артур, където адмирал Того може да блокира ескадрата на Старк… Вижте! — и Хлодовски почука с пръст по японския етикет. — Новата марка уиски се нарича „Банзай“. Не е ли странно, че самураите, винаги много предпазливи, са нарекли своята напитка с вика на предстоящото си ликуване?

Край тях профуча нанякъде още един миноносец и при силното люшкане Трусов успя да улови падащата бутилка:

— Носят се като щури, само колкото да изгорят въглищата…

Стеман замези уискито с фъстъчени ядки:

— А Китай? Какво да очакваме от Пекин?

— Нищо няма да очакваме — отговори Хлодовски. — Старата вещица императрица Цъси си мълчи, изчаквайки. Но аз съм сигурен, че след време Япония ще се обеси с червата на Китай.

— А как е в Сеул? — проявяваше любопитство Трусов.

— Американците с всички сили се мъчат да прогонят японците от Корея. Сега са се захванали да правят трамвайно движение в Сеул. А корееца не можеш и с пищов да го вкараш в трамвай, затова янките показват на пътниците в края на всяка трамвайна линия безплатни увеселителни представления с акробати на въже. А който е пропътувал два пъти маршрута, му показват в края на пътуването филм из живота на тексаските каубои…

— Е, и как ще завърши цялата тази шумотевица? — Корейците вече са изгорили три трамвая. Не без помощта на самураите, за които не е изгодно влиянието на Америка върху работите на Изтока…

Александър Фьодорович Стеман погледна часовника:

— Е, хайде. Жена ми сигурно се е уморила да чака…

Катерът го закара до градското пристанище, вкъщи съпругата го посрещна с приготвени билети за театър. Като се преоблече, Стеман се окичи с ордени: румънски „Железен кръст“, пруски „Червеният орел“, френски „Почетният легион“, японски „Свещеното съкровище“. От руските ордени имаше само „Станислав“ и „Владимир“ с мечове. Съпругата му помогна да пъхне кристалните копчета в пращящите от колосването маншети.

— Знаеш ли, Любочка — каза й той между другото, — този негодник Панафидин все пак е ходил при Райценщайн… навярно се е жалвал! Ако стане война, незабавно ще изхвърля зад борда неговото виолонче-ло и ще бъда прав. Според устава всички дървени предмети следва да бъдат унищожени по време на бойни действия…

Стеман очакваше войната с Япония, даже я желаеше, за да сложи на раменете си еполетите на контраадмирал.

От каютата си Панафидин надникна в коридора.

— И какво, момчета, няма ли го командира? — попита ординарците.

— Съвсем не, ваше благородие. Нощуват на брега.

— Слава богу, човек може поне да си посвири… Сергей Николаевич произхождаше от дребни дворяни, чиито гробове се бяха заличили по Кронщатските гробища и покрай бедните тверски селца. От времето на Петър Първи службата във флота бе станала наследствена за Панафидини и рядко някой изневеряваше на корабите. В паузите между плаванията те се женеха, създаваха потомство, което изоставяха още в люлката заради нови пътешествия. В рода на Панафидини отдавна се бе проявила склонността към литературата (но като че ли никой от тях не бе показал слабост към музиката). Една случайна находка в килера — виолончело, изработка на Джузепе Гуарнери — бе изправила момчето на кръстопът, между две бурни стихии…

Ординарецът Гаврюшка почука на вратата на каютата:

— Извинявам се. Донесох ви чайче.

— Благодаря ти, брат. Остави го.

— А може ли да послушам как свирите?

— Разбира се. Ще ми бъде драго. Слушайте… Колебанията на юношата били разсеяни от баба му, която поставила зад иконостаса две листчета. На едното пишело „Консерватория“, а на другото — „Морско училище“. След като се помолила на светите угодници, баба му измъкнала наслуки листчето, което доведе внука й в каютата на крайцера „Богатир“. Край вратата на каютата, открехната нарочно от ординареца, стояха смълчани матроси.

— Харесва ли ви?

— Много. А не ви ли пречим?

— Ами, не. Сен-Санс… как няма да ви харесва?

Когато беше гардемарин, Панафидин ходеше на уроци в столичната консерватория и за цял живот бе запазил похвалата на професор Вержбилович: „Имате силен лък, притежавате ясна фраза. Естествено, още ви липсва виртуозност, но в пасажите… не е лошо, не е лошо.“ Инструментът наистина притежаваше старинно благородство. Вълнообразните „ефове“ (прорезите FF върху корпуса на виолончелото) добре резонираха звука. Даже го беше срам да държи инструмента в гардероба, сякаш го е откраднал и сега трябва да го крие. Под звуците на музиката си спомняше дядовото имение, старите портрети по стените, роднините и съседите, сред които не бе угаснал споменът за Пушкин. Понякога на мичмана даже му ставаше неудобно — пушкинистите пишеха за фамилиите Вулф, Керн, Пешчурови, Жандр и Веляшеви, а за мичмана те бяха просто роднини, просто съседи, живели на древната тверска земя…

Матросите изслушаха неговото изпълнение до края. — Покорно благодарим — каза един от тях. — Сам знаете, че от такъв животец като нашия понякога човек може да пукне. А виж, като послушаш музика, ти и поолеква… Благодарим!

Те полека затвориха вратата, а мичманът настани виолончелото върху удобното ложе от небесносиньо кадифе. Преди лягане прегледа мързеливо вестниците. Ще имали война или не? Вероятно все пак няма да има, тъй като граф Кайзерлинг, собственик на китобойна флотилия, е преместил кантората си от Владивосток в Нагасаки.

„Трябва да заспя—каза си мичманът. — Най-добре е да заспя…“

Заспа с надеждата, че не остава много до събота.

(Прочутият виолончелист Пабло Казалс по това време бил на гастроли в Русия. Той пише, че руските младежи „жадуваха да работят за своя народ, да му разкрият нови хоризонти и същевременно страдаха от съзнанието за своето безсилие. Мнозина от тях се увличаха от музиката, търсеха в нея някаква компенсация, някаква утеха. Когато избухна революцията от 1917 година, съвсем не бях изненадан“.)

Император Николай II изпратил випускниците от курса, в който бил и Панафидин, с унилото напътствие: „Мнозина от вас заминават с корабите за Далечния изток и един бог знае какво ви чака там.“ А междувременно още в Шчечин се говорело по корабостроителниците, че адмирал Того е избрал за своя флот най-добрите варианти от английските проекти за крайцери — цялостна броня, повишена скорост; сдвоените оръдия са в бронирани кули! Тогава младият мичман още не искаше да повярва, че гордите бели лебеди, които отиваха да защитят далекоизточните граници на отечеството, можеха да отстъпват дори в най-малка степен на противника… Не вярваше!

А положението в света ставаше все по-напрегнато.

Престарялата кралица Виктория вече бе преминала в небитието, но колониалните завети на викторианството оставаха непоклатими за нейните наследници. Лондон имаше готов стереотипен отговор на всички упреци за ограбване на света: „Нашето присъствие тук (или там) е наложително, тъй като всяка странична намеса би навлязла в сферата, представляваща интерес за британската корона.“ Когато завзеха Лхаса, те крещяха, че спасяват Индия от нашествието на руските конквистадори. Оказа се, че техните канонерки при Яндзъ са спасявали Китай от броненосците на Германия. Присъствието си в Сиам англичаните оправдаваха с това, че трябва да спасяват бедните сиамци от френските колонизатори. Ескадрите на Англия както винаги пореха водите на Персийския залив, а Уайтхол се задавяше от крясъци, че те пазят нещастните персийци от руската алчност…

Русия още не знаеше тези редове, от които капе кръв:

Век мой, звяр мой, кой ще може

утре да те обясни?

Двата века невъзможни

кой с кръвта си ще слепи?…

Но историкът Ключевски вече предупреждаваше студентите:

— Началото на XX век, това е барутен арсенал…

Самата Англия се въздържаше да воюва с Русия. Но като постоянно насъскваха Япония срещу Русия, викторианците искаха да укрепят своите позиции в Азия, за да могат по-лесно да експлоатират богатствата на Китай. При това кайзерова Германия тихомълком подтикваше царя-бащица към Корея и Манджурия, понеже в Берлин разбираха, че като изтощи Русия на Изток, Германия ще засили своите позиции в Европа — срещу Франция и Англия.

Приблизително това е истинската причина за войната, която се подготвяше. Наивните руски дребни буржоа даже се учудваха:

— Че за какво пък се тревожат милите япончета? Ние, русите, никога не сме ги нападали, както правеха англичаните и американците. Между нас никога не е имало, пък и не може да има гранични недоразумения… И какво си мисли маркиз Ито?

Някои по-осведомени хора казваха:

— Хагската мирна конференция, свикана по инициатива на Петербург, призова всички държави към разоръжаване. В този случая ние се оказахме без подкрепа. Та нали ако кажеш на дивака да остави тоягата, той още начаса, напук, ще направи още три такива тояги…

Навремето Ръдиърд Киплинг пише за японците: „Много жалко, че такива дребни хора притежават невероятно голяма амбиция.“ Токио възвести пред света, че престоят на руската ескадра в Порт Артур е заплаха за народите от цяла Азия. При това самураите деликатно премълчаваха, че в същия този регион Германия владее фортовете Кю Чао (Циндао), английският флот дрънка с оръжието на бронираните крайцери в Уейхайуей, а французите припряно се настаняват в Гуанджоу. Японските империалистически амбиции нараснаха неимоверно, когато Англия сключи с Токио договор, насочен срещу Русия…

— Русия се оказа в критично положение — умуваха офицерите от ескадрата на Старк. — Тя би искала да се измъкне от Манджурия, но вече не може; тъй като, щом си отидем оттук, още на другия ден насам ще се втурнат японските дивизии. Петербург като побъркан непрекъснато изпраща проекти за нови отстъпки. Но японците не отговарят на мирните предложения…

Точно сега японските вестници (а в Япония те бяха безброй) открито призоваваха към война, наричайки русите „отдавнашни и злостни врагове на народа на Ямато“. Ето какво пише в тях: „Излишно е да се мисли, че войната с Русия ще продължава 3–5 години. Руската армия сама ще си отиде от Манджурия веднага щом бъде разгромен руският флот.“

През тези дни княз Еспер Ухтомски, познавач на далекоизточните страни, изнасяше в Петербург публични лекции:

— Ако Русия изучеше по-добре Япония, а Япония познаваше по-добре Русия, ако руси и японци се срещаха не само на пазарите във Владивосток, а живееха с общите интереси на съседи, и дума нямаше да става за война между нашите страни. Тази война, ако избухне, може да бъде изгодна само за милионерите от Англия, Германия и Америка, но тя ще се окаже бедствие за нашите народи…

Княз Ухтомски завърши своето слово с думите: „Между руси и японци е възможна най-близка дружба, доказателство за която е любовта към Русия на обикновените японци, които са живели и работили в Русия!“

Обаче „мъдрият“ Плеве, министър на вътрешните работи, искаше война. Той писа на Куропаткин, че за да се спре революцията, ни трябва една малка победоносна война. Императорът и царят също искаха да повоюват.