Валентин Пикул
Крайцерите (24) (Роман из живота на един млад мичман)

На 19 декември 1904 година генерал Стесел пише на Николай II: „Велики Господарю, прости ни. Направихме всичко, което беше по силите ни. Накажи ни, но наказвай милостиво.“ А ето откъс от лично писмо на един от защитниците на Порт Артур: „От Куропаткин — ни кост, ни вест… Тежко ни е да гледаме как флотът е безпомощен, за което мнозина от нас проливат горчиви сълзи. Но снаряди и патрони още имаме, ще стигнат до февруари. Не сме изпитвали нужда от продукти досега, хранейки се с консерви и прясно свинско, което ни доставят е джонки. Чай, захар и хляб се намират.“

Алинея № 64 от Наредбата за крепостите в Руската империя предвижда да се наказва комендантът на крепостта при отстъпването й на противника — във всякакъв случай, колкото и самоотвержена да е била борбата на гарнизона. На 20 декември се бяха промъкнали до Чифу артурските миноносци „Статний“, „Властний“, „Сердитий“ и „Скорий“ и техните командири съобщиха на руския консул:

— Стесел отстъпва Порт Артур.

— Как отстъпва? — изуми се консулът.

— За пари.

— Да ви пази бог. Не може да бъде!

— Но така разправят всички…

Донесоха горещ чай на премръзналите миноносници.

— Как — чудеше се консулът — е могъл комендантът Стесел да предаде на врага крепостта, след като в нея има военен съвет?

— Стесел именно го беше свикал. Всички генерали се изказали против, ала Стесел — тайно от тях! — изпратил парламентьори при японците и капитулацията излезе ненадейна за гарнизона. Ние, слава богу, се измъкнахме от това змийско гнездо, където доста отдавна са се свили на купчина отвратителни харпии…

На 22 декември излиза от печат последният брой на портартурския вестник „Нов край“, когато по улиците на града крепост вече се бяха появили първите японци („местното население ги посрещаше на колене с японски знамена и се учудваше защо и русите не правят същото“). След два дни генерал Ноги приема парада на японските войски, изправен на терасата при ресторанта на господин Никобадзе. В града откриват „Кантора за приемане на военнопленници“. Но самият Стесел и съпругата му отдавна са приготвили куфарите.

Пленените портартурци разказват по-късно: „Та ние всичко видяхме! Японците се отнасяха към Стесел по-лошо, отколкото към куче, само дето не го ритаха с крак. Не знаем колко е взел от тях, но се говори, че японците са го изиграли и не са му платили всичко… Сега ние сме опозорени за цял живот, а него, цирей такъв, го пуснаха да си отива като господар. С жената!“

Сензацията имаше международно значение. Затова, когато Стесел и жена му пристигат в Аден с парахода „Австралия“, Аден вече се е задръстил с журналистически тълпи от всички наречия по света. Стесел е мълчалив, много не приказва, но от време на време ругае японците (очевидно защото не са му заплатили изцяло). Генерълът много се радва на съобщението, че вестник „Еко дьо Пари“ обявил сред читателите си подписка, за да подкрепят бедния комендант и неговите куфари. С благодарност дава интервю пред кореспондента на този вестник Емил Дантес (за съжаление не зная от каква степен е роднинската му връзка с убиеца на нашия велик поет):

— А какво можеше да се направи? Нашият запас от провизии се изчерпа. Докараха ни само една лодка с брашно… Самата истина! Да не мислите, че не ми се късаше сърцето от решението да предам крепостта, за която съм се клел на царя да я пазя?…

По това време японците съобщават на пленените артурци, че те имат право да се върнат в родината, но могат да останат и в японски плен. Това не се отнасяло само за войниците, поради което офицерите от гарнизона решили да последват своите войници в плена. И за това също зададоха въпрос на Стесел, но той избягна отговора:

— Пленът е лична работа на всеки. Макар че аз не разбирам какъв е интересът им да киснат в плен, щом могат да се върнат в родината и да й бъдат полезни. Не го разбирам това…

На 16 януари — веднага след Кървавата неделя! — Стесел пристига в Петербург, който вече е обхванат от стачки по фабрики и заводи — започва революцията. На царя тогава не му е до него. Но аз все пак не пожалих труд да прелистя дневника на Николай II — току-виж, намерил съм нещо. Ето, прочитам, че царят е приел Н. Л. Кладо, избягал от Владивосток, ето тук за сбогуването му с адмирал Зиновий Рожественски, за втори път е приел Кладо, после е изпратил за Далечния изток подводни лодки… Стоп: „Потресаващо известие през нощта от Стесел за предаването на Порт Артур.“ След два дни още по-потресаваща новина: както се возела на шейничката, императрицата се ударила силно. 9 януари царят е отбелязал скромно: „Тежък ден…“

За Стесел не намерих нищо! Затова пък намерих за жена му. След завръщането в Петербург Вера Алексеевна Стесел веднага е купила търговска къща. И откъде-накъде? Е, да приемем, че японците са излъгали. Но по време на обсадата комендантшата се занимава със спекула, вземайки за една крава 500 рубли, за една пуйка — 50, а за кокошка — 25 рубли… Ще прибавя към този ценоразпис, че кучешкото месо се е продавало в Порт Артур по 48 копейки фунта!

Най-накрая остава да кажа и последното: в боевете край Мукден японците придобиват ценен трофей — леглото, на което е спял Куропаткин. То е като постелята на младоженка — цялото в дантели и рюшчета. Леглото тържествено е закарано в Токио, там го поставят в музей и го показват срещу заплащане. Японците се нареждат бързо на опашка, за да се полюбуват на леговището на руския пълководец, който е заменил суворовския девиз „Окомер, бързина, натиск“ с друг: „Търпение, търпение и пак търпение.“ Разбира се, човек може да бъде търпелив, като лежи на такова легло, но колко време може да се подлага на изпитание търпението на другите?… Ще посоча един факт, който се знае от малцина у нас: през Руско-японската война Куропаткин става милионер.

Читателят е грамотен, нека сам си направи изводите…

В. И. Ленин пише в статията си „Падането на Порт Артур“: „Японците постигнаха главната си цел във войната. Прогресивна, напредничава Азия нанесе непоправим удар на изостанала и реакционна Европа. Преди десет години тази реакционна Европа начело с Русия се изплаши, че млада Япония разгроми Китай, и се обедини, за да й отнеме най-добрите плодове на победата. С възвръщането на Порт Артур Япония нанесе удар на цяла реакционна Европа…

Не руският народ, а руското самодържавие започна тази колониална война, която се превърна във война между стария и новия буржоазен свят. Не руският народ, а самодържавието стигна до позорно поражение. Руският народ спечели от поражението на самодържавието.“

Панафидин твърде жестоко беше разделен с Шаламов и на сбогуване те силно се разцелуваха. Връвчицата, с която ги бяха завързали стражарите, се оказа скъсана; матросът я смота накуп, като си я прибра за спомен… Каза през плач:

— В нашето село имаше една врачка, много умна бабишкера. Та тя казваше: когато някои хора си чукнат главите, без да искат, дълго ще бъдат заедно и ще мислят като един. Сбогом…

В пътническия влак целият вагон беше зает от китайци с много висок ръст. Стражарят обясни, че наскоро в Япония са пристигнали 600 китайски офицери на старата императрица Цъси. Обучени по-рано в Германия и в Русия, сега те са побързали да се учат наново при победителите японци. Този път Панафидин го откараха далеч — в изолатора на остров Ниносима, доскоро безлюден, а сега новичките му бараки бяха пълни с пленници от гарнизона на Порт Артур.

Тук го намери мичманът от квантунския флотски екипаж Саша Трусов, син на командира на „Рюрик“. Той представи на Панафидин своя другар по нещастие, също мичман:

— Това е Володя Витгефт, синът на нашия адмирал.

Разговорът не вървеше, още повече че Саша Трусов искаше да научи как е загинал баща му, а Панафидин по време на боя не беше се качвал на мостика и нарочно поведе разговор за други неща:

— В нашето семейство например често можеше да се чуе: „Това беше преди войната“, „Това се случи след войната…“ Получи се някакъв стабилен водораздел — от и до. А ние, господа, принадлежим към едно поколение, което съвсем не може да се вмести с жизнения си срок в тези фатални рамки. Увиснали над пропастта на мира между две войни, ние не сме очаквали войната, тъй като твърде много умувахме за вечния мир… Струваше ни се, че ние, наследили победите на бащи и деди, от самата природа сме създадени само да побеждаваме!

Володя Витгефт се съгласи с него:

— Да. И дали не поради това бяхме безразлични към политиката, към развитието на оръжията? Животът жестоко отмъсти на всички ни заради нашето срамно равнодушие към подвизите на миналите поколения.

— Може би — кимна Саша Трусов. — Свикнахме да се отнасяме към раните на бащите с някакъв нехаен хумор. Струваше ни се, че като си припомнят някогашните страхове, те преувеличават заслугите си… Значи не сте видели баща ми мъртъв?

— Престани, Сашка! — трепна нервно младият Витгефт. — Зная например, че от татко е останал само един крак и са го хвърлили в морето с топовни салюти… От това съвсем не ми става по-леко. По-добре е да не знаем всички подробности.

Панафидин попита къде е сега ескадрата на Рожественски.

— Като че ли е в Мадагаскар — му отговориха те. — Какво може да промени сега в нашата съдба нейното пристигане? Нищо.

— Там е чичо ми, капитан втори ранг Керн, води миноносеца „Громкий“…

Панафидин мечтаеше да се завърне при своите в Мацуяма, но по някакви съображения японците го разкарваха по цялата страна, без да му позволят да отседне някъде за дълго, да завърже приятелски връзки. Той пишеше писма — и до родината, и до Мацуяма, но отговор нямаше. През 1905 година режимът в лагерите за военнопленници се влоши, а лошо осведомените руски вестници продължаваха да кадят тамян за „човеколюбието“ на противника. Междувременно японското правителство отдавна беше започнало да призовава своя народ „да затегне коланите“ и, естествено, затегна докрай коланите върху окльощавелите тела на военнопленниците, които не знаеха тук на кого да се оплакват. Започнаха да държат пленниците полугладни. Офицерите, които си имаха пари, бяха оставени на „изхранване“ от паразитите бакали, които никога не връщаха ресто от каквато и да е банкнота, нахално твърдейки, че им трябва „благодарност“. Мнението за честността на японците силно беше разклатено, когато русите се сблъскаха с тези чакали, скубещи и последната копейка от бедняците.

Отзвукът от руската революция, изопачен от каналите на вражеската информация, вече достигаше японските брегове и на Панафидин никога още не му се беше случвало да чува толкова глупости, колкото през тези дни… Офицерите, настроени реакционно, се възмущаваха:

— На нашия „панаир“ сега само революция му липсваше! Всяка революция е като тор, върху който израстват какви ли не бурени. Така е мислел още Наполеон, когато е бил лейтенант…

— Пази боже! Нима върху този тор Наполеон по-късно е израсъл, подобно на див плевел?

— Не. Благоухаел е като цъфтяща лилия. Но всички тирани обичат да забравят онова, което са издрънкали през младостта си… За нас, верните слуги на престола, най-прекрасната демокрация е остър нож, намазан отгоре със сладък мед.

Либерално настроените офицери разсъждаваха иначе:

— Господа, нали няма да отричате, че благодатният вятър на реформите ще освежи нашето отечество, ще обнови тромавия и стареещ апарат на държавната власт… И по-добре е сега да се изпусне излишното налягане от котлите, отколкото да се чака кога тези котли ще избухнат с грохот, подобен на Везувий.

— Да върви всичко по дяволите! — намесваше се Панафидин в спора. — Аз съм на двадесет и две години, току-що съм влязъл в живота, но вече се чувствувам немощен старец… Бих искал точно да зная кой е виновен за нашите позорни поражения.

— Успокойте се, мичман, всичко ще се нареди.

— Кога? — бунтуваше се Паиафидин. — Или вие се надявате, че откъм морето ще дойде Рожественски и ще вн освободи от плен? Та аз вече съм преминал изпитанието на Цушима! И зная, че няма друг път за ескадрата. Нея също я очаква Цушима, покрай която тя не може да премине…

Сякаш за да засилят позора на царизма, японците бяха събрали анкетни данни за почти поголовната неграмотност на пленените войници, които едва умееха да се подпишат, и тази позорна статистика бе публикувана в чуждестранния печат, като предизвика страшен смут в министерските кръгове на Петербург. Излизаше, че царска Русия заплаща с кръв и неграмотността.

— Не зная за вас, господа, но мен ме е срам, — казваше Панафидин. — Значи работата опира не само до качеството на снарядите, а има и по-дълбоки причини… Ясно е защо ни бият. Сутрин цяла Япония е изпълнена с гласове на учениците, в услуга на които в училищата има всичко, даже плувни басейни. Японските студенти така зубрят в трамваите, че на всеки завой падат в безсъзнание. А ние, великорусите, с пищовчетата и, бам — дипломата ти е в джоба… Ние всички с вас сме безбожни лентяи. Най-напред трябва да ни пердашат, а след това да ни учат…

През тези дни Япония изведнъж някак настръхна, подозрително притихна, сякаш се вслушваше в нещо отдалеч. Тревожните погледи на японците бяха обърнати към мъгливата далечина на океана, откъдето минаваха пътищата към Цушима. За тях, островните жители, морският фактор във войната си оставаше, както и преди, по-важен от сухопътния.

Неочаквано затихна и войната в Манджурия: Куропаткин, както му е редът, загуби сражението край Мукден и отново, както му е редът, оттегли назад войските, а фронтовата линия се стабилизира, сякаш застинала в най-новите форми на войната — позиционните! Създаваше се впечатление, че японците, стреляйки лениво от време на време към нас, вече не са заинтересовани от по-нататъшното придвижване на север, към Харбин… Каква е била причината? Къде се е дянал устремът на самураите? Сега вече знаем, че Япония е била изтощена до крайност, а центърът на военните действия се пренася към проливите близо до Цушима, където главната схватка между двата флота ще реши изхода от цялата война…

Прибягвайки до шаблонния израз, тук пиша, че „целият свят е затаил дъх“, когато двете руски ескадри (на Рожественски и на Небогатов) завършват последното зареждане с въглища и поемат курс към остров Квелпарт, зад който заплашително зеят гърлата на Цушимските проливи и където ги дебнат присвитите очи на адмирал Того, прилепени до лупите на оптичните далекомери от системата на Бар и Струд… Рано сутринта на 15 май берлинският милионер Менделсон изпраща в Петербург бърза телеграма до министъра на финансите В. Н. Коковцев. Съдържанието на депешата е такова, че Коковцев за миг се втрещява. Като перва с пръст и оправя ослепителния си маншет, министърът с господарски жест посяга към телефона. В сградата на Адмиралтейството взема слушалката управляващият Морското министерство:

— Адмирал Авелан слуша.

— Фьодор Карлович, вие още нищо ли не знаете?

— А какво трябва да зная, драги?

— При вас не са ли идвали съобщения от нашите ескадри?

— Дойдоха. За зареждането край бреговете на Анам.

— Ето какво… Не зная и как да го кажа. Държа в ръката си телеграма от Менделсон, който приятелски ми съобщава, че в боя край Цушима от нашите ескадри не е останало нищо.

— Това е някаква провокация на банковите главатари.

— Едва ли. Мисля, че след един-два часа аташетата от Лондон и Париж ще потвърдят тази… нелепост.

— Добре, Владимир Николаевич — отговаря Авелан. — Във всички случаи ще докладвам за тази нелепост на негово величество…

Веднага след победата при Цушима цяла Япония е обхваната от неудържим разгул на най-груб, най-вулгарен шовинизъм. Самурайските вестници открито настояват за разправа над всички „акачихе“ („червеникави“, както наричат европейците). През тези дни руските военнопленници не са пускани от лагерите, а по улиците на градовете японците пребиват и оплюват наред всички „акачихе“ — американци, англичани, немци и прочие. Чак сега — след Цушима! — Япония горделиво се изпъчва като велика азиатска държава, на която всичко й е позволено в Азия и в Тихия океан. Но политиката на Токио засяга интересите на Вашингтон…

На другия бряг на Тихия океан президентът в Белия дом изпитва голяма тревога. Тайно Рузвелт много иска Япония да се бие с Русия „дотогава, докато двете (държави) не бъдат напълно изтощени и мирът дойде при такива условия, които няма да създават нито жълта, нито славянска опасност“ — това са документално точните думи на Рузвелт! Подкрепяйки Япония, той желае отслабването на Русия, но сега, когато Русия е изгубила флота си, той не може да иска усилването на Япония. В историческа перспектива вече се забелязват смътните за момента черти на бъдещата японска заплаха — и за Русия, и за Америка. Зад силуетите на потъващите руски броненосци се предусещат безформените миражи на Пърл Харбър, където някога ще хвърчат във въздуха, разцепени надве, американските линкори…

На 14 май завърши боят при Цушима, а на 18 май Токио се обърна към Рузвелт с молба за посредничество при сключване на мира. Но не Русия, а самата Япония беше показала слабост, признавайки неволно, че повече от Русия се нуждае от мир. Наплашен от революцията, Николай II беше съгласен да седне на кръглата маса за преговори, а президентът Рузвелт предварително (и много охотно) застилаше с покривка тази маса в американския Портсмът…

ЦУШИМА! За нея Ленин пише: „Всички очакваха това, но никой не мислеше, че поражението на руския флот ще е такъв безпощаден разгром.“ От този безпо-щаден разгром бяха излезли, спасявайки се със стрелба от бордовете, доблестните крайцери. И сред тях бе героичната „Аврора“ със своята легендарна съдба.