Валентин Пикул
Крайцерите (19) (Роман из живота на един млад мичман)

За степента на интереса към тази война е най-лесно да се съди по броя на кореспондентите, прикрепени към японската армия и флота. Германия и Франция изпращат само по двама души, САЩ — 15 бързописци, затова пък от Англия пристигат наведнъж 20 журналисти. Но цялата тази тълпа от хора, жадуващи за сензации и хонорари, постоянно се оплаква, че „тези с дръпнатите очи нищо не показват“…

— А вие какво бихте искали да видите? — питат японците.

— Ами поне ПОЗНАТОТО МЯСТО на адмирал Того.

— Извинявайте, ние не знаем такова място… Каквото и да пише за Того чуждестранният печат, всеки ред за него е забулен в тайна — „Того се завърна в познатото място“, „Флотът на адмирал Того напусна познатото място“. Мнозина по света си блъскат главите да отгатнат координатите на свръхсекретното скривалище, където се укрива самият Того и където държи флота, но японците бдително пазят своята тайна. Затова пък ние, русите, сме знаели точно каква е работата! Можели сме и с пръст да посочим на картата: „Того е ето тук.“

… До 1889 година островите Елиот в Жълто море са почти неизвестни на европейците, докато руските хидрографи не направили първото им описание. Миниатюрният архипелаг на 60 мили северно от Порт Артур е създаден от природата криво-ляво от скалиста земя. Островите Елиот притежават удобни места за заставане на котва и хубав климат. Над тях весело кръжат морски гълъби, а огромното количество отровни змии прогонва пришълците. Сега между островите понякога преминава японският миноносец „Сиро Ниса“ („Тайното сияние“), известявайки за своето появяване със сигнал на рог. Той разнася по корабите на Того новата поща и списанията, пак той събира от корабите на Того изящните кутийки с праха на убитите за изпращане в родината…

В един от неделните дни японците предложиха на кореспондентите от САЩ и Англия морска разходка. Те предоставиха в услуга на желаещите миноносец, целия накичен с мантелети — снопове въжета, предпазващи от парчетата снаряди. Сред журналистите бе и консулът Джордж Кенън, чиито впечатления са публикувани след това в „Русский инвалид“. Кенън пише: „С приближаването към остров Дачан шан Дао ние забелязахме гъст дим, който излизаше иззад острова, и си помислихме, че това са някакви транспортни параходи. Ала какво беше нашето учудване, когато видяхме ЦЕЛИЯ ФЛОТ НА ТОГО, стоящ закотвен в пълна готовност. Особено силно бяхме учудени ние, американците.“

Сепинг Райт бе готов да скача от радост:

— Най-сетне! Ето го познатото място на Того… Оттук адмирал Хейхатиро Того, оградил се с мини и бонове^[1], контролираше пътищата към Порт Артур. Дежурните кораби го осведомяваха за всяко движение на русите. Тук, в бърлогата на „познатото място“, Того държеше в готовност своята мощна ескадра, отлично осигурена с доставчици на въглища, с ремонтни и лазаретни съдове. Под гигантския флаг се полюшваше флагманският броненосец „Миказа“. Въведоха гостите в салона на адмирала, който ги поздрави с радостното съобщение:

— Вие ме заварихте в добро настроение, понеже научих току-що за изгледите в Япония да има великолепна оризова реколта…

Кореспондентите веднага отвориха бележниците, за да запечатат радостните думи, произнесени с унил израз на лицето. Того беше облечен в черни, небрежно увиснали панталони и бял кител с един орден. Камина, както в европейски дом, красеше салона му. Върху облицовката на камината лежеше безформено парче от руски снаряд. Играейки ролята на любезен домакин, Того разреши на чужденците да го подържат в ръка:

— Да не се порежете, то има много остри ръбове… Това парче едва не ме уби, но като прелетя край моята нищожна персона, то откъсна голям къс месо от крака на доблестния лейтенант Мацумура… Тъжен, но славен спомен!

Сепинг Райт сложи акуратно парчето на мястото му. Естествено, попитаха адмирала за крайцерите от Владивосток.

— Аз не се занимавам с тях — последва най-скромен отговор. А на въпроса на американците, кога ще се разправи с руската ескадра в Порт Артур, Того отвърна с незнание. — Това не зависи от мене — каза тихо той, — а от руския адмирал Витгефт, ако той отново се осмели да се измъкне от пристанището в морето.

— Оттук ще ви бъде лесно да го пресрещнете.

— Вероятно — сви рамене Того… Предложиха на гостите евтино уиски марка „Банзай“, отличен чай и оризови бисквити. Кенън попита:

— Вероятно вие, адмирале, имате много флагкапитани?

— Ние, японците, за този случай имаме старинна поговорка: „Кораб, който има седем капитани, непременно ще се разбие в камъните.“ И аз — каза Того, усмихвайки се скъпернически — много се развеселих, когато научих, че русите имат идентична поговорка: „При седем бавачки детето остава без едно око“…

Тогава всички започнаха единодушно да хулят Русия, а Сепинг Райт, понапил се с „Банзай“, се хвалеше, че добре е опознал русите:

— Те най-добре се разкриват в литературата си. Руските писатели са отразили точно несъвършенството на своята необразована нация. Така например, докато всички народи по света си лягат да спят, героите на руските романи постоянно не си доспиват, като желаят само „да полегнат за малко“. Във всички цивилизовани държави хората нормално закусват, обядват и вечерят. А пък героят на руската литература е постоянно гладен и се стреми само „набързо да похапне“… При тях всичко е нестабилно, всичко е набързо и всичко е небрежно. Затова пък по отношение на пиенето, бъбренето, музиката и четенето на вестници руснаците са ненадминати майстори!

Хейхатиро Того не отговори даже с някакво подобие на усмивка:

— Без да засягам ни най-малко характера на целия руски народ, мога да имам мнение само за офицерите от руския флот, с които преди войната съм се срещал неведнъж. Те се отличават с бодрост, веселост, умни и грамотни са, добре се владеят и съвсем не приличат на онези безобразни хора, за които сте чели в романите…

След този отпор, даден на Сепинг Райт, адмиралът повече не погледна към никого. Попитаха го:

— Как успяхте да станете знаменит?

— От младини се придържах към древната японска поговорка „По-добре е да бъдеш човка на пиле, отколкото опашка на тигър“.

— Към кои от руските адмирали изпитвате уважение?

— Ние винаги малко се страхувахме от адмирал Макаров.

— А кой според вас е най-добрият пълководец на Русия?

— Куропаткин — изведнъж весело се разсмя Того…

Янките бързо се насвяткаха с „Банзай“. Като ръкомахаха и си изпускаха моливите и бележниците, те се възхищаваха от всичко видяно, казваха, че сега трябва само да се пише и пише… Читателите ще пощуреят от възторг! Кенън рече:

— Господин адмирал, ние, американците, здравата натупахме Испания, когато воювахме с нея за Куба и Филипините. Там, в Мадрид, и до ден-днешен всички испански адмирали си слагат компреси на синините. Но ако ни се беше наложило да се сражаваме срещу вас, всички щяхме да бъдем разбити най-позорно!

Того стана, давайки да се разбере, че визитата е завършила. Цялата пишеща пасмина се оттегли. Бяха извикани ординарците:

— Разтребете всичко и проветрете както трябва салона, за да не мирише тук на глупави европейци и на смахнати американци…

Того се изкачи на шкафута на „Миказа“, за да изпуши една цигара. Миноносецът се откъсваше от флагмана, отвеждайки гостите, които пиянски се ловяха за раздърпаните купчини мръсни мантелети. Денят угасваше, стъмваше се. Пушейки, адмиралът от време на време гледаше по посока на близкия Порт Артур, над който припламваха ярки снопове искри, ясните траектории на фугасните снаряди разчертаваха небето като с тушовка…

Того чакаше. Той изчакваше кога армията на генерал Ноги ще накара адмирал Витгефт да изведе отново портартурската ескадра в морето — срещу него, адмирал Того… Той ще дочака това!…