Тери Брукс
Потомците на Шанара (8)

ГЛАВА 9

Отне им повече време, отколкото бе преценил Стеф, докато стигнаха до Прохода на мъчението. Беше почти полунощ, когато малката групичка се измъкна от Улфсктааг. Спаха в тесен каньон, опасан от горички с ели и дървен смърч. Толкова бяха изморени, че въобще не помислиха за храна или огън, а просто се забиха с одеялата и потънаха в сън. Пар сънува Гризача. Той го следеше непрекъснато в ума му, гонеше го от един тъмен ъгъл в друг. Идваше за него, а той бягаше и ужасът беше осезаем. Най-накрая го залови в една скалиста ниша в гората и точно когато щеше да скочи върху му, нещо чудовищно се появи отзад, хвана го в мощната си челюст и го отнесе. Гризачът биеше и викаше за помощ, която нямаше откъде да се появи.

Внезапно се събуди.

Беше тъмно, въпреки че небето на изток просветляваше, а приятелите му все още спяха. Явно викът бе само в ума му. Лицето и тялото му бяха плувнали в пот, а дишането му бе учестено и нервно. Тихо легна, но вече не заспа.

Онази сутрин продължиха на изток в централен Анар, сред поредица от гористи хълмове. Пет чифта очи проверяваха сенките и тъмните места, покрай които минаваха. Говореха малко — случката от предишния ден ги бе направила неспокойни и по-внимателни. Денят беше облачен и сив и гората около тях изглеждаше някак по-тайнствена. Около обяд стигнаха до водопада Гард Раш и продължиха надолу по реката до падането на нощта.

На следващия ден заваля, земята подгизна и се покри с мъгла. Пътуваха бавно, а топлината и светлината от предишните дни останаха само спомен. Подминаха Търговския център Рукър — малко селце, където са спирали ловци и търговци по времето на Джеър Омсфорд. Центърът доста се бе развил преди войната между Джуджетата и Федерацията, но след това беше забранена всяка търговия на север от Кълхейвън. Сега беше празен, вратите и прозорците ги нямаше, покривите бяха порутени, а сенките бяха изпълнени с духове от друго време.

На обяд, когато бяха седнали под клоните на голяма върба край брега на реката, Стеф с нежелание заговори за Гризача, като твърдеше, че никой досега не ги е виждал запад от Черни рог. Откъде беше дошъл този? Как така се беше появил тук? Защо избра да преследва тях? Разбира се, имаше отговори на въпросите му, но нито един не бе проверен. Просто случайност, казваха всички, но в себе си мислеха противното.

С падането на нощта дъждът намаля, но премина в постоянно ръмене до сутринта, когато се превърна в тежка мъгла. Групичката продължи по реката, която прорязваше пътя си надолу към Мрачната падина. Пътуването стана по-трудно. Горите бяха гъсти, многото храсталаци и нападали дънери почти скриваха пътечката. Стеф ги водеше и постоянно мърмореше. Когато вървеше, Джуджето беше като машина — неуморим. Само Тийл бе от неговата класа — тя никога не се бавеше, не се оплакваше, поддържаше постоянно темпо. Умориха се само двамата братя и планинецът — мускулите им се стегнаха, а въздухът им свърши. С одобрение приемаха всяка възможност за почивка, която им предоставяше Джуджето, а когато бе време отново да потеглят, вечно се цупеха. Отегчението от пътя също ги завладя, особено двамата братя. Пар и Кол вече няколко седмици бягаха от или към нещо, повечето от времето се криеха и бяха преживели три срещи с чудовища. Умориха се постоянно да са нащрек, а мракът, мъглата и благата още повече ги изтощаваха. Никой не каза нищо на другия и никой не би си признал, ако го попитаха, но и двамата започнаха да се чудят дали наистина знаят какво правят.

Беше късно след обед, когато дъждът най-накрая спря, а облаците изведнъж се разцепиха, за да пропуснат малко слънчева светлина. Прекосиха един хребет и стигнаха до плитка, гориста долина, над която се издигаше странна скала с вид на комин. Издигаше се между дърветата и черният й силует контрастираше на небето. Стеф спря останалите и посочи с пръст.

— Ако можем да открием Уокър Бо, би трябвало да е тук — тихо каза той.

Пар се отърси от умората и скуката и погледна с недоверие.

— Познавам това място — възкликна той. — Това е Каменното сърце! Разпознах го от приказките. Това е домът на Коглайн.

— Беше — несигурно го поправи Кол.

— Беше, е — каква е разликата? — Пар се подразни. Въпросът е какво прави Уокър Бо тук? Едно време това е бил домът на семейство Бо, но не и на Коглайн. Ако Уокър Бо живее тук, защо старецът не ни каза? Освен ако все пак той не е бил Коглайн, или ако не знае, че Уокър Бо е тук, или ако Уокър… — спря внезапно объркан. — Сигурен ли си, че тук трябва да живее чичо ми? — попита той Стеф настойчиво.

През цялото време Джуджето го наблюдаваше така, както би наблюдавал и триглаво куче. Сега просто повдигна рамене:

— Човече, сигурен съм в малко неща, а признавам сега в още по-малко. Казаха ми, че тук е направил дома си. И ако вече свърши с размислите на глас, защо просто не слезем да видим?

Пар затвори уста и започнаха да се спускат. Когато стигнаха до дъното на долината, откриха, че гората е учудващо чиста от отпадъци и сухи стволове. Дърветата ограждаха полянки, през които течаха ручеи и растяха диви цветя с бели, сини и тъмно виолетови цветове. Денят бе спокоен, вятърът се умири, а удължаващите се напред сенки изглеждаха гладки и незаплашващи. Пар забрави за опасностите и трудностите на пътуването, остави настрана несигурността и притеснения та си и съсредоточи мислите си върху човека, когото бяха дошли да открият. Беше очевидно объркан, но поне знаеше причината. Когато Брин Омсфорд триста години по-рано бе дошла в Мрачната падина, Каменното сърце е бил домът на Коглайн и детето, което бе обявил за своя внучка — Кимбър Бо. Старецът и малкото момиче бяха придружили Брин в Мелморд, където тя се бе изправила срещу Илдач. Оттогава бяха започнали приятелството си, което бе продължило и десет поколения по-късно. Бащата на Уокър Бо е бил Омсфорд, а майка му — Бо. Можеше да проследи линията на баща си до Брин, а тази на майка си — до Кимбър. Логично бе, че е избрал да дойде тук, но бе нелогично, че старецът, този, който твърдеше, че е Коглайн отпреди триста години, не им каза нищо за това.

Пар се намръщи. Какво беше казал старецът за Уокър Бо, когато говориха с него? Лицето му още повече потъмня. Бе казал само, че Уокър Бо е жив. Нищо друго.

Но имаше ли нещо повече между тях от това, което беше разкрил старецът? Пар беше сигурен и реши да открие какво е това.

Последните отблясъци на залязващото слънце се изгубиха и здрачът покри долината със синкави сенки. Небето остана чисто. Звездите и три четвърти от лунния сърп, който все повече се смаляваше, озариха гората в млечнобяло. Малката група бавно продължи напред, като вървеше право към подобната на комин скала. Гората бе спокойна, но тишината й не беше зловеща. Кол побутна Пар и му показа сива катеричка, която стоеше на задните си крака и спокойно ги наблюдаваше.

— Като че ли е… защитено тук, не мислиш ли? — тихо попита Пар брат си и Кол кимна.

Вървяха така почти час, без да видят някой. Бяха стигнали приблизително в центъра на долината, когато изведнъж срещу тях между дърветата премигна светлина. Стеф забави хода си, предупреди ги да внимават и избърза напред. Светлината ту премигваше ярко в мрака, ту се сменяше от единично просветване до цели снопове. Лампи — помисли Пар. Избърза да догони Стеф, а изострените му сетива на Елф откриха причината.

— Това е колиба — прошепна той на Джуджето.

Измъкнаха се от дърветата и попаднаха на широка тревиста поляна. Там наистина имаше колиба — добре поддържана конструкция от камък и дърво с предна и задна веранди, каменни пътечки, градини и цветни лилии. Смърчове и борове растяха около нея като малки наблюдателни кули. Светлината от прозорците се смесваше с луната и осветяваше ярко полянката сякаш беше ден.

Предната врата беше отворена.

Пар веднага тръгна напред, но Стеф бързо го спря.

— Малко повече внимание ще е от полза, човече — наставнически каза кой.

Каза нещо на Тийл, след това се сгуши внимателно в сенките на смърчовете и се загледа в отворената врата. Другите се отдръпнаха в края на гората. Стеф достигна верандата и залегна върху нея, след това се изкачи по стъпалата и влезе вътре. След малко то се появи отново и им махна с ръка да се приближат.

Когато стигнаха до него, той каза:

— Няма никой, но като че ли ни очакват.

Когато влязоха вътре, разбраха смисъла на думите му. Имаше два комина — около единия имаше столове и пейка, а другият бе за кухненската пещ. Весело горяха огньове. Тенджера със задушено се топлеше в пещта, а отстрани изстиваше току-що опечен хляб. Дългата маса бе внимателно подредена с чаши и чинии за пет души. Пар се приближи, за да погледне по-отблизо. Студената бира бе налята и в петте чаши.

Членовете на групичката за момент тихо се спогледаха, след което отново огледаха стаята. Дървото на стените беше излъскано и покрито с восък. Сребро, кристал, дърворезба и бродерии блестяха на светлините на газовите лампи и огньовете. На дългата маса имаше ваза със свежи цветя. Коридор водеше назад към спалните. Колибата беше блестяща, весела и напълно пуста.

— Това на Уокър ли е? — Морган попита Пар колебливо. Някак си не се връзваше с впечатлението, което си бе създал за този човек.

Пар поклати глава.

— Не знам. Тук няма нищо, което да познавам.

Морган тихо мина по задния коридор, изчезна за момент от погледите им и се върна:

— Нищо — докладва той разочарован.

Кол се приближи до Пар, подуши задушеното и повдигна рамене.

— Е, очевидно идването ни тук все пак не е изненада за домакина. Не знам за вас, но на мен задушеното ми мирише ужасно добре. След като някой си е направил труда да го приготви — Уокър Бо или който и да е, мисля, че най-малкото, което можем да направим, е да седнем и да го изядем.

Пар и Морган бързо се съгласиха и дори Тийл като че ли се заинтересува. Стеф се опита да бъде внимателен но тъй като очевидно Кол бе прав в изводите си за положението, бързо се предаде. Въпреки това настоя първо да проверят дали храната или питието не е отровено някак си.

Когато приключиха с вечерята, почистиха и измиха чиниите, след което внимателно ги прибраха в един шкаф. След това повторно претърсиха къщата, всичко около нея на разстояние четвърт миля във всички посоки. Не откриха нищо.

После седнаха до огъня и чакаха до полунощ. Никой не дойде. Отзад имаше две малки спални с по две легла в тях. Леглата бяха подготвени с одеяла и чаршафи. Спаха на смени, като един дежуреше. Никой не ги безпокои през нощта, а гората и долината бяха спокойни. Сутринта се събудиха доста по-бодри. Все още никой не беше дошъл.

През деня претърсиха цялата долина от единия до другия край, от колибата, до странната скала с форма на комин, от север на юг и от изток на запад. Денят беше топъл и светъл, пълен със слънчева светлина, лек бриз и миризма на растения. Намериха разхвърляни следи на животни и нищо друго. Птички летяха над тях, между клоните на дърветата проблясваха различни цветове, разни животинки ги гледаха с учудване, а насекомите жужаха… Веднъж язовец се изпречи на пътя на Пар и Кол докато изучаваха западната стена откъм каменната кула и отказа да им направи път. С изключение на него не видяха нищо друго.

Сами трябваше да приготвят вечерята, но в хладната изба имаше прясно месо и сирене, а също и хляб от предишната вечер и зеленчуци в градината. Братята се захванаха за работата, като поискаха и другите да помогнат, въпреки постоянните предупреждения на Стеф, че точно това се очаква от тях. Денят премина в топла и приятна нощ и те започнаха да се чувстват удобно в това обкръжение. Стеф и Тийл седнаха пред огъня и запушиха лула, Пар и Кол миеха чиниите в кухнята, а Морган наблюдаваше предните стълби.

— Някой полага доста усилия, за да поддържа тази колиба — подчерта Пар пред брат си, когато приключиха с работата.

— Не звучи смислено просто да си иде оттук.

— Особено след като е загубил време да ни приготви задушеното — добави Кол. Широкото му лице се набразди. — Мислиш ли, че е на Уокър?

— Не знам, а как бих искал.

— И въпреки това нищо тук не напомня за него, нали? Не за този Уокър, който си спомням. И със сигурност не за този, за когото ни разказа Стеф. Пар избърза внимателно последните капки от една чиния и я остави настрани.

— Може би така иска да се представя — тихо каза той. Няколко часа след полунощ с прозевки и протягания той излезе на предната веранда да смени Тийл. Джуджето не се виждаше и чак когато се разбуди, я забеляза да се измъква от сянката на един смърч на няколко крачки. Тя безшумно влезе в колибата, без да каже нищо. Пар я погледна учуден, след това седна на стъпалата и се загледа в тъмнината.

Беше седял така близо час, когато чу звук — нещо като жужене на пчели, но дълбоко и грубо. Появяваше се и после бързо пак изчезваше. Първо помисли, че му се причува, че го е чул само в мислите си. След това звукът се появи пак за миг, преди отново да изчезне.

Той се изправи, взря се напрегнато наоколо и излезе на пътеката. Нощта бе брилянтно чиста, а небето осеяно със звезди. Гората наоколо беше пуста. Почувства се по-сигурен и мина зад къщата, а после отново се върна. Там имаше стара върба далеч в сенките, а под нея — няколко пейки. Пар тръгна към тях и спря като пак се вслуша, за да чуе шума, но нямаше нищо. Седна на най-близката пейка. Тя сякаш беше направена по тялото му и му беше удобна. Поседя там известно време, загледан в спускащите се клони на върбата и слушаше нощната тишина. Замисли се за родителите си — дали бяха добре, дали се притесняваха за него. Шейди Вейл беше далечен спомен.

За миг затвори очи, за да си отпочине от умората, която усети. Когато ги отвори отново, дивата котка стоеше пред него.

Шокът беше толкова голям, че в началото Пар не можа да се помръдне. Котката беше точно пред него, а муцуната с дългите мустаци бе до лицето му. Очите й светеха като злато в нощта. Това беше най-голямото животно, което Пар беше виждал — по-голямо дори от Гризача. Беше напълно черна от главата до опашката с изключение на очите, които го гледаха без да мигат.

След това котката започна да мърка и той разпозна звука, който бе чул преди. Котката се обърна, направи няколко крачки и се обърна в очакване. Когато Пар се вгледа в нея, тя веднага се върна, тръгна пък и отново зачака.

Той разбра, че иска да я последва.

Надигна се механично. Трябваше да реши дали да направи каквото искаше от него котката или да се опита да избяга. Почти веднага изостави второто. Не беше време да прави глупости. Освен това, ако котката искаше да го нарани, би могла да го направи и по-рано.

Направи няколко крачки след котката, която се обърна и тръгна между дърветата.

Поправяха си път в тъмната гора, като се движеха тихо, но решително в нощта. Лунната светлина грееше през клоните и за Пар не бе трудно да върви. Гледаше как котката пред него се движи без усилия и почти не докосва нищо около себе си — сякаш бе сянка. Шокът бе заменен от любопитство. Някой беше изпратил котката при него и той мислеше, че знае кой.

Накрая стигнаха до полянка, където няколко потока се сливаха, минаваха пред малки прагчета и завършваха в широко, осветено от луната езерце. Дърветата тук бяха доста стари и големи. Котката се приближи до езерцето, отпи вода, седна и се загледа в него. Пар направи още няколко стъпки напред и спря.

— Здравей, Пар — поздрави го някой.

Човекът от Вейл се огледа, за да открие кой му говори и го видя, седнал на стар пън под сенките, които го правеха почти незабележим. Когато Пар се поколеба, той се изправи и излезе на светлината.

— Здравей, Уокър — тихо отговори Пар.

Чичо му беше такъв, какъвто си го спомняше и в същото време съвсем различен. Все още бе висок и слаб, чертите му на Елф бяха отчетливи, макар и не толкова, колкото при Пар. Кожата му беше бяла и контрастираше с брадата и с черната коса, която падаше до раменете му. Очите му също не се бяха променили — все още гледаха през теб, дори и когато бяха в сянка като сега. По-трудно бе да се определи кое е различното. Беше предимно в начина, по който ходеше и усещането, което имаше Пар, докато говореше, въпреки че не бе казал почти нищо. Сякаш около него имаше невидима стена, през която никой не би могъл да проникне.

Уокър Бо излезе напред и взе ръката на Пар в своята. Беше облечен в свободни горски дрехи — панталони, туника, късо наметало и ботуши — всичко в цветовете на земята и дърветата.

— Удобно ли ви беше в колибата? — попита той.

— Уокър, не разбирам. Какво правиш тук навън? Защо не ни посрещна, когато пристигнахме? Очевидно си знаел, че идваме.

Чичото пусна ръцете му и отстъпи.

— Ела и седни до мен, Пар — покани го той и се отдръпна в сенките, без да дочака отговор от племенника си. Пар го последва и двамата седнаха на пъка, от който бе станал Уокър.

Уокър внимателно го огледа.

— Ще говоря само с теб — каза тихо той, — и само сега. — Пар изчака, без да каже нищо. — Много неща се промениха в живота ми — продължи чичо му след малко. — Предполагам че си спомняш малко за мен от детството си, а повечето, което си чувал, няма нищо общо с това, което съм аз сега. Изоставих живота си от Вейл, отказах се от Южната земя и дойдох тук, за да започна отначало. Оставих зад себе си лудостта на хора, чийто живот се управлява от основните им инстинкти. Отделих се от всички човешки същества, от тяхната лакомия и предразсъдъци, от бойните и политиката им и от чудовищните им възгледи за по-добър живот. Дойдох тук, Пар, за да живея сам. Винаги съм бил сам, защото сам избрах това. Свободен съм да бъда точно какъвто съм, без да се чувствам неудобно от това.

Той леко се усмихна.

— Това е нашият живот и ние сме тези, които го усложняват. Разбираш ли ме, Пар? Ти също притежаваш магията — доста реална магия. Тя няма да ти намери приятели, а ще те отдели от тях. Не ни е позволено да бъдем Омсфорд в днешно време, защото Омсфорд притежават магията на своите прародители Елфите, а нито магията, нито Елфите биват оценени и разбрани. Изморих се да го откривам, да ме отделят, да бъда постоянно съзерцаван с подозрение и недоверие. Уморих се да ме смятат за по-различен. И с теб ще се случи така, ако вече не е станало. Това е естеството на нещата. Не си позволявам да се притеснявам за това — предпазливо каза Пар. — Магията е дар.

— О? Така ли? Как така? Дарът не е нещо, което ще криеш като срамна болест. Той не е нещо, от което се срамуваш, за което внимаваш или дори се страхуваш. Не е нещо, което може да те убие.

Думите бяха изречени с толкова горчивина, че Пар усети хлад. След това, като че ли настроението на чичо му изведнъж се промени — той отново стана спокоен и тих. Поклати глава.

— Забравям се понякога, когато говоря за миналото. Извинявай. Доведох те тук, за да поговорим за друго. Но само с теб, Пар. Оставям колибата на приятелите ти по време на престоя им тук, но няма да отида при тях. Интересуваш ме само ти.

— Ами Кол? — попита Пар объркан. — Защо ще говориш с мен, а с него не?

Усмивката на чичо му беше иронична:

— Помисли си. Никога не съм бил толкова близък с него, колкото с теб.

Пар тихо го погледна. Предположи, че е така. Магията го бе свързала с Уокър, а Кол не можеше да се включи. Времето, което беше прекарал с чичо си, времето, което го накара да се почувства близък с него, бе време, когато Кол го нямаше.

— Освен това — тихо продължи Уокър, — това, за което трябва да говорим, засяга само нас.

Тогава Пар разбра:

— Сънищата? — Чичо му кимна. — Значи и ти си ги имал — фигура в черно, която прилича на Аланон стои пред Рога на пъкала и ни предупреждава да отидем? — Пар остана без дъх. — Ами старецът? Дойде ли и при теб? — чичо му отново кимна. — Наистина ли е Коглайн?

Лицето на Уокър Бо изгуби израза си.

— Да, Пар, той е.

Пар се зачерви от вълнение и бързо потърка ръце.

— Не мога да повярвам! На колко години е? Предполагам, че на стотици — точно както каза. И е бил Друид. Знаех си, че съм прав. Все още ли живее тука, Уокър? С теб?

— Минава понякога. И понякога остава за малко. Котката беше негова преди да ми я даде. Нали си спомняш, че винаги е имал дива котка. Предишната се казваше Шепот. Онази, по времето на Брин Омсфорд. Тази се нарича Полъх. Старецът й даде името. Каза, че името е добро за котката — особено за тази, която ще е моя.

Пар не разбра, премигна и погледна към мястото, където легна котката, но тя бе изчезнала.

— Полъх идва и си отива като всички диви котки — каза Уокър Бо, като четеше мислите му.

Пар кимна разсеяно и отново погледна към него.

— Какво ще правиш, Уокър?

— За сънищата ли? — очите му станаха непроницаеми. — Нищо.

Пар се поколеба.

— Но старецът сигурно…

— Чуй ме — прекъсна го другият. — Решил съм. Знам какво искат от мен сънищата и знам кой ги е изпратил. Старецът дойде при мен и поговорихме. Замина си преди по-малко от седмица. Но това няма значение. Аз вече не съм Омсфорд, аз съм Бо. Ако можех да залича миналото си с Всичката магия и славната история на Елфите — веднага бих го направил. Не ми трябват. Дойдох в Източната земя, за да намеря тази долина и да живея така, както са живели дедите ми. Да бъда там, където всичко е свежо и чисто, и да не ме смущава присъствието на други. Научих се да поддържам живота си в пълен ред и да управлявам живота наоколо. Ти видя долината — народът на майка ми я е направил такава и аз се научих да я поддържам. Имам за компания Полъх и понякога стареца. От време на време дори излизам оттук. Мрачната падина се превърна в рай за мен, а Каменното сърце — в мой дом.

Той се отдръпна назад. Лицето му бе напрегнато.

— Притежавам магия Пар, по-различна от твоята, но не по-малко истинска. Понякога мога да кажа за какво си мислят другите, дори когато са далече. Мога да общувам с всички форми на живота по начини, чрез които другите не могат. Понякога мога да изчезвам като дивата котка. Мога дори да призовавам Силата! — Той щракна с пръсти и на върховете им се появи синкав пламък. Изгаси си го. — Липсва ми магията на молитвената песен, но въпреки това нещо от нея е останало дълбоко в мен — Някои от нещата, които зная, дойдоха сами, на някои се научих сам, а на други ме научиха. Но имам всичко, което ми трябва, и не желая повече. Тук се чувствам удобно и никога няма да си замина. Нека светът се справя без мен. Преди винаги е било така.

Пар повдигна раменете си в отговор.

— Ами ако сънищата са истина, Уокър? — попита накрая той.

Уокър Бе подигравателно се усмихна.

— Пар! Сънищата никога не са истина! Не си ли се научил на нещо от собствените си приказки? Дори и да се появяват така, както е било, докато е живял Аланон, един факт остава непроменен — на Омсфорд никога не се казва всичко, а само това, което Друидите са решили за необходимо!

— Мислиш, че ни използват ли? — изрече го с думи Пар.

— Мисля, че трябва да съм глупак, за да повярвам на нещо друго! Не вярвам на това, което ми казват — очите му бяха студени като камък. — Магията, която ти считаш за дар, винаги е била оръжие в ръцете на Друидите. Не смятам да се оставям да ми поставят нови задачи. Ако светът трябва да бъде спасен, както разказват сънищата, нека Аланон или старецът го направят.

Настъпи продължителна тишина, докато двамата се преценяваха взаимно. Пар бавно поклати глава.

— Изненадваш ме, Уокър. Не откривам горчивината и яростта отпреди.

Уокър Бе тъжно се усмихна.

— Там беше, Пар. Винаги е била там. Просто не си си правил труда да я потърсиш.

— Не трябваше ли да е изчезнала досега?

Чичо му не отговори.

— Значи си решил този въпрос?

— Да, Пар. Решил съм.

Пар си пое дълбоко дъх.

— Каква ще правиш, Уокър, ако се сбъднат нещата от сънищата? Какво ще стане тогава с дома ти? Какво ще стане, ако злото от сънищата дойде да те потърси?

Чичо му не каза нищо, но погледът му не помръдна. Пар бавно кимна.

— Аз гледам по друг начин на нещата, Уокър — тихо каза той. — Винаги съм вярвал в магията и че ми е дадена с някаква цел. Преди си мислех, че е за да разказвам приказки и да ги спася от забравата, но сега промених мнението си. Смятам, че магията ми е дадена за нещо повече.

Той се поразмърда и се поизправи, защото изведнъж се почувства малък в присъствието на другия.

— Кол и аз не можем да се приберем във Вейл, защото Федерацията научи за магията и ни преследва. Старецът Коглайн каза, че може и други неща да ни преследват — дори Призраци. Виждал ли си ги? Аз да. Кол и аз сме уплашени до смърт, Уокър, въпреки че не обичаме да говорим много за това. Най-смешното е, че според мен нещата, които ни преследват, също се страхуват — плаши ги магията — той направи пауза. — Не знам защо е така, но мисля да открия.

В очите на Уокър Бо проблесна изненада. Пар кимна:

— Да, Уокър, реших да направя това, за което ме молят сънищата. Вярвам, че са изпратени от Аланон и че трябва да ги послушаме. Ще отида при Рога на пъкала. Мисля, че точно сега реших. Помогна ми за това, което каза. Не съм казал на Кол. Всъщност не знам какво ще направи. Може би ще трябва да продължа сам, но ще го направя. Ако не за друго, ще отида, за да разбера от Аланон защо ми е дадена магията. — Тъжно поклати глава. — Не мога да бъда като теб, Уокър. Не мога да живея отделен от останалия свят. Искам да мога да се върна обратно в Шейди Вейл. Не искам да се махна и да започвам нов живот. Дойдох тук от Кълхейвън. Джуджетата, които ни доведоха, са оттам. Всичките предразсъдъци и лакомия, войни и политика, цялата лудост, за която говориш, там е действителност. Но за разлика от теб, няма да избягам. Искам да намеря начин да сложа край на тази реалност. А това не може да стане, ако просто се преструвам, че тя не съществува!

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Продължавам да си мисля, какво ще стане, ако Аланон знае как да променим нещата? Какво ще стане, ако ми каже как да спра тая лудост?

Обърнаха се лице срещу лице в тъмнината и дълго стояха така без да говорят. За миг Пар си помисли, че видя в тъмните очи на чичо си нещо, което не бе виждал от детството си — неща които шепнеха за загриженост и саможертва. След това очите му отново станаха студени и безизразни.

Уокър Бо се изправи.

— Ще помислиш ли пак? — тихо попита Пар.

Уокър тихо го подмина, отиде до езерцето насред поляната и се загледа надолу. Щракна с пръсти, Полъх се появи отнякъде и се приближи до него.

Уокър бързо се обърна назад.

— Късмет, Пар! — беше всичко, което каза.

След това се обърна, котката тръгна след него и се изгубиха в нощта.