Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследниците на Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scions of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
piki (2008)
Сканиране и разпознаване
DarkGarden (12.05.2008)

Издание:

ИК „Ей Си Джи“, София, 1992

 

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от DarkGarden)

ГЛАВА 8

Стеф не се обаждаше вече два дни. Пар, Кол Омсфорд и Морган Лий прекараха времето си в сиропиталището, като направиха някои неотложни поправки на старата сграда и помагаха на баба Елайза и леля Джил за децата. Дните бяха топли, мързеливи и изпълнени с гласове на играещи си малчугани. Тук, всред сенките на дърветата, светът беше друг, съвсем различен от този, който се простираше във всички посоки отвъд сградата. Имаше храна, топли легла, удобство и любов. Съществуваше някакво чувство за сигурност и бъдеще. От нищо нямаше по много, но имаше от всичко по малко. Остатъците от града бяха куп неприятни спомени — бараките, тъжните старци, дрипавите деца, отчаяните погледи и усещането, че няма надежда. Няколко пъти Пар си помисли да напусне сиропиталището и отново да се разходи в Кълхейвън, защото не искаше да си тръгне, без да е видял пак картините, които чувстваше, че никога не бива да забравя, но старите жени го разубедиха. За него бе опасно да се разхожда наоколо. Глупаво би било да привлече вниманието върху себе си.

— Нищо не може да се направи срещу нищетата на Джуджетата — горчиво каза леля Джил. — Тя е пуснала дълбоки корени.

Пар направи, каквото му казаха, и се почувства веднага нещастен и облекчен. Неяснотата го дразнеше. Не можеше да се държи все едно че не знаеше какво ставаше с хората в града — не искаше, всъщност — но същевременно беше трудно да се изправиш лице в лице с мислите си. Можеше да остави светът навън, както казаха стариците, но не можеше да забрави, че е там притиснат до вратата като звяр, който чака храната си. На третия ден от чакането звярът скочи върху тях. Беше ранна утрин, когато едно отделение федерални войници минаха по пътя и влязоха в двора. Водеше ги един Търсач. Баба Елайза изпрати братята и планинеца на табана и с леля Джил по петите излезе, за да пресрещне бойниците. От тавана тримата наблюдаваха какво се случи. Накараха децата да се построят пред верандата. Бяха твърде малки, за да могат да ги използват, но все пак избраха три. Стариците се възпротивиха, но нищо не можеха да направят. Трябваше просто да гледат как отведоха трите деца.

След това всички бяха подтиснати, дори и най-живите от децата. Леля Джил седна до прозореца, откъдето можеше да гледа двора и децата и да работи по бродерията си. Не каза нито дума. Баба Елайза прекара повечето от времето си в кухнята пред огъня. Говореше малко и почти не се усмихваше. Братята Омсфорд и Морган продължиха работата си колкото може по-тихо. Искаха час по-скоро да се махнат оттук.

Късно следобед Пар не издържа на напрежението и слезе в кухнята при баба Елайза. Намери я да седи до една от дългите маси и да си пийва от чашата с чая. Направо я попита защо с Джуджетата се отнасят така лошо. Защо войниците от Федерацията — все пак също жители на Южната земя — вземат участие в такава жестокост.

Баба Елайза се усмихна тъжно, взе ръката му и го дръпна да седне до нея.

— Пар — тихо произнесе името му. От няколко дни бе започнала да го нарича по име, което ясно показваше, че го смята за още едно от нейните деца. — Пар, има неща, които не могат да се обяснят. Понякога си мисля, че има причина, за това което става, друг път, че не може да има, защото няма никаква логика. Толкова отдавна започна всичко, разбираш ли? Войната беше преди повече от сто години. Мисля, че едва ли някой въобще си спомня началото, а като не можеш да си спомниш кога е започнало, как можеш да определиш защо?

Тя поклати глава и го прегърна.

— Съжалявам, Пар, че нямам по-добър отговор. Предполагам, че отдавна съм се предала, търсейки го. Сега всичката ми енергия е отдадена на грижите за децата. Не мисля, че са важни вече тези въпроси, така че не търся отговори. Някой друг ще трябва да го направи. Всичко, което има значение за мен, е да спася живота на още едно дете, а после на още едно и още едно, и още докато вече не съществува необходимост да ги спасявам.

Пар кимна и също я прегърна, но отговорът не го задоволи. Имаше причина за всичко, което ставаше, дори и да не беше съвсем непосредствена. Джуджетата бяха изгубили войната с Федерацията, те не бяха заплаха за никой. Защо тогава постоянно ги газеха? По-разумно би било да се излекуват раните от войната, отколкото да се сипва сол в тях.

— Може би Федерацията търси оправдание, за да ги унищожи напълно — предположи Кол мрачно, когато след вечеря Пар го попита за мнението му.

— Искаш да кажеш, че според Федерацията Джуджетата вече не са нужни дори за работа в мините? — Пар недоверчив. — Или защото са прекалено трудни за управление, или са твърде опасни и затова трябва да изчезнат? Целият им народ?

Каменното лице на Кол се раздвижи:

— Искам да кажа, знам какво видях тук — и двамата го видяхме. За мен е напълно ясно какво става тук!

Пар не беше толкова сигурен. Остави въпроса така, защото нямаше по-добър отговор. Но си обеща, че един ден ще има.

Спа лошо и вече се беше събудил, когато баба Елайза се промъкна в спалнята преди изгрев и прошепна, че Тийл за тях. Той стана бързо и дръпна завивките на Коли Морган. Облякоха се, провериха оръжието и слязоха в кухнята. Тийл беше като сянка до вратата. Имаше маска на лицето и бе покрит с окъсан горски плащ, така че изглеждаше като просяк. Баба Елайза даде на всеки от тях чай и кейк, целуна ги, а леля Джил ги предупреди сухо да стоят настрани от всички опасности, които може да им се изпречат на пътя. След това Тийл ги поведе навън в нощта.

Все още беше тъмно, изгревът едва блещукаше в далечните дървета, а те тихо се промъкваха през заспалото селище — четири духа, търсещи убежище. Утринният въздух бе мразовит и те виждаха дъха си да излиза като малки облачета. Тийл ги поведе по пътеки през тъмни горички и гъсти храсти, като се придържаха към сенките и избягваха пътища и светлина. Тръгнаха на север. Когато достигнаха до Сребърната река. Тийл ги поведе към плитчините, за да избегнат всякакви мостове. Пресякоха леденостудената река. Почти бяха навлезли отново сред дърветата. Когато Стеф се появи от сенките и се присъедини към тях. Носеше няколко дълги ножа на пояса си, а гигантският боздуган беше преметнат на гърба му. Нищо не каза, но пое водачеството от Тийл и продължиха напред. Няколко слаби лъча от дневната светлина се появиха на изток и небето започна да просветлява. Звездите изгаснаха и луната изчезна. Скреж лъщеше по листата и тревата като парченца разхвърлян кристал.

Малко по-нататък стигнаха до полянка с масивна стара върба и спряха. Торби, одеяла, екипировка, пособия за готвене, мехове с вода и горски пелерини бяха складирани в кухия дънер на старо, паднало в храстите дърво. Продължиха, без да говорят.

В остатъка от деня се движеха по-бавно, като поддържаха северна посока. Стеф не обясняваше накъде вървят и нито братята, нито планинецът бяха склонни да питат. Денят премина бързо и към средата на следобеда бяха стигнали до подножието на хълмовете, южно от Улфсктааг. Продължиха близо още час, следвайки линията на гората нагоре, където изтъняваше пред стената от планини. Тогава Стеф каза да спрат на една полянка, защитена от бор, близо до ручейче, което извираше измежду камъните. Заведе ги до един паднал дънер и седна удобно с лице към тях.

— Ако трябва да вярваме на слуховете, а в този случай те са единственото, което имаме, Уокър Бо може да бъде открит в Мрачната падина. За да стигнем дотам, трябва да пътуваме на север през Улфсктааг, през прохода на примката, след това през прохода на мъчението и оттам на изток към Рийч. — Направи пауза, за да прецени реакцията им. — Има и други пътища, по-безопасни, но аз не съм съгласен да вървим по тях. Можем да се опитаме да заобиколим Улфсктааг от изток или от запад, но и в двата случая рискуваме да срещнем войници на Федерацията, или Гноми. В Улфсктааг няма да ги има. Прекалено много духове и стара магия живее в тези планини. Гномите са подозрителни към тези неща и стоят настрани, Федерацията изпращаше патрули по-рано, но повечето от тях не се завръщаха. Истината е, че повечето просто са се загубвали, защото не са знаели пътя. Аз го знам.

Слушателите му запазиха тишина. Накрая Кол каза:

— Като че ли си спомням, че някои от дедите ни са си докарали доста неприятности, като са тръгнали по същия път едно време.

Стеф повдигна рамене.

— Не знам за това. Знам само, че десетки пъти съм бил в планините и знам какво да търся. Номерът е да се придържаш към границата на гъстата гора. Каквото и да живее в Улфсктааг, предпочита тъмнината. И няма нищо магическо в повечето от нещата.

Кол поклати глава и погледна Пар.

— Това не ми харесва.

— Е, изборът е между дявола, когото познаваме и този за чието съществуване само подозираме — заяви остро Стеф. — федералните войници и техните съюзници Гномите са навън, а вътре са духове, които познаваме.

— Призраци — тихо каза Пар.

За миг настана тишина. Стеф се усмихна:

— Вие във Вейл не сте ли чули? Няма Призраци. Всичко това са слухове. Освен това разполагате с магия, за да ни защитите, нали? Вие и планинецът? Какво би ви се противопоставило?

Пар го погледна остро, а очите му се местеха от лице на лице.

— Хайде! Никой не е казвал, че пътуването ни ще е безопасно. Нека решим. Чухте предупреждението ми за това, което може да се случи, ако заобиколим планините. Решавайте!

Никой не може да каже нищо, така че оставиха всичко на преценката на Джуджето. Това все пак беше неговата страна и той я познаваше. Разчитаха на него да открие Уокър Бо. И беше глупаво да подлагат на съмнение начина, по който беше решил да го направи.

Прекараха нощта на полянката сред боровете, усещайки аромата на дивите цветя. Спаха, без да сънуват, необезпокоявани от никого. На зазоряване Стеф ги поведе в Улфсктааг. Преминаха през Прохода на примката, където едно време Гноми се бяха опитали да поставят капан на Ший и Флик Омсфорд, минаха по пропастта и проправиха пътя си нагоре по скалисти и гористи склонове. Гледаха как слънцето търси мястото си в безоблачното лятно небе.

Пътуването беше лесно, слънцето беше топло и ободряващо, а страховете и съмнението от миналата нощ започнаха да избледняват. Наблюдаваха за раздвижване в сенките на скалите и дърветата, но не откриха нищо. Птички пееха по дърветата, дребни животни се мушеха из храстите, а гората изглеждаше съвсем като всяка друга гора в Четирите земи. Братята от Вейл и планинецът се усмихваха помежду си, Стеф си подсвиркваше тихо и само Тийл не показваше никакви чувства.

Когато наближи нощта, те направиха лагер на малка ливада, скрита между два хребета, обрасли с ели и кедър. Вятърът беше слаб и дневната горещина остана още дълго, след като слънцето се беше скрило. Звездите слабо блестяха на притъмняващото небе, а пълната луна бе увиснала на западния хоризонт. Пар отново си припомни съобщението на стареца — те трябваше да са при Рога и Пъкъла в първия ден от новата луна. Времето бързо се изнизваше.

Но не за стареца или за Аланон си мислеше Пар, когато се събраха около малкия огън. Мислеше за Уокър Бо. Не беше виждал чичо си почти десет години, но това, което си спомняше за него, бе необичайно ясно. Тогава бе само момче и чичо му изглеждаше доста тайнствен — висок, жилав човек с тъмни черти и очи, които можеха да виждат през теб. Всъщност чичо му беше доста любезен с него, но много вглъбен в себе си или просто отнесен някъде другаде.

Дори тогава имаше истории за Уокър Бо, но Пар можеше да си спомни само няколко. Казваха, че използвал магия, въпреки че никой не изясни каква. Беше пряк потомък на Брин Омсфорд, но не използваше молитвената песен. Никой от неговата линия не го бе правил поне от десет поколения. Магията бе умряла заедно с Брин. Разбира се, тя бе по-различна от тази на брат й Джеър. Докато той можеше да използва молитвената песен, за да създава видения, сестра му я използваше, за да създава реалности. Нейната магия бе далеч по-силната. Въпреки това беше отшумяла със смъртта й, а тази на Джеър бе оцеляла.

За Уокър Бо и магията винаги бе имало приказки. Пар си спомни как понякога чичо му разказваше неща, които се случваха на други места, неща, които не бе възможно да знае, но му бяха известни. Имаше моменти, когато чичо му можеше да накара да се движат предмети и дори хора. Понякога можеше да каже и за какво си мислиш: ще те погледне и ще ти каже да не се притесняваш, че това или онова ще се случи и ще се окаже, че точно това ти е в главата.

Но той можеше и да отблъсква неприятностите — просто ги караше да изчезнат така бързо, както са дошли. Всичко, което го заплашваше, просто се изгубващо. Това изглеждаше като магия.

И винаги поощряваше Пар, когато момчето се опитваше да използва молитвената песен. Беше го предупредил да се научи да контролира виденията, да внимава с тяхното използване, да подбира начина, по който ще представя на други магията. Уокър Бо беше един от малкото хора, които не се страхуваха от нейната сила.

Така че, докато стоеше с другите в тишината на планинската нощ, а спомените за чичо му го спохождаха, любопитството му да научи нещо повече отново се засили, докато накрая той се предаде и попита Стеф какви истории се разказват за Уокър Бо. Стеф се замисли.

— Повечето от тях се чуват от горски жители, ловци, следотърсачи, а по-малко от Джуджетата, които участват в Съпротивата като мен и са ходили достатъчно на север, за да чуят за него. Казват, че племената на Гномите се плашат до смърт от него. Казват, че мислят за Уокър Бо като за дух. Някои вярват, че живее вече стотици години и че прилича на Друидите от легендите — той намигна. — Предполагам, че са само приказки, въпреки че ти е чичо. Един човек ми се закле, че чичо ти говори с животни и те го разбират. Каза, че сам е видял как чичо ти е отишъл право към една дива котка с големина на равнинен бик и говорил с нея, както с теб.

— Казваха, че Коглайн може да го прави — намеси се Кол, внезапно заинтригуван. — Имал е котка, наречена Шепот, която е ходила навсякъде с него. Котката защитавала племенницата му Кимбър. И нейното име е било Бо, нали Пар?

Пар кимна, спомняйки си, че чичо му е взел името Бо от линията на майка му. Странно, че сега се сети, но не можеше да си представи чичо му да използва името Омсфорд.

— Имаше една приказка — каза Стеф, за да подреди детайлите в главата си. — Чух я от един следотърсач, който познаваше дълбокия Анар повече от другите, а мисля, че познаваше и Уокър Бо, макар че никога не го бе казвал. Каза ми, че нещо, родено в дните на старата магия, се придвижило надолу от Черния рог към Мрачната падина преди две години и започнало да живее там. Уокър Бо отишъл да го види, противопоставил му се и съществото си заминало оттам, откъдето дошло — просто ей така! — Стеф поклати глава и бавно потърка брадичка. — Кара те да се замислиш, нали? — Той протегна ръце към огъня — Ето защо ме плаши, защото като че ли не са много нещата, които да уплашат него. Идва и си отива като дух, казват, че е бил тук преди миг, а вече го няма. Просто една сянка в нощта. Чудя се дали призраците въобще го плашат. Предполагам, че не.

— Може би трябва да го попитаме — предложи Кол с лека усмивка.

Стеф се ободри:

— Да, наистина. Може би трябва — съгласи се той. — Предлагам ти да го направиш — засмя се той. — Това ми напомня че планинецът все още не ви е казал как се запознахме с него.

Братята с глас казаха „не“ и въпреки мърморенето на Морган, Стеф продължи да разказва:

— Преди около десет месеца, докато Морган ловял риба на източния бряг на Езерото на дъгата, някъде около устието на Сребърната река, се появила буря и обърнала лодката му. Всичките му пособия изчезнали и той трябвало с плуване да стигне до брега. Бил подгизнал, замръзващ се опитвал безуспешно да запали огън, когато Стеф попаднал на него и го подсушил. Щеше да умре от замръзване, предполагам, ако не бях го съжалил — завърши Стеф. — Говорихме и си обменихме информация. Той дойде в Кълхейвън за да види наистина ли е толкова тъжен животът на Джуджетата, колкото му го бях описал… — Хвърли един поглед върху огорченият планинец. — Продължи да идва, като всеки път носеше нещо, за да помогне на баба, леля, или на Съпротивата. Предполагам, съвестта му не позволи да остане настрана.

— О, за бога — изпъшка объркан Морган.

Стеф се засмя, смехът му взриви тишината и изпълни нощта:

— Достатъчно, горди принце на планините! Ще говорим за нещо друго — той се завъртя и погледна Пар — Онзи непознат, дето даде пръстена — нека поговорим за него. Знам нещо за бандите, които работят за Движението. Повечето от тях не си струват: липсва им водач им дисциплина. Джуджетата им предложиха да работят за тях, но засега предложението не е прието Проблемът е, че цялото Движение е твърде накъсано. Във всеки случай, пръстенът който са ви дали, има ли върху себе си емблемата на ястреб?

Пар се изправи.

— Да. Стеф. Знаеш ли чий е?

— И знам, и не знам, човече — Стеф се усмихна. — Както казах, преди бунтовниците бяха разпокъсани, но това може да се е променило. Носят се слухове, че един измежду тях установява контрол, като събира бандите и им дава водачеството което им липсваше — Той не използва името си, а символа на ястреба.

— Сигурно е същият човек — решително каза Пар — И на нас не пожела да каже името си.

— Стеф повдигна рамене — Често в днешно време имената се пазят в тайна. Но начинът, по които е организирал бягството ви от Търсачите, говори че е човекът, за когото съм слушал. Казват, че би направил всичко, което е против Федерацията.

— Наистина беше доста храбър онази нощ — с усмивка се съгласи Пар.

Говориха още малко за непознатия, за бунтовническите банди в Южните и Източните земи и за начина, по който Четирите земи гноят като отворена рана под управлението на Федерацията. Не се върнаха на въпроса за Уокър Бо, но по отношение на чичо си Пар беше решил: нямаше значение колко страшен изглежда Уокър Бо за Стеф и за другите. За него той щеше да си остане същия мъж, когото помнеше като момче.

Най-накрая разговорът им, все по-често прекъсван от прозевки, спря и един по един те се увиха в одеялата си. Пар предложи още веднъж да подсили огъня преди да заспят и отиде към дърветата за съчки. Тъкмо отчупваше части от стар кедър, съборен от ветровете, когато изведнъж се озова лице срещу лице с Тийл. Тя като че ли изникна точно пред него. Маскираното й лице беше напрегнато, а очите й го гледаха решително.

— Можеш ли да направиш магия за мен? — тихо попита тя. Пар се втренчи. Никога не я беше чувал да говори, нито веднъж, откакто за пръв път я видя онази нощ в кухнята на баба Елайза. Беше пътувала с тях, сякаш бе вярното куче на Стеф — подчиняваше му се, наблюдаваше ги и не задаваше въпроси. Беше стояла там цяла вечер и слушаше, без да говори, като запазваше за себе си това, което знае и мисли. А сега…

— Можеш ли да направиш видения? — настоя тя. Гласът й бе нисък и груб. — Само едно две, за да ги видя? Много би ми харесало.

Видя очите й. Не ги беше виждал по-рано. Бяха любопитни и сини, като небето високо над планините през деня — ясни и бездънни. Беше удивен колко ярки са. Преди изглеждаше доста неприятна заради начина, по който се държеше настрани от тях, но сега, тук сред тишината и сенките изглеждаше просто малка.

— Какво точно искаш да видиш? — попита я той. Тя се замисли за момент.

— Искам да видя какъв е бил Кълхейвън по времето на Аланон.

Започна да обяснява, че не е сигурен как точно е изглеждал Кълхейвън толкова отдавна, но се спря и кимна:

— Мога да опитам.

Запя тихо между дърветата, като търсеше магията, за да изпълни ума й с видения за селото, каквото трябва да е било преди триста години. Пя за Сребърната река, за Градините, за домовете, за живота в родния град на Джуджетата преди войната с Федерацията. Когато свърши, за момент тя го погледна безизразно, след това се обърна и без да каже нищо, отново изчезна в нощта.

Пар тръгна след нея, объркан за момент, след това повдигна рамене, събра още малко съчки и отиде да спи.

Потеглиха по изгрев, като се движеха по високите части на Улфсктааг, където гората се разреждаше, а небето се спускаше ниско. Беше още един ясен, топъл ден, изпълнен с приятни аромати и чувството за безкрайни възможности. Бризът нежно духваше в лицата им, горичките и скалите бяха пълни с малки животинки, които пълзяха и жужаха, а планините бяха спокойни.

Въпреки това Пар беше напрегнат. Опита се да прогони напрежението, като си каза, че няма основание да се притеснява и Стеф е прав, като каза, че този път е най-безопасният. Погледна лицата на другите — те бяха напълно спокойни. Дори Тийл, която рядко изразяваше нещо, вървеше съвсем нехайно. Утринта се изпързаля в следобед и напрежението се превърна в сигурност, че някой ги следва. Пар се улови, че гледа назад при всеки удобен случай, без да знае какво търси, убеден, че то е там зад тях. Погледна между далечните дървета и зад скалите, но нищо не се виждаше. Вдясно от тях хребетът преминаваше в скалисти върхове и пропасти и опипам бе опасно да се минава. В гората отляво се събираха гъсти сенки, които покриваха храсталака и тъмните стволове на дърветата.

На няколко пъти пътеката водеше в мрака надолу. Стеф посочи натам и каза:

— Това трябва да се е случило с федералните патрули. Пар се надяваше, че след като открие източника за притесненията си, може да ги отстрани. Но точно когато беше готов да повярва, че се е заблудил, погледна изведнъж през рамо и видя, че нещо в скалите се движи.

Спря. Другите направиха още няколко стъпки, след това се обърнаха и го погледнаха.

— Какво има? — веднага попита Стеф.

— Отзад има нещо — тихо каза Пар, без да отмества поглед от мястото, където за последен път бе видял движението. Стеф се върна при него. — Ей там в скалите — каза Пар и посочи с пръст.

Стояха дълго заедно, но не видяха нищо. Следобедът привършваше и сенките по планините се удължавала със спускането на слънцето зад западния хоризонт, така че бе трудно да определиш нещо на половин светлина. Накрая Пар объркано поклати глава:

— Може би съм сгрешил — призна той.

— А може би не си — каза Стеф.

Без да обръща внимание на погледа, който му отправи Пар, той каза на другите да тръгват. Сега водеше Тийл, а двамата с Пар вървяха от края. Веднъж-дваж Стеф му каза да погледне назад и още толкова пъти той го направи сам. Пар не видя нищо, въпреки все още да чувстваше, че нещо ги следи. Прекосиха един хребет, и заслизаха надолу. Отдалечената му част беше покрита от сенки, слънчевата светлина бе изцяло изчезнала, а пътеката се виеше между скали и възвишения, които бяха разпръснати като овце по планинските склонове. Сега вятърът им идваше в гръб, а гласът на Стеф ги изпреварваше.

— Каквото и да ни следва, ще изчака да падне мрак или поне здрач и тогава ще се появи. Не знам какво е, но е голямо. Трябва да намерим място, където да можем да се защитаваме.

Вече бяха излезли от лабиринта между скалите и пътеката тръгваше отново напред, когато нещото излезе от сенките и им позволи да го видят. Стеф го забеляза пръв, извика остро и събра всички. Съществото беше все още на около стотина крачки назад. То се покатери на една скала и едни от последните слънчеви лъчи го огряха. Приличаше на чудовищно куче или вълк с огромни гърди, здрав врат и лице, претърпяло злополука. Имаше необичайно дебели крака, тяло като варел къси уши и опашки. Челюстите му се разтвориха — най-големите челюсти, които Пар бе виждал някога — и от тях се стекоха слюнки. След това отново се затвориха и съществото бавно тръгна към тях.

— Продължавайте — тихо каза Стеф. Тръгнаха решително напред, като следваха пътеката и се стремяха да не се обръщат.

— Какво е това? — попита Морган, а гласът му се сниши.

— Наричат го Гризач — спокойно отговори Стеф. — Живее на изток в най-най-тъмните части на Анар, отвъд Черния рог. Много е опасно… — направи пауза. — Никога не съм чувал да е било виждано в централен Анар, дори и в Улфсктааг.

— Имаш предвид досега — промърмори Кол.

Движеха се в широк каньон. Пътеката вървеше надолу към някакви дупки. Вече се виждаше трудно. Нещото зад тях ту се появяваше, те се скриваше и Пар се чудеше какво ще се случи, когато го загубят напълно.

— Никога не съм чувал някой от тях да напада хора — изведнъж каза зад него Стеф.

Странното преследване продължи. Гризачът вървеше на около стотина крачки зад тях, като очевидно чакаше да настане тъмнината. Стеф ги караше да бързат, търсейки място за лагер.

— Защо просто не ме оставите да го прогоня — изсумтя срещу него Морган.

— Защото ще умреш, преди да успея да кажа името ти, планинецо — отговори Джуджето със студен глас. — Не бъди глупак. Това същество е по-силно от петима ни заедно, ако ни хване неподготвени. Всичката магия на света няма да може да промени нищо.

Пар замръзна, чудейки се дали магията в меча на Морган може да се използва срещу този звяр. Не беше ли той просто обикновен меч като всеки друг? Не е ли искал точно това Аланон, давайки сила на острието? Опита се да си спомни подробностите от разказа, но не успя. Другите магии — тези на Меча на Шанара и на Камъка на Елфите бяха ефективни само против друга магия — това си спомняше добре. Сигурно бе така и с…

— Напред към дупките! — изведнъж прекъсна разсъжденията му Стеф. — Там ще…

Не завърши. Гризачът се приближи прикрит от мрака като огромна черна сянка, която изскочи иззад скалата с учудваща бързина.

— Вървете — извика към тях Стеф, като посочи пътеката и се обърна с лице към звяра.

Без да мислят, продължиха с изключение на Морган, който извади Меча на Лий и застана до приятеля си. Тийл, Кол и Пар продължиха напред и погледнаха точно в момента, когато звярът достигна приятелите им. Съществото скочи към Стеф, но Джуджето го чакаше с подготвен боздуган. Удари звяра силно отстрани по главата, така че всеки друг би паднал, но Гризачът понесе удара и отново тръгна към него. Стеф го удари още веднъж, след това дръпна планинеца и двамата се затичаха след бягащите братя и Тийл.

— Надолу по склона! — изкрещя Стеф и ги изхвърли от пътеката. Понесоха се между скалите, като се препъваха и пързаляха. Пар се търкаляше надолу, докато изведнъж падна на крака. Беше объркан, а в очите му течеше кръв. Стеф го сграби и го повлече надолу, сред бикове и учестено дишане.

След това усети Гризача. Чу го, преди да го види. Масивното му тяло ровеше земята пред тях, обръщаше камъни, а от устата му се носеше грозен гладен рев. Магията! — помисли си Пар — трябва да я използвам. Молитвената песен ще свърши работа. Поне ще го обърка…

Стеф го издърпа на една масивна скала и усети, че другите ги наобиколиха.

— Стойте един до друг! — нареди Джуджето. — Не напускайте скалата.

Стъпи напред, за да посрещне атаката на Гризача.

Пар никога нямаше да забрави какво се случи след това. Стеф пресрещна Гризача на склона отляво на скалата Изчака съществото да тръгне към него, след това изведнъж падна назад и заби боздугана в гърлото му, а с ботушите си започна да го рита в гърдите. Стеф се спусна надолу, а Гризачът падна, не успя да се задържи и се затъркаля към края на горичката. Изведнъж се изправи на крака като ръмжеше и виеше. Но след това нещо огромно се спусна откъм дърветата, сграбчи с едно замахване Гризача и отново се изгуби в мрака. Чу се остър вик, чупене на кости и настина тишина.

Стеф се изправи, сложи пръст на устните си и им махна да го последват. Колкото може по-тихо, те се изкачиха отново на пътеката и обърнаха очи към непроницаемия мрак.

— В Улфсктааг трябва да знаеш какво да търсиш — прошепна с усмивка Стеф. — Дори и ако си Гризач.

Пооправиха се и стегнаха багажа си. Раните и натъртванията бяха малко. Проходът на мъчението, през който щяха да се измъкнат от планината, беше на не повече от час два път.

Решиха да продължат.