Тери Брукс
Потомците на Шанара (19)

ГЛАВА 20

След като си тръгна от групичката при Рога на пъкъла, Уокър Бо замина направо към Каменното сърце. Язди през Раб, премина през Сторлок и неговите лечители, след това изкачи Улфсктааг и през Прохода на мъчението и нагоре по реката Чард достигна целта си. След три дни бе отново у дома. По пътя не говори с никого и спираше само колкото да спи и яде. Не беше подходяща компания за никой и го знаеше. Бе обзет от мисли за срещата с Аланон. Те го преследваха.

Двадесет и четири часа по-късно Анар беше обхванат от страхотна лятна буря. Уокър Бо се затвори в колибата си, докато вятърът блъскаше по дървените стени, а дъждът плющеше върху покрива. Гористата долина бе разтърсена от светкавици и дълги, ужасяващи гърмове. Всичко бе потопено във вода. Шумът от дъжда заглушаваше всичко останало, а Уокър седеше неподвижен и безмълвен по средата на стаята, увит в одеяла и душевен мрак, за който не бе мислил, че е възможен.

Усети, че е отчаян.

Страхуваше се от предопределеността на нещата. Уокър Бо, каквото и име да си избереше, бе все пак Омсфорд по кръв, а знаеше, че всички Омсфорд, независимо от недоверието си, винаги са били принуждавани да изпълняват това, което искат от тях Друидите. Така бе станало с Ший и Флик, с Уил, с Брин и Джеър — всичките преди него. Сега идваше неговият ред. Както и редът на Рен и Пар. Пар естествено с желание се захвана за идеята. Той беше неизлечим романтик, защитник на онеправданите и подтиснатите. Беше глупак.

Или реалист — зависи от гледната точка. Защото ако историята бе показател, значи Пар просто бе приел без съпротива това, което и Уокър щеше да приеме — волята на Аланон, каузата на един мъртвец. Сянката бе дошла при тях от страховитата прегръдка на смъртта, обвини ги в нерешителност, предизвика ги с луди задачи. Да се върнат Друидите! Да се върне Паранор! „Направи тези неща, защото казвам, че трябва да се направят, защото смятам, че е необходимо, защото аз — същество без плът и мозък — го искам!“

Настроението на Уокър още повече се развали, усещайки, че тежестта на всичко това го притиска. Душевният му мир отразяваше бурята навън. Да променят изцяло света — това искаше сянката от тях — от Пар, Рен и от него. Триста години еволюция в Четирите земи трябваше за миг да се изтрие. Какво друго искаше сянката, ако не това? Връщане на магията, на вълшебниците, на всичко това, което бе привършено от същата тази сянка преди триста години. Лудост! Щяха да си играят с живота като Твореца — а не им беше разрешено!

През сивата мъгла на гнева и страха си, си спомни чертите на сянката Аланон.

Последният от Друидите, пазителят на Историята на Четирите земи, защитникът на Расите, разпределителят на Магията и Тайните. Тъмните му форми се издигаха срещу светлината му. Всичко, което се беше случило, докато беше живял, носеше следи от него. Преди него е бил Бремен, а преди тях Друидите от Първия Съвет на Расите. Войни на Магията, борба за оцеляване, битки между Светлината и Тъмнината — или може би между сивотата — всичко бе по вина на Друидите.

А сега искаха от него да върху всичко това.

Можеше да се спори дали е обходимо. Винаги беше спорно. Можеше да се каже, че Друидите се защитаваха, но не променяха нещата. А можеше ли да съществуват едното без другото? А необходимостта винаги се е определяла от заинтересования. Господаря на Магиите, Демони, Призраците Морди — всичко това бяха заменили с Призраците. Но какво толкова имаше в тези Призраци, че на човек да му потрябва магията на Друидите? Не можеше ли хората сами да се оправят със злото, вместо да намесват сили, които едва познават? Магията носеше както радост, така и мъка. Тъмната й страна бе също толкова важна, колкото и светлината. Да я върне и да я остави в ръцете на хора, които бяха доказали, че не може да им се вярва?

Как би могъл?

Но все пак без това светът можеше да се превърна в това, което показваха виденията, изпратени от сянката на Аланон — кошмар от огън и мрак, в който Живееха само същества, подобни на Призраците. Може би все пак беше вярно, че магията е единственият начин да се предпазят Расите от такива творения.

Може би.

Истината беше, че той просто не искаше да е част от това, което щеше да се случи. Не беше дете на Расите на Четирите земи — поне не по дух — и никога не е бил. Нямаше нищо общо с тези жени и мъже. Нямаше място всред тях. Бе наказан с магия, която го откъсваше от собствената му човешка същност и среда и го изолираше от другите хора. Смешното бе, че лично той никога не се бе страхувал от Призраците. Може би дори можеше да се защити от тях, ако потрябва. Но нямаше да потрябва. Той беше чернокосият чичо, потомъкът на Брин Омсфорд, носител на нейното доверие, пазител на някакво тайнствено предизвикателство на Аланон…

Само че вече това предизвикателство не беше тайнствено — трябваше да върне Паранор и Друидите от миналото, от нищото.

Това бе поискала от него сянката и тези думи се бореха в ума му с куп причини, да не ги запълни, но все пак му нашепваха, че това трябва да се случи.

Така предъвкваше въпроса, както куче кокала си, докато бурята премина и слънцето огря. След известно време излезе да се разходи в долината. Придружаваше го само Полъх, гигантската котка, която по време на бурята се бе запиляла някъде. Очите на животното бяха искрящи и дълбоки като отчаянието на Уокър. Котката му правеше компания, но не можеше да разреши въпросите му, нито да го доведе до успокоение. Разхождаха се или седяха заедно изчаквайки събитията, които щяха да се случат след неговия отказ — събития, които никой не би могъл да предвиди.

Докато в нощта, когато Пар Омсфорд и спътниците му бяха предадени при опита да сложат ръка върху Меча на Шанара, Коглайн се завърна в долината на Каменното сърце и го разтърси илюзията за самотност, която Уокър с толкова труд бе поддържал. Бе късно вечерта, слънцето се беше скрило, небето беше озарено от лунна светлина и осеяно със звезди, а летният въздух бе чист и изпълнен с аромата на треви. Уокър се връщаше от Скалата. Като че ли черпеше сили от масивния камък. Вратата на колибата беше отворена, а вътре светеше, но Уокър усети разликата, дори още преди козината на Полъх да се наежи.

Внимателно стъпи на верандата и влезе.

Коглайн бе седнал до дървената маса, лицето му като на скелет се очертаваше още по-добре от светлината на лампата. Голям пакет, добре завит и завързан, стоеше до него Ядеше студена храна, а чашата с бира бе почти недокосната до лакътя му.

— Чаках те, Уокър — каза той, докато другият беше още в мрака на входа.

Уокър излезе на светлината.

— Можеше да си спестиш труда.

— Труд? — старецът протегна съсухрената си ръка и Полъх се доближи, за да я близне. — Време беше отново да се върна у дома.

— Това твоят дом ли е? — попита Уокър. — Мислех, че се чувстваш по-добре сред остатъците от миналото на Друидите. — Изчака отговор, но не го получи. — Ако си дошъл да ме убеждаваш да приема задачата на сянката, трябва да знаеш, че никога няма да го направя.

— Милият ми Уокър. „Никога“ е прекалено голям период от време. Освен това нямам намерение да те убеждавам в каквото и да било. Достатъчно си бил убеждаван, предполагам.

Уокър все още стоеше до вратата. Чувстваше се неловко, така че се приближи и седна до масата срещу Коглайн. Старецът отпи дълго от бирата.

— Може би си решил, че съм си отишъл завинаги след изчезването ми при Рога на пъкъла? — меко каза той. Гласът му беше далечен и изпълнен с емоции, които другият още не можеше да разпознае. — Може би дори си го желал?

Уокър не каза нищо.

— Бях по света, Уокър. Пътувах из Четирите земи, разходих се между хората, минах през градове и села, почувствах пулса на живота и открих, че угасва. Говорих с един фермер при поляните на Стрелехайм, човек съсипан и пречупен от нещастията, които е видял. Нищо не расте — прошепна той. — Почвата като че ли е болна. Болестта бе хванала и него. Търговец на дървени играчки напусна малкото си село до Варфлийт и тръгна без посока. Отивам си, каза той, защото няма нужда от мен. Хората не се интересуват от работата ми. Те просто са нещастни. Това са парченца от живота по Четирите земи, Уокър. Това е нещо като треска, която тресе плътта. Дърветата и храстите не растат. Животните и хората боледуват и умират. Всичко се превръща в прах, който се издига в небето и покрива цялата измъчена земя, като се превръща в малък образ на показаното от Аланон. — Пронизителните старчески очи се спряха върху другия. — Започва, Уокър! Започва!

Уокър Бо поклати глава:

— Земята и хората Винаги са имали тежки периоди, Коглайн. Видял си показаното от сянката, защото си искал да го видиш.

— Не, не аз, Уокър — старецът решително поклати глава. — Не искам нищо от виденията на Друида нито да е пред очите ми, нито да се сбъдне. Във всичко, което става, аз съм само пионка, както и ти. Ако искаш ми вярвай, но аз не искам да се замесвам. Избрах начина си на живот така, както и ти. Не го приемаш, нали?

Уокър се усмихна нелюбезно.

— Взел си магията, защото си искал. Бил си Друид и си имал избор. Заровил си се в древни науки и магия, защото си се интересувал от това. Аз — не. Родил съм се с наследството, без което бих бил по-добре. Магията ми е наложена без мое съгласие. Използвах я, защото нямах избор. Тя е като мелничен камък, който ще ме смаже. Не се оплаквам, но това съсипа живота ми — в тъмните му очи имаше горчивина. — Не се опитвай да се сравняваш с нас, Коглайн.

Слабото тяло на другия потрепери.

— Тежки думи, Уокър Бо. С удоволствие прие учението ми за същата тази магия едно време. Достатъчно добре се чувстваше с нея и тайните й.

— Въпрос на оцеляване и нещо повече. Бях дете, уловено в чудовищната сянка на Друидите. Използвах те, за да оживея. Ти беше всичко, което имах. Не търси от мен благодарност, Коглайн. Няма за какво.

Коглайн изведнъж се изправи толкова рязко, колкото никой не би очаквал от старческата му фигура. Надвеси се над облечения в черно от другата страна на масата, а на пребледнялото му лице се изписа страховито изражение.

— Бедният Уокър — прошепна той. — Все още не искаш да признаеш кой си. Отричаш дори съществуването си. Колко време ще се заблуждаваш така?

Помежду им настана безкрайна тишина. Полъх мъркаше пред камината и гледаше В очакване. Една съчка изпука и изпълни въздуха с искри.

— Защо дойде, старче? — каза накрая Уокър Бо, а в думите му едва се различаваше яростта.

Усети в устата си железен вкус, за който знаеше, че не е от гнева, а от страха.

— За да се опитам да ти помогна — каза Коглайн. В гласа му нямаше ирония. — Да ти дам посока в лутането.

— Добре съм и без твоята намеса!

— Добре? — поклати глава другият. — Не, Уокър. Никога няма да си добре, докато не се научиш да не се противопоставяш на себе си. А така упорстваш. Мислех, че уроците за магията, които ти давах, ще те отдалечат от тези детинщини, но очевидно съм сгрешил. Ще се изправиш пред по-сурови уроци, Уокър. Може би няма да ги преживееш.

Подаде му тежкия пакет през масата.

— Отвори го.

Уокър се поколеба, а очите му не се откъсваха от пакета. След това се протегна, скъса връвта и откри покривалото.

Срещу му се оказа масивна, подвързана с кожа книга, изписана със златни букви. Пресегна се, докосна я, след това я отвори и погледна бързо вътре. После се отдръпна, сякаш пръстите му бяха изгорени.

— Да, Уокър. Това е една от липсващите Истории на Друидите — единствен том. — Изкривеното старческо лице бе напрегнато.

— Откъде я взе? — запита Уокър решително.

Коглайн се приближи. Въздухът като че ли се изпълни със звука от собственото му дишане.

— От изгубения Паранор.

Уокър Бо бавно се изправи на крака.

— Лъжеш!

— Така ли? Погледни в очите ми и кажи какво виждаш.

Уокър се отдръпна. Трепереше.

— Не знам откъде си я взел и какви лъжи си измислил, за да ме убедиш в нещо, за което със сърцето си усещам, че е невъзможно! Върни я откъдето си я взел, или нека потъне в блатата! Не искам нищо от нея!

Коглайн поклати побелялата си глава.

— Не, Уокър. Няма да я върна обратно. Измъкнах я от миналото, покрито със сивота и смърт, за да ти я дам. Не съм твоят мъчител — никога! Аз съм най-близкият ти приятел, който някога ще имаш, въпреки че все още не искаш да го приемеш! — Пребледнялото му лице стана по-меко. — Казах вече, че съм дошъл, за да ти помогна. Така е. Прочети книгата, Уокър. Там има истини, които трябва да научиш.

— Няма! — диво изкрещя другият.

Коглайн дълго гледа по-младия мъж и въздъхна:

— Както искаш, но книгата ще остане. Дали ще я прочетеш или не — изборът е твой. Дори ако желаеш, я унищожи. — Пресуши остатъка от бирата си, внимателно постави чашата на масата и погледна съсухрените си ръце. — Тук свърших.

Заобиколи масата и се изправи.

— Довиждане, Уокър. Бих останал, ако ще ти помогне. Ще ти дам всичко, което мога, ако го приемеш. Но все още не си готов. Може би след един ден.

След това се обърна и се изгуби в нощта. Не се обърна. Не промени посоката. Уокър Бо го наблюдаваше как изчезва — сянка, върнала се в мрака, който я бе създал.

След заминаването му колибата сякаш стана по-тиха и празна.

* * *

— Ще бъде опасно, Пар — прошепна Дамсън Рий. — Ако имаше по-безопасен начин, бих го избрала.

Пар Омсфорд нищо не отговори. Отново бяха дълбоко в Народния парк, залегнали в малка кедрова горичка точно до светлините на Портата и къщата до нея. Беше преди зазоряване, времето на най-дългия сън, когато всичко забавяше ход до пълзене, с изключение на сънищата и спомените. Къщата на портата се издигаше като масив купчина от камъни, нахвърляни от безгрижно дете. Решетките на прозорците и катинарите на вратите сякаш бяха надживели времето си. Пред главния вход имаше пост. Зад него бяха заключените масивни железни врати. Войникът едва се държеше буден на краката си в обгръщащата го тишина. Никакво движение не нарушаваше спокойствието им.

— Спомняш ли си го достатъчно добре, за да създадеш видението му? — попита Дамсън, а думите й меко прозвучаха в ухото му. Пар кимна. Едва ли някога щеше да забрави лицето на Римър Дол. — Ако ни спрат, задръж вниманието им върху себе си. Аз ще се справя с останалото.

Той кимна още веднъж. Стояха неподвижно в прикритието си, заслушани в тишината и мислейки за свои си неща. Пар бе уплашен и изпълнен с колебания, но Дамсън и той бяха единственият реален шанс за Кол и другите. Щяха да успеят в това рисковано начинание, защото трябваше.

Постовите пред портата се събудиха, когато патрулите от западната стена се появиха от тишината. Войниците се поздравиха, поговориха си малко и след това се появи и патрула от изток. Отново се разделиха. Постовите заеха позицията си.

— Не още — прошепна Дамсън, когато Пар нетърпеливо се размърда.

Минутите се точеха. Спокойствието, което бе обзело стражите, отново се върна. Войниците се прозяха и се раздвижиха. Единият се отпусна на пиката си.

— Сега — каза Дамсън Рий. Тя хвана младежа за рамото и се притисна до него, а устните й докоснаха бузата му. — Дано имаме късмет, Пар Омсфорд.

След това се изправиха и тръгнаха. Излязоха на светлината и тръгнаха към портата, сякаш си бяха у дома. Пар вече пееше в нощната тишина и изпълваше умовете на стражите с избраните от него видения.

Това, което видяха, бяха Търсачи, облечени в черни плащове. По-високият бе Първият Търсач Римър Дол.

Веднага се изправиха, погледнаха напред, но едва виждаха двамата, които се приближаваха. Пар поддържаше гласа си монотонен и поддържаше образите в умовете на постовете.

— Отворете! — твърдо каза Дамсън Рий при приближаването на входа.

Стражите не успяха да реагират достатъчно бързо. Те отключиха катинарите и започнаха да блъскат вратите, за да разбудят хората вътре. Отвори се малка вратичка и Пар насочи вниманието си. Внимателни и широко отворени очи го погледнаха оттам, след което отвориха вратите. Пар и Дамсън влязоха.

Намериха се в пълна с оръжие стая. Покрай стените бяха налягали федерални войници. Те пиеха и играеха карти, очевидно решили, че нощното напрежение вече е преминало. Стреснаха се от вида на Търсачите и веднага им пролича. Пар изпълни стаята с тананикането на молитвената песен и ги обви с магията си. Даде всичко от себе си.

Дамсън осъзна колко несигурно ги държи и извика решително:

— Всички навън! — в гласа й се усещаше гняв.

Стаята веднага се изпразни. Цялата група се изгуби пред страничните врати като дим. Един от тях остана — явно най-старшият. Беше несигурен, искаше му се да е където и да е другаде, но все пак не можеше да помръдне.

— Заведи ме при затворниците! — тихо каза Дамсън и застана до лявото му рамо.

Войникът прочисти гърлото си, след което колебливо каза:

— Не мога без заповед от командира.

Дамсън го съзерцаваше, принуждавайки го да гледа на другаде.

— Къде е командирът ти? — попита тя.

— Спи долу — отговори мъжът. — Ще го събудя.

— Не! — Дамсън спря опита му да тръгне. — Заедно ще го събудим.

Прекосиха стаята и през масивна врата заслизаха по слабо осветените стълби. Пар продължаваше да тананика молитвената песен, която плашеше войника. Всичко вървеше по плана, така както се надяваха с Дамсън. Заслизаха надолу, заслушани в шума на собствените си стъпки. В дъното на стълбището имаше две врати — тази вляво бе отворена и водеше към осветен коридор. Войникът ги поведе по него до друга врата, на която почука. Когато никой не отговори, той почука отново, по-остро.

— Какво има, проклет да си? — изсумтя глас отвътре.

— Отворете веднага, командир! — отговори Дамсън с глас, който накара и Пар да потрепери от хлада в него.

Някой се засуети и вратата се отвори. Там застана федералният командир с късо подстриганата коса и неприятните очи. Туниката му бе наполовина завързана. Видя Търсачите. Още по-зле — видя Римър Дол.

Заряза опитите си да оправи туниката си и излезе в коридора.

— Не очаквах някой да дойде толкова скоро. Съжалявам. Случило ли се е нещо?

— По-късно ще го обсъдим, командир — Жестоко каза Дамсън. — Засега ни заведете при затворниците.

Само за миг се прокрадна съмнение в очите на другия, сянка на притеснение, че не всичко е съвсем наред. Пар засили магията си като му показа какво може да се случи, ако поставя под въпрос заповедта. Това бе достатъчно. Командирът ги поведе обратно по коридора, свали ключ от кръста си и отключи другата врата.

Влязоха в проход, осветен от една-единствена лампа. Командирът я взе и ги поведе. Дамсън ги следваше. Пар пропусна втория войник и тръгна последен. Гласът му бе започнал да се стяга. По-трудно бе да се съсредоточава върху няколко обекта. Трябваше да отпрати втория.

Проходът бе направен от камък и хоросан, а миришеше и на глина. Пар разбра, че са под земята, вероятно и под долината.

Не бяха минали много, когато стигнаха до килиите които бяха като клетки от камък с железни врати. Човек не можеше да се изправи в тях. Цялата групичка беше в първата от тях. Седяха или се бяха излегнали на пода. Очите им се разшириха недоверчиво, защото истината и магията се смесваха пред тях. Кол разбра какво става. Вече беше на крака, тръгна към вратата и повика и другите след себе си. Дори Падишар се подчини на жеста, осъзнавайки какво ще се случи.

— Отворете вратата! — заповяда Дамсън.

Отново в очите на федералния командир се отрази недоверие.

— Отворете вратата, командир — нетърпеливо повтори Дамсън. — Веднага!

Командирът взе втори ключ от връзката на кръста, мушна го в ключалката и го завъртя. Вратата се отбори. Изведнъж Падишар Крийл го сграбчи за врата преди всички да се усетят. Стегна хватката си така, че другият едва дишаше. Патрулният войник се опита да отстъпи към Пар, но бе заловен отзад от Морган.

Затворниците се събраха в проходчето и поздравиха с усмивка Дамсън и Пар. Падишар не им обърна внимание. Беше зает с безпомощния федерален командир.

— Кой ни предаде? — изсъска нетърпеливо той. Командирът се опитваше да се освободи, а лицето му стана червено от натиска върху гърлото.

— Бил е един от нас, каза! Кой?

Командирът каза на пресекулки.

— Не… знам. Никога не съм го виждал…

Падишар го разтърси.

— Не ме лъжи!

— Никога… Само… Съобщение.

— Кой беше? — настоя Падишар, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане.

Ужасеният мъж започна да рита. Падишар рязко блъсна главата му в каменната стена. Командирът заприлича на парцалена кукла.

Дамсън го дръпна:

— Достатъчно — каза тя спокойно, без да обръща внимание на яростта в очите на другия. — Губим време. Той явно не знае. Да се махаме оттук. Достатъчно рискувахме за един ден.

Вождът на бунтовниците я изгледа мълчаливо за миг, след това остави човека да падне.

— Въпреки всичко, ще го открия. Обещавам ти! — закле се той.

Пар не бе виждал по-разгневен човек. Дамсън не му обърна внимание, обърна се и махна към Пар да се движи. Той ги поведе нагоре по стълбите. Не бяха правили план как ще излязат, след като стигнат до приятелите си. Бяха решили, че най-добре ще е да действат според обстановката. Помещението горе бе празно и те тихо го прекосиха. Само Морган се забави, за да разгледа оръжията и да открие Меча на Лий. С усмивка го върза на гърба си и последва останалите.

Късметът им продължи да работи. Постовите отвън бяха изловени, преди да разберат какво става. Всичко наоколо беше тихо, паркът — празен, патрулите бяха по обиколките си, а градът — заспал. Членовете на малката банда се стопиха в сенките и изчезнаха.

Докато бързаха, Дамсън прегърна Пар, усмихна му се и го целуна по устните. Целувката й бе изпълнена с обещания.

По-късно, когато имаха време за почивка, Пар си я припомни. Все пак не целувката на Дамсън си спомняше най-добре факт беше, че молитвената песен доказа своята сила.