Тери Брукс
Потомците на Шанара (16)

ГЛАВА 17

Както винаги Морган Лий имаше план:

— Ако искаме да успеем при каквото и да е разположение на Меча, ще ни трябва помощ. Ние петимата просто сме прекален малко. В днешно време да откриеш Меча на Шанара, е горе-долу като да откриеш иглата от поговорката в купата сено. А за това сено не знаем кой знае колко. Например Стеф и Тийл познават добре Източната земя, но Калахорн и Пограничните райони за вас за чужди. Същото се отнася до братята и мен — просто не познаваме страната достатъчно. И да не забравяме, че Федерацията би претърсвала всяко място, където отидем. Последното, което чух е, че Джуджета и бегълци не са добре дошли на Южната земя. Ще трябва да внимаваме и за Призраци. Няма да можем едновременно да търсим меча и да пазим гърбовете си. Не можем да го направим сами. Необходим ни е някой, които познава Четирите земи, а освен това може да ни подкрепи с хора и оръжие.

Той премести погледа си върху Пар и се усмихна с познатата си усмивка, изпълнена с тайнствено задоволство.

— Ще ни трябва твоят приятел от Движението.

Пар изсумтя. Не беше много готов да се свързва с бунтовниците. Това изглеждаше като покана за неприятност. Но Тийл и Стеф, и дори Кол харесаха идеята и след кратък спор го принудиха да признае, че в нея има смисъл. Бунтовниците имаха това, което им липсваше, познаваха и Пограничните земи, и свободните територии, които ги заобикаляха. Още повече спасителят на Пар и Кол изглеждаше като човек, на който може да се разчита.

— Той ти е казал, че винаги, когато ти трябва помощ, можеш да му се обадиш — отбеляза Морган. — Струва ми се, че дойде време да се възползваш.

Никой не възрази, така че бе решено. Прекараха остатъка от деня в лагера под пътеката, която водеше към Рога на пъкъла. Спаха отново в подножието на Драконовите зъби. С настъпването на утринта, приготвиха багажа, яхнаха конете и заминаха. Щяха да отидат до Варфлийт, за да открият ковачницата на Килтън в северната част на града и да потърсят Стрелеца. Пътуваха на юг през земите по границата на Равнината Раб, след това прекосиха източния ръкав на Мърмидон и тръгнаха на запад. Слънцето прежуряше от безоблачното небе. Въздухът бе изпълнен с прах и сухота. Никой не говореше по време на пътуването, затворен в тишината на собствените си мисли. Откакто тръгнаха, не бяха говорили за Аланон, Уокър и Рен. От време на време Пар слагаше пръстена с ястреба на ръката си и се чудеше кой ли е човекът, който му го даде.

През късния следобед пресякоха долината северно от Варфлийт и наближиха покрайнините на града. Беше се прострял пред тях по няколко прашни хълма и блестеше на светлината на залязващото слънце. Бараки и колиби опасваха града. Мъже и жени молеха пътниците за храна и пари и Пар и Кол им дадоха малкото, което им бе останало. Морган ги погледна, както родител гледа непослушното си дете, но не каза нищо.

Пар откри, че напоследък не му се бе налагало да крие чертите си на Елф и бе загубил навика. Косата му закриваше ушите, но въпреки това трябваше да внимава. Той погледна към Джуджетата. Те се бяха увили в пътническите си плащове, а качулките скриваха лицата им. Опасността от разкриването за тях беше по-голяма. Всички знаеха, че на Джуджетата не е разрешено да пътуват в Южната земя. Дори във Варфлийт беше опасно.

Движението започна да става по-оживено. Скоро с труд си проправяха път напред. Слязоха от конете и повървяха, докато намериха място да ги вържат. Морган се зае да разпитва за ковачницата, докато останалите наблюдаваха как жителите на града се блъскаха помежду си в оживения поток.

— Понякога имаме късмет — информира ги при завръщането си Морган. — Ковачницата на Килтън е само няколко улици по-нататък.

Поведе ги сред тълпата и с труд си пробиваха път. Минаха в съседна уличка, която макар да миришеше лошо, бе по-свободна. Пар набръчка носа си с отвращение. Преминаха през още няколко улици, докато стигнаха една, която удовлетвори Морган. След това просто завиха надясно и не след дълго стигнаха до сграда в дървена табела — Ковачница на Килтън. Пещите весело светеха в червено. Чукове с шум оформяха нагорещения материал. Звукът се лашкаше между сградите връщаше се като ехо, пак отлиташе, за да се изгуби В следобедната горещина.

Морган си проби път всред тълпата, последван от другите и накрая достигна до входа на ковачницата вътре работеха няколко души под ръководството на едър мъж с увиснали мустаци и плешиво теме с цвят на сажди. Той не им обърна внимание докато не влязоха всички, след това се обърна и ги попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търсим Стрелеца — каза Морган.

Мъжът се приближи:

— Кой казахте?

— Стрелеца — повтори Морган.

— И кой трябва да е този?

— Не знам — призна Морган. — Просто ни казаха да го потърсим.

— Кой ви каза? Не знаеш ли, човече?

Както вървяха нещата, Морган щеше да има неприятности с този човек. Всички вече се бяха обърнали. Пар се приближи бързо, защото не искаше да привличат вниманието върху себе си.

— Един човек, който носи пръстен с изображението на ястреб.

Очите на човека се присвиха и започнаха да изучават чертите на Елф.

— Този пръстен — приключи Пар и го показа.

Ковачът подскочи, сякаш го ужилиха.

— Не го показвай така, млад глупак! — Той го сграбчи и го прибра, сякаш бе отровен.

— Тогава ни кажи къде да намерим Стрелеца! — намеси се Морган, а раздразнението му започна да личи.

Изведнъж хората на улицата се раздвижиха и това ги накара да се обърнат. Една група от федерални войници си проправяше път право към ковачницата.

— Изчезвайте! — бързо изсъска ковачът и отстъпи.

Войниците влязоха вътре и започнаха да оглеждат на светлината на пещите. Мъжът с мустаците пристъпи напред, за да ги приветства. Морган и братята се събраха около Джуджетата, за да ги скрият, но войниците бяха между тях и вратата към улицата. Морган издърпа групичката в сянката.

— Оръжията, които искахме, Хайърхоун — обърна се водачът на войниците към мъжа с мустаците и му подхвърли някакъв лист, — ще ни трябват до края на седмицата. И недей да спориш.

Хайърхоун измърмори нещо, но кимна. Войниците постоянно се оглеждаха. Един от тях се приближи към малката групичка. Морган се опита да застане пред другите и да заговори войника — голям мъж с червеникава брада, но той беше забелязал нещо и отмести планинеца.

— Ти там! — той посочи Тийл. — Какво ти е? — Едната му ръка се протегна и дръпна качулката. — Джуджета? Капитане, тук…!

Не завърши. Тийл го уби с един удар на дългия си нож, като го промуши в гърлото. Другите посегнаха за оръжието си, но Морган вече беше всред тях с меч в ръка и ги отблъсна. Войниците си пречеха в желанието да стигнат до планинеца. Морган удари повечето от тях, крещейки като луд. Най-сетне Стеф стигна задната врата, разби я с един удар на боздугана и побягна навън, последван от останалите. Там обаче пред тях се изправи ограда. Обърнаха се отчаяни. Преследвачите им тръгнаха към тях.

Пар използва молитвената песен и войниците се разбягаха, търсейки укритие от виденията. В бъркотията Стеф проби достатъчно място в оградата, за да се измъкнат. Затичаха се по друга пътека през поредица от бараки, обърнаха се надясно и стигнаха до метална врата.

Откриха, че са в двора с метални отпадъци зад ковачницата.

— Елате насам! — извика ги някой.

Затичаха се, без да питат, слушайки, че навсякъде около тях звучат рогове. Промъкнаха се в един склад и чуха как вратата зад тях се затваря.

Хайърхоун се изправи срещу тях с ръце на хълбоците.

— Надявам се, че си струвате след всички неприятности, които създадохте — каза им той.

Скри ги в една дупка под пода, където можеха само да лазят. Беше горещо и тясно, а стъпките на ботуши на два пъти минаха точно над тях, спирайки въздуха им. Когато Хайърхоун ги пусна, беше нощ. Небето беше мастилено черно, а светлините на града хвърляха отблясъци върху стената на ковачницата. Отведе ги в тясна кухничка, където ги нахрани.

— Трябваше да изчакам войниците да проверят всичко, за да са сигурни, че не сте се скрили в метала — обясни той. — Бяха ядосани и ще ви кажа, че най-вече заради убийството.

Тийл не каза нищо. Никой друг не проговори. Хайърхоун повдигна рамене:

— И за мен няма значение.

Известно време дъвчеха мълчаливо, след това Морган попита:

— Ами Стрелеца? Можем ли сега да го видим?

— Не мисля, че е възможно — Хайърхоун се захили. — Няма такъв човек.

Челюстта на Морган увисна.

— Тогава защо…

— Това е код — прекъсна го Хайърхоун. — Просто да знам какво се очаква от мен. Проверявах ви. Понякога кодът се проваля. Трябваше да се уверя, че не сте шпиони на Федерацията.

— Ти си бунтовник — каза Пар.

— А ти си Пар Омсфорд — отвърна другият. — Свършете с яденето и ще ви заведа при човека, заради когото сте дошли.

Направиха каквото им каза, измиха съдовете в старата мивка и последваха Хайърхоун към ковачницата Там беше само дежурният, който поддържаше пещите, за да не загаснат. С котешка предпазливост преминаха през помещението. През една странична врата се промъкнаха навън. Морган прошепна на Хайърхоун:

— Оставихме конете си няколко улици по-надолу.

— Не се тревожете за това — отвърна с шепот и другият. — Там, където отивате, няма да ви трябват коне.

Преминаха тихо по страничните пътища на Варфлийт, докато накрая съвсем излязоха от града. Пътуваха на север срещу течението на Мърмидон до хълмовете, които предхождаха Драконовите зъби. Пресякоха реката точно там, където се събираше от множество малки поточета. По това време на годината реката беше спаднала, иначе не биха могли да я пресекат без лодка. На места водата стигаше до брадите на Джуджетата и всички трябваше да се движат, като държаха оръжието и багажа си над главите.

След като прекосиха реката, се озоваха сред гористи долини и хребети, които се простираха чак до Драконовите зъби.

— Това са хълмовете Парма — обясни им Хайърхоун. — Доста опасни са, ако не знаеш пътя.

Пар бързо се убеди, че с така. Хълмовете Парма се издигаха и спускаха изненадващо и бяха изцяло покрити с дървета. Новата Луна почти не осветяваше, звездите бяха закрити от клоните на дърветата и планините, така че групичката вървеше в почти пълен мрак. След като навлязоха малко навътре, Хайърхоун ги накара да седнат, за да изчакат настъпването на деня.

Дори на светло се придвижваха трудно. Всичко бе засенчено от горите, а билата хребетите пресичаха и начупваха цялата земя. Имаше малка пътечка, която човек не би забелязал, ако не знаеше за нея. Тя така се извиваше между дърветата, че не бяха сигурни в каква посока се движат.

Когато седнаха да обядват, Пар попита водача им дали има още път.

— Не е далече — отговори Хайърхоун. — Ето! — Той посочи към масивна скала, която се издигаше над гората почти до границата с Драконовите зъби. — Онова, Омсфорд, се нарича Издатината. То е скривалище на Движението.

Пар погледна, преценявайки.

— Знае ли Федерацията, че е тук? — попита той.

— Знаят, че е някъде тук — отвърна Хайърхоун. — Това, което не знаят, е къде точно. И още по-важното — как да стигнат дотук.

— А безименния спасител на Пар не се ли страхува, че му водите гости тук? — подозрително попита Стеф.

Хайърхоун се усмихна.

— Джудже, за да откриеш пътя насам, първо трябва да откриеш пътя навън. Мислиш ли, че можеш да го направиш без мен?

Стеф изсумтя, но разбра, че това е истината. Човек би могъл да се лута цял живот в този лабиринт, без да открие път.

Беше късен следобед, когато стигнаха мястото. Гъсти сенки падаха и покриваха цялата гора със здрач. През последния час Хайърхоун бе свирнал няколко пъти с уста, чакайки подсвиркване в отговор преди да продължи. В подножието на скалата имаше лифт, чиито въжета се губеха нагоре. Те се качиха и за по-сигурно се хванаха за коловете отстрани. Няколко мъже ги изтеглиха до малка платформа, където ги чакаше втори лифт. Вече се движеха над върховете на дърветата, плътно до скалния масив. Пар погледна надолу и съжали за това. Забеляза, че лицето на Стеф беше безкръвно под загорялата кожа. Хайърхоун като че ли не се интересуваше от нищо и весело си подсвиркваше по време на изкачването.

Имаше и трети лифт, доста по-къс и когато най-накрая слязоха и от него, се намериха на тревиста площадка приблизително на половината височина от скалния масив, която беше дълга няколко стотин крачки и завършваше с гърлата на няколко пещери. Военни съоръжения се издигаха по ръба на площадката, а над нея, като гнезда в скалата бяха издълбани защитни позиции. Имаше малък водопад, чиято вода се събираше във вирче, а наоколо бяха разпръснати широколистни дървета и ели. Навсякъде се виждаха хора, които поправяха оръжие, носеха инструменти или тичаха да изпълняват нечии заповеди.

По средата на тази привидна бъркотия бе спасителят на Пар и Кол. Беше облечен в червено черни дрехи. Сега беше гладко избръснат, а загорялото от слънцето лице изглеждаше като сбор от ъгли и ръбове. Това беше лице без възраст. Кестенявата му коса беше прибрана и вързана назад. Беше жилав и мускулест и се движеше като котка. Подскочи към тях и ги поздрави с дълбок глас, а едната му ръка първо прегърна Хайърхоун, след това се протегна към Пар.

— Е, приятелю, променил си намеренията си, а? Добре дошъл тогава — ти и твоите приятели. Брат ти, един планинец и двойка Джуджета, нали? Странна компания за днешно време. Дошли сте, за да се присъедините към нас ли?

Той беше откровен, такъв какъвто Морган винаги си го бе представял. Пар усети, че се изчервява.

— Не точно. Имаме проблем.

— Още един? — Вождът на бунтовниците като че ли се забавляваше. — Неприятностите просто те преследват, нали? Сега ще си взема пръстена.

Пар извади пръстена от джоба и му го подаде. Другият го сложи на пръста си и започна да му се възхищава.

— Ястреб. Добър символ за свободно роден човек, не мислиш ли?

— Кой си ти? — направо го попита Пар.

— Кой съм ли? — засмя се бесело другият. — Все още ли не си го открил, приятелю? Не? Тогава ще ти кажа — вождът на бунтовниците се протегна напред. — Кой съм аз?

Очите му бяха морско зелени. За миг настана тишина.

— Името ми, Пар Омсфорд, е Падишар Крийл — каза накрая вождът на бунтовниците. Но може би ти ме знаеш по-добре като пра-пра-пра и още малко внук на Панамон Крийл?

Същата вечер, по време на яденето, когато масата им беше изтеглена по-настрани от масите на другите жители на Издатината, Пар и придружителите му слушаха с удивление разказа на Падишар Крийл.

— Тук имаме правило, че животът на всеки е негова собствена работа — тихо им обясни той. — Може другите да се почувстват неудобно, ако ме чуят да говоря за моя — прочисти гърлото си. — Бях земевладелец. Отглеждах реколта и стада, имах десетина малка ферми и неизброими акри горска земя, запазена за лов. Наследих всичко това от баща си, той от своя страна и така нататък. Очевидно всичко е започнало от Панамон Крийл. Казвали са ми, въпреки че не мога да го потвърдя, че след като е помогнал на Ший Омсфорд да открие Меча на Шанара, той се завърнал в Пограничните земи, където преуспял в избрания от него занаят и спечелил доста голямо богатство. След като спрял да работи, мъдро вложил парите си в това, което се нарича Земите на семейство Крийл.

Пар почти се засмя. Крийл разказваше всичко със сериозно лице, но той, също като брат си и Морган знаеха, че Панамон Крийл по времето, когато се е запознал с Ший Омсфорд, е бил крадец.

— Нарекъл себе си барон Крийл — продължи разсеяно Падишар. — Оттогава насам всеки глава на семейството се нарича барон Крийл. — Направи пауза, наслаждавайки се на тишината, и въздъхна. — Но Федерацията започна да отнема земите от баща ми, докато бях още момче, да мисли за обезщетение и накрая прибра всичко. Баща ми и майка ми загинаха, докато се опитвали да си ги върнат — той се усмихна. — Така се включих в Движението.

— Просто така? — попита Морган с недоверие. Вождът на бунтовниците набучи парче месо на ножа си.

— Родителите ми отидоха при губернатора на провинцията, федерален наместник, който се бе настанил в нашата къща и баща ми заяви, че ако не му бъде върнато всичко, което е негово и му принадлежи по право, губернаторът ще съжалява. Двамата с майка ми били направо изхвърлени. По пътя им на връщане просто изчезнали. По-късно ги откриха обесени в гората. — Каза го без злоба, просто като факт, със спокойствие, което плашеше. — След това бих казал, че пораснах бързо — завърши той.

Настана продължителна тишина. Падишар Крийл повдигна рамене.

— Това беше отдавна. Научих се да се бия и да оцелявам Влязох в Движението и когато видях колко зле е организирано създадох своя групировка. Няколко от другите водачи не харесаха идеята. Опитаха се да ме предадат на Федерацията. Това им беше грешката. След като се отървах от тях, повечето от останалите банди се присъединиха към нас. Всъщност всичките.

Никой не каза нищо. Падишар Крийл вдигна поглед.

— Никой ли не е гладен? Има още храна. Нека не отива на вятъра.

Бързо привършиха с вечерята, а вождът на бунтовниците продължи да разкрива подробности от жестокия си живот със същия незаинтересован тон. Пар се чудеше с какъв човек се е забъркал. Преди си мислеше, че спасителят му е фигурата, която може би липсва на Четирите земи след смъртта на Аланон, че той може би ще бъде опора за всичките подтиснати Раси. Носеха се слухове, че този мъж е водачът, който е очаквало Движението. Но той приличаше повече на разбойник. Колкото и опасен да е бил за времето си Панамон Крийл, Пар се убеди, че Падишар Крийл е още по-опасен.

— Е, това е цялата ми история — обяви Падишар Крийл и отмести чинията си. Очите му светнаха. — Има ли нещо, за което искате да ме питате?

Тишина. След това изненадващо се обади Стеф и разтърси всички:

— Колко от това е истина?

Всички замръзнаха. Но Падишар Крийл се засмя, очевидно удивен. Когато проговори на Джуджето, в очите му имаше уважение:

— Част от това, приятелю от изтока, част — намигна. — Историята се разкрасява с всяко разказване.

Вдигна чашата си и я напълни с бира от глинената кана. Пар се вгледа в Стеф с ново появила се почит. Никой друг не би посмял да зададе този прям въпрос.

— Хайде! — прекъсна го вождът на бунтовниците и се протегна напред. — Достатъчно минали истории. Време е да чуя какво ви води при мен. Говори, Пар Омсфорд! — Очите му се спряха върху Пар. — Има нещо общо с магията, нали? Нищо друго не би те довело тук. Кажи ми.

Пар се поколеба.

— Все още ли е в сила предложението ти да помогнеш? — попита той.

Другият го изгледа обиден.

— Дам ли дума, мра за нея, приятелю? Казах, че ще ти помогна и ще го направя?

Пар погледна другите и каза:

— Трябва да намеря Меча на Шанара.

Разказа на Падишар Крийл за срещата с духа на Аланон и за задачата, която му бе дал Друидът. Разказа за пътуването, което ги бе събрало петимата, за срещите с федералните войници, Търсачите и Призраците. Нищо не премълча, освен колебанията си. Разказа фактите и го остави сам да прецени. Все пак нямаше да са по-зле отсега, независимо дали щеше да им помогне или не.

Когато завърши, вождът бавно се облегна назад и погълна остатъка от бирата в чашата, като съзаклятнически се усмихна на Стеф.

— Мисля, че е редно сега аз да попитам колко от тази история е истина!

Пар започна да протестира, но другият вдигна ръка и го прекъсна:

— Не, приятелю, запази си дъха. Не се съмнявам в това, което ми разказа. Разказа го така, както смяташ че е. Това мисля аз.

— Ти имаш хората, оръжието, поддръжниците и мрежата от шпиони, за да ни помогнеш да открием, каквото търсим — тихо се намеси Морган. — Затова сме тук.

— Предполагам, че и ти имаш дух за подобна лудост — додаде Стеф и се подсмихна.

Падишар Крийл грубо потърка брадичката си.

— Имам нещо повече, приятелю — каза той и се усмихна като вълк. — Имам чувството за предопределеност.

Безмълвно се надигна и ги отведе до ръба на терасата, откъдето се виждаха върховете на дърветата и разхвърляните хребети, огрени от последните дневни светлини, които се скриваха зад хоризонта на запад.

— Сега това са моите земи, земите на барон Крийл, ако предпочитате. Но няма да ги задържа по-продължително от прадедите си, ако не намеря начин да се противопоставя не Федерацията! Предопределеност, казвам ви. В това вярвам. То ме направи това, което съм и ще ме върже, ако не участвам в игрите му. Мисля, че трябва да приема ръката, която ми подавате. Това, не дойде при мен, Пар Омсфорд, не е случайност. Така трябваше да се случи. Знаех си, че е истина, особено сега, когато чух какво търсите. Виждаш ли връзката? Нашите деди, Панамон Крийл и Ший Омсфорд са търсачи Меча на Шанара преди триста години. Сега е наш ред — твоят и моят. Крийл и Омсфорд отново са заедно. Това е началото на промените по тези земи, нещо ново. Усещам го! — Той ги изгледа, а чертите на лицето му бяха напрегнати. — Приятелството би е събрало всички заедно, а желанието да промените живота си ви е довело при мен. Млади Пар, наистина има връзки, които ни свързват — точно както ти казах и при първата ни среща. Историята се нуждае от повторение. Има приключения, които трябва да споделим, и битки, които трябва да спечелим. Това е, което съдбата ни е отредила!

Пар беше леко объркан от целия този риторичен порой и попита:

— Значи ще ни помогнеш?

— Разбира се — вождът на бунтовниците повдигна вежди. — Държа хълмовете на Парма, но Южната земя е загубена за мен — домът ми, земите ми, наследството ми. Искам си ги обратно. Сега ни трябва магия, както е трябваха и преди много години. Тя е катализаторът на промените, това, което ще победи Федерацията и ще изпрати този звяр обратно в пещерата му!

— Каза това няколко пъти! — прекъсна го Пар. — Каза го по няколко различни начина, — че магията може по някакъв начин да разбие Федерацията. Но Аланон се страхува от Призраците. На тях трябва да се противопостави Мечът. Тогава защо…

— Ах, ах, приятелю — забързано го прекъсна другият. — Отново улучи същността на въпроса. Подозирам, че злото се съюзява. Федерацията и Призраците не могат да стоят отделно в една такава схема. Свързани са някак си, може би като Крийл и Омсфорд и ако намерим начин да разрушим едното, ще разрушим и другото!

Изгледа ги с такива жестока решителност, че за момент никой не проговори. Последната светлина се скри зад хоризонта и здрачът като плащ се спусна, хълмовете Парма и земите на юг и на запад. Мъжете също бяха приключили с вечерята и се подготвяха за почивка по края на терасата. Дори на тази височина лятната нощ беше топла и тиха.

— Добре — тихо каза Пар. — Истина или не, какво можеш да направиш, за да ни помогнеш?

Падишар Крийл разкърши рамене в червеникавата си туника и пое дълбоко от аромата на планинския въздух.

— Мога, приятелю, да направя това, което искаш от мен. Мога да ти помогна да намериш Меча на Шанара.

Бързо го погледна, усмихна се и добави:

— Мисля, че знам къде е.