Тери Брукс
Потомците на Шанара (11)

ГЛАВА 12

Омсфорд се носеше в полето на сънищата. Беше както в себе си, така и извън и се виждаше ту като участник, ту като наблюдател на всичко. Постоянно го тресеше — понякога като при пътуване в бурно море, друг път като слаб летен вятър в клоните на морето. Той си говореше сам в мрака на собствените мисли и разговаряше с вътрешния си отразен образ. Гласът му ту бе шепот, ту гръмогласен вик. Появяваха се цветове и се отмиваха в черно и бяло. Беше всичко и нищо в това пътуване.

Сънищата бяха неговата реалност. В началото сънуваше, че пада в кладенец, тъмен като нощта и безкраен като цикъла на четирите сезона. Чувстваше болка и страх — не можеше да се открие. Понякога гласове го викаха — предупредителни, успокояващи или ужасяващи. Вътрешно се мяташе. Знаеше, че ако не спре да пада, ще бъде загубен завинаги.

Накрая спря. Забави се и остана на едно ниво, а сътресенията намаляха. Беше в поле с диви цветя, чудни като дъгата. Птички и пеперуди се разпръскваха при приближаването му и изпълваха въздуха с нова светлина, а поляната бе мека и ароматна. Нямаше звуци. Опита се да говори, но откри, че не може. Не усещаше нищо от себе си и от света наоколо. Имаше топлина, мекото й удоволствие, но това беше всичко.

Той се носеше, а дълбоко в него глас му шепнеше, че е мъртъв.

Гласът, мислеше си той, бе на Уокър Бо.

След това светът на приятния аромат и гледка изчезна и се появи свят на мрак и зловония. Огън избухна от земята и се понесе към сърдитото и потулено небе. Призраци се носеха около него. Чувстваше, че го подхвърлят и обръщат като сухо листо по земята и усещаше, че това е краят на всичко. Усетът за допир и гласът му се възвърнаха и той отново усети болката и извика.

— Пар!

Гласът се появи и отново изчезна — гласът на Кол.

Но той отново видя Кол в съня си — прострян до купчина камъни, безжизнен и потънал в кръв, а очите му бяха отворени и обвиняваха — ти ме изостави! Той изкрещи и магията на молитвената песен разхвърли видения навсякъде. Но те се превърнаха в чудовища, които се събраха, за да го уловят. Усещаше зъбите и ноктите им. Усещаше допира…

Събуди се.

Дъжд падаше по лицето му, а очите бяха отворени. Навсякъде бе мрак, усещаше, че има хора наблизо Някой крещеше — гласове, които се викаха всред яростта на бурята. Той се изправи бавно и трудно. Ръцете му отново се плъзнаха по лицето и тялото.

— …пак се събуди, дръж го…

— …много е силен, сякаш са десет души…

— Уокър! Побързай!

Просветна светкавица и се чу гръм, който изпълни мрака с ехо на лудост. Пред погледа му имаше само нещо червено.

Тогава се появи Аланон — Аланон! Дойде сякаш от нищото, облечен в черно — една фигура извън легендите и времето. Той се приближи до Пар, а шепотът му някак си надделяваше над хаоса.

— Спи, Пар! каза той.

Една ръка се протегна и го докосна, а хаосът изчезна и бе заменен от мир. Пар отново се отнесе някъде дълбоко в себе си. Една част от него си спомняше какво се бе случило — това, че Върколаците го бяха уловили, че допирът им го бе отровил, че се бе разболял. Уокър беше дошъл за него, бе го открил и спасил от онези същества. Видя жълтите светещи очи на Полъх, които предупредително премигваха. Видя Кол и Морган. Видя Стеф с подигравателната му усмивка и Тийл — загадъчна и мълчалива.

Видя детето — Призрак, молещо да го прегърнат, докато се опитваше да влезе в него. Проклятие! Той се бе опитал да влезе в него, да проникне, да заеме кожата му и да се превъплъти в него! Ето това бяха те — внезапно разбра — сенки, които нямаха собствена структура, а приемаха телата на мъже, жени и деца.

Не можеха ли сенките да живеят?

Мислите му носеха въпроси, на които не можеше да отговори и той се изплъзваше от тях. Умът му заспа и пътуването в страната на сънищата продължи. Изкачваше се по планини, изпълнени със същества като Гризача, пресичаше реки и езера, покрити с мъгли и скрити опасности, минаваше през гори, където никога не проникваше дневна светлина, и затъваше в блата, където мъглата изпълваше въздушната тишина.

Помогнете ми — помоли той. Но нямаше кой да го чуе. След това времето спря и сънищата изчезнаха в нищото. Имаше само кратка пауза между края им и пробуждането. Знаеше, че е спал, но не знаеше колко. Знаеше, че е минало време между края на сънищата и началото на спокойния сън.

И най-важното — знаеше, че е жив.

Той леко се размърда, почувства гладките чаршафи и мекото легло под себе си. Все още не искаше да се движи, страхувайки се, че може би още спи. Слушаше звука на собственото си дишане.

След това бавно отвори очи. Беше в малка, бедно обзаведена стая, осветена от една-единствена лампа до леглото му. Стените бяха голи, а таванът не беше намазан. Удобството го обгръщаше, а възглавници подпираха главата му. Процепът между пердетата на прозорците му подсказа, че е нощ.

Морган Лий дремеше на стол в кръга, осветен от лампата. Беше отпуснал брадичка до гърдите си, а ръцете му свободно висяха.

— Морган? — извика той, а гласът му бе неясен.

Очите на планинеца рязко се отвориха, а ястребовите му черти още повече се изостриха.

— Пар! Пар, събуди ли се? За бога, притеснявахме се, че си болен! — спусна се да прегърне приятеля си, след това се замисли. Прекара ръка по червеникавата си коса. — Как се чувстваш? Добре ли си?

Пар се усмихна леко:

— Все още не знам. Събуждам се. Какво се случи?

— По-скоро какво не се случи! — разпалено отговори другият. — Почти беше мъртъв, разбираш ли?

Пар кимна.

— Предполагам, Морган. Ами Кол?

— Спи и чака да се събудиш. Почакай, ще го доведа — усмихва се — Казвам ти да чакаш, като че ли можеш да отидеш някъде. Смешно.

Пар искаше да каже доста неща, да зададе доста въпроси, но планинецът вече беше излязъл. Няма значение… Най-важното беше, че Кол е добре.

Морган се върна почти веднага с Кол, който за разлика от него, втурна се и направо смачка Пар в прегръдките си от радост, че се е събудил. Пар също го прегърна и тримата се разсмяха, като че ли това бе най-смешната случка в живота им.

— Проклятие, мислехме, че сме те загубили! — Възкликна Кол. Главата му беше увита в бинт, а лицето му бе бледо. — Много беше зле, Пар.

Пар се усмихна и кимна. Достатъчно беше слушал за това. — Ще ми каже ли някой какво се случи? — Очите му се местеха от единия на другия. — Къде сме все пак?

— В Сторлок — обяви Морган и повдигна вежди. — Уокър Бо те донесе тук.

— Уокър?

Морган се усмихна от удоволствие.

— Мислех, че ще се изненадаш да го чуеш. Уокър Бо дойде за теб и пръв се появи на полесражението. — Той въздъхна. — Е, това е дълга приказка, така че мисля да започнем от началото.

Така и направи, като разказа всичко със сериозна помощ от страна на Кол. Двамата се прекъсваха в желанието си да не пропуснат нещо. Пар слушаше с растящ интерес.

Кол изглежда бил ударен от Гном, когато Паяците го нападнаха на полянката в източната част на долината при Каменното сърце. Бил само замаян, но докато се съвземе, Пар и нападателите били изчезнали. Валяло като из ведро, следите веднага се замазвали, а Кол бил прекалено слаб, за да ги преследва. Дотътрил се до колибата при другите и им разказал какво се е случило. Вече било тъмно и все още валяло, но Кол настоявал да отидат и да потърсят брат му. Така и направили, но в продължение на няколко часа не открили нищо в тъмнината. Когато мракът се сгъстил и станало невъзможно да се прави каквото и да било, Стеф настоял да се върнат, да починат и да продължат на сутринта. Тогава Кол срещнал Уокър Бо.

— Тръгнахме на север, като се опитвахме да проверим колкото може повече места, тъй като от приказките знаех, че по времето на Брин и Джеър Омсфорд, домовете на Паяците Гноми са били на Хребета Тофър и най-вероятно бяха дошли от там. Поне се надяваха, защото това бе единственото, за което можехме да се хванем. Съгласихме се, че ако не те открием веднага, ще продължим, докато стигнем Хребета — той поклати глава. — Бяхме отчаяни.

— Така беше — съгласи се Морган.

— Както и да е. Бях стигнал почти до северния край на долината, когато изведнъж попаднах на Уокър и гигантската му котка — голяма е като къща! Той каза, че е усетил нещо. Попита ме какво се е случило. Толкова бях изненадан да го видя, че въобще не го попитах какво прави там и защо е решил да се появи, след като се кри толкова бреме. Просто му казах това, което искаше да знае.

— Знаеш ли какво каза тогава? — прекъсна го Морган, а сивите му очи с нетърпение потърсиха тези на Пар.

— Каза — Кол отново пое положението под контрол: — „Чакайте тук, това не е задача за вас. Аз ще го върна.“ Сякаш бяхме деца, които си играят!

— Но удържа на думата си — отбеляза Морган.

Кол въздъхна.

— Да, истина е — призна той.

Уокър Бо изчезнал за цяло денонощие, но когато се върнал при Каменното сърце, където го чакали Кол и останалите, Пар бил с него. Пар бил засегнат от докосването на Върколаците и почти мъртъв. Единствената надежда за него, според Уокър, е била да лежи в Сторлок, селище с лечители — Гноми. Жителите на града се занимавали с такива неща и можели да предложат противоотрова срещу тази на Върколаците.

Тръгнали веднага на запад от Каменното сърце, нагоре по реката в посока към Улфсктааг, преминали през Прохода на мъченията и най-накрал стигнали селището. Отнело им два дни, въпреки че вървели почти постоянно. Пар щял да загине, ако не бил Уокър, който използвал някаква странна магия, неразбрана от никой, за да спре разпространението на отровата и да го поддържа заспал и спокоен. На няколко пъти Пар изкрещявал и плюел кръв — единият път по време на голямата буря в Прохода на мъчението, но Уокър бил там, успокоявал го, говорел му нещо, докато заспи отново.

— Въпреки това сме тук от три дни и чак сега се събуждаш — завърши Кол.

Пар кимна, без да казва нищо. Въпреки че не си спомняше ясно всичко, имаше определено чувство, колко близо е бил до смъртта.

— Къде е Уокър? — попита накрая той.

— Не знаем — отговори Морган и повдигна рамене. — Не сме го виждали откакто пристигнахме. Просто изчезна.

— Предполагам, че се е върнал — добави Кол с горчивина в гласа.

— Мисля, че все още е наоколо — тихо каза Морган. Когато другите двама го погледнаха въпросително, просто вдигна рамена.

Пар им разказа какво му се случи, след като го заловиха Паяците Гноми. Все още осмисляше нещата, така че от време на време се колебаеше докато говореше. Беше убеден, че Паяците Гноми са били изпратени да открият точно него, иначе биха взели и Кол. Призракът ги бе изпратил — онова момиченце. Но откъде е разбрало кой е той и къде да го намери?

— Магията — предположи накрая Морган. — Като че ли всички се интересуват от нея. Този сигурно също я е усетил.

— Чак от Хребета Тофър ли? — Пар колебливо поклати глава.

— А защо не тръгват и след Морган? — изведнъж попита Кол. — Все пак той командва магията на Меча и Лий.

— Не, не! Това не е магия, от която се интересуват — бързо отговори Морган. — Привлича ги магия като тази на Пар, която може да се отдели от тялото.

— Призракът се опита да влезе в мен — каза накрая Пар. — Искаше да се смеси с мен, да стане част от мен. Все казваше „Прегърни ме, прегърни ме“, сякаш беше загубило се дете или нещо такова.

— Най-малко пък изгубено дете — съгласи се Морган.

— Но какви са те? — настоя Пар. Откъде идват и какво искат?

— Нас! — тихо каза Морган.

— Теб! — каза Кол.

Поговориха още малко, като с неудоволствие признаха колко малко знаят за Призраците и техния интерес към магията, след което Кол и Морган станаха. Настояха, че е време Пар отново да си почине. Беше все още болен, слаб и имаше нужда да възвърне силата си.

Рогът на Пъкала, изведнъж си спомни Пар! Колко дни им оставаха до новата луна.

Кол въздъхна:

— Четири дни, ако все още настояваш да отидем.

— Ще бъдем наблизо, ако ти потрябваме. — Морган се усмихна зад него. — Хубаво е да видя, че отново си добре, Пар.

Когато си отидоха, Пар полежа известно време с отворени очи като оставяше мислите да нахлуват в главата му. Шумяха различни въпроси и искаха отговори, които той нямаше. Бе преследван от Варфлийт до Езерото на Дъгата, от Кълхейвън до Каменното сърце. Федерацията, Призраците, същества, за които само беше чувал и други, ад които дори не предполагаше, че съществуват, ходеха по петите му. Беше уморен и объркан. Всичко се въртеше около магията му, а тя все още бе безполезна за него. Чувстваше се безпомощен.

И въпреки присъствието на брат му и техния приятел, чувстваше странна самота.

Последната му мисъл преди да заспи бе, че всъщност още не се е включил в играта.

Спа, без да сънува, но често се събуждаше от притеснения и неудовлетвореност, които пресичаха мозъка му като подгонени плъхове Когато се събуди, беше вече почти утрин Небето леко просветля. Облечен в бяло човек се появи из сенките, тихо спря до леглото, за да пипне челото и китките му и отново изчезна. След това Пар отново заспа, потопен м море от топлина.

Когато отново се събуди, навън валеше. Очите му премигнаха и загледаха сивотата на стаята Чуваше шума на дъждовните капки по прозорците и покрива — монотонно топуркане в тишината. Трудно се повдигна на един лакът. Видя, че в малката камина, която дори не бе забелязал предишната нощ, гори огън. Той създаваше топлина и уют в стаята и го караше да се чувства в безопасност. До леглото му имаше чай и кейк Надигна се, като подпря възглавницата под гърба си, след това се протегна и взе чая и кейка. Беше гладен и бързо ги погълна. След това отпи бавно от чая, които вече бе студен, но при всички положения беше чудесен.

Беше преполовил третата си чаша, когато вратата безшумно се отвори се появи Уокър Бо. Чичо му за миг се спря, когато го видя, че е буден, след това внимателно затвори вратата и се приближи до леглото му. Беше облечен в зелени горски дрехи — туниката и панталоните му бяха пристегнати, леките му кожени ботуши бяха кални, а дългият му плащ — подгизнал от дъжда. По брадатото му лице също имаше дъждовни калки, а косата бе прилепнала към главата.

Той свали плаща от раменете си.

— По-добре ли си? — попита тихо.

— Много — Пар остави настрани чашата. — Разбрах, че на теб трябва да благодаря за това. Спаси ме от Върколаците, върна ме при Каменното сърце, твоя е била идеята да ме донесете в Сторлок. Морган и Кол ми казаха, че дори си използвач магия, за да ме задържиш жив по време на пътуването.

— Магия — повтори тихо той, а гласът му издаваше смущение. — Думи и докосване в комбинация, нещо като разновидност на молитвените песни. Заветът, оставен ми от Брин Омсфорд. Не разполагам с цялата му сила — само с част от нея. Все пак от време на време това е дар, както казваш ти. Не мога да се намеся в живота, само понякога увеличавам силата му — той замълча. — Въпреки това не знам, дали мога да го нарека магия.

— А това, което направи с Върколаците в Старото тресавище, за да ме спасиш — и то ли не беше магия?

Очите на чичо му се отдръпнаха от него.

— Учиха ме на това — каза накрая той. После бавно поклати глава. — Не заслужавам благодарността ти. Моя беше вината, че всичко това се случи.

Уокър отиде до далечния край на леглото и седна на края му.

— Ако се бях грижил за теб както трябваше, Паяците Гноми въобще нямаше да влязат в долината. Направиха го, защото реших да се отделя от тебе. Ти рискува много, като дойде тук да ме откриеш. Най-малкото, което можех да направя, след като ти стигна дотук бе да те защитя. Не успях.

— Не те обвинявам за това, което се случи — бързо каза Пар.

— Но аз се виня — Уокър се надигна, неуморим като котка, отиде до прозореца и се взря в дъжда навън. — Живея отделно, защото така избрах. Други хора, в други времена ме накараха да реша, че това е най-доброто. Но понякога забравям, че има разлика между това да не се месиш и да се криеш. Има граници, в които трябва да избягваме другите, защото животът не търпи крайностите. Криех се, когато дойде да ме търсиш. Ето защо не успях да те защитя.

Пар не разбираше напълно какво иска да каже Уокър, но реши да не го прекъсва, нетърпелив да чуе още. След малко Уокър се обърна.

— Не съм идвал да те видя, откакто те донесоха тук — каза той и спря до леглото на Пар. — Знаеш ли това.

Пар кимна.

— Не защото не ме интересуваш. Знаех, че си на сигурно място, че ще се оправиш и ми трябваше време да помисля. Върнах се едва тази сутрин. Казаха ми, че си се събудил, че отровата е обезвредена и реших да дойда да те видя. — Той спря, а погледът му се местеше. Когато заговори отново, внимателно подбираше думите си. — Мислех за сънищата.

Отново настана тишина. Пар се помръдна в леглото, защото вече започваше да усеща умората. Силата му се връщаше бавно.

— Предположих, че ще дойдеш при мен, след като започнах сънищата — продължи чичо му. — Винаги си бил импулсивен. Мислех какво да ти кажа. Близки сме в неща, които все още не разбираш добре, Пар. Притежаваме магията, не повече от това. Имаме предопределен живот, който не ни позволява да живеем сами за себе си — направи пауза и леко се усмихна. — Това, което имам предвид, Пар, е че сме деца на Брин и Джеър Омсфорд — носителите на магията на Шанара и нейни пазители. Спомняш ли си? Аланон ни я повери. Когато легна на смъртния си одър, той каза на Брин, че Омсфорд трябва да съхранят магията за поколения напред, докато отново има нужда от нея.

Пар бавно кимна и започна да разбира.

— Вярваш, че на нас е поверено пазителството ли?

— Вярвам и се плаша от тази възможност, както не съм се страхувал от нищо в живота си досега! — гласът на Уокър беше като шепот. — Ужасен съм от това! Искам да се отделя от Друидите и техните тайнства! Не искам да правя нищо с магията на Елфите, с нейните изисквания и възможности! Искам само да ме оставят на мира да живея живота си така, както смятам, че е най-пълноценен и полезен. Това е всичко, което желая!

Пар сведе очи и се усмихна тъжно:

— Понякога изборът не е наш, Уокър.

Отговорът на Уокър Бо бе неочакван:

— Това реших и аз! — Тясното му лице беше решително, когато Пар отново погледна нагоре. — Докато те чаках да се събудиш и се държах настрани от другите в горите отвъд Сторлок, реших това — той поклати глава. — Случките и обстоятелствата понякога са срещу нас. Отменяме някои от принципите си само за да ги заменим с други. Това, че се криех, почти ти струваше живота. Не бих могъл да го рискувам отново.

Пар поклати глава.

— Не можеш да бъдеш отговорен за рисковете, които поемам, Уокър. Никой човек не би могъл да издържи на такава отговорност.

— О, Пар, може. И би трябвало да го направи, ако има възможност. Не разбираш ли? Ако имам възможност — отговорен съм да го използвам. — Тъжно поклати глава. — Може да искам друго, но това не променя нещата — той се изправи. — Е, дойдох да ти кажа нещо, а все още не съм го направил. Най-добре да приключвам и да те оставя да почиваш. — Загърна се в плаща, сякаш почувства внезапен хлад. — Идвам с теб — простичко каза той.

Пар изсумтя от учудване:

— При Рога на пъкала ли?

Уокър Бо кимна.

— Да се срещнем със сянката на Аланон — ако наистина тя ни призовава — и да видим какво ще ни каже. Не обещавам нищо повече, Пар. Не можем да се преструваме, че светът започва и свършва там, където ние сме поставили границите му. Трябва да знаем, че понякога той се простира в живота ни по начин, който не бихме искали, но трябва да се изправим с лице към неговите предизвикателства. — Лицето му беше отражение на емоции, които Пар едва сега започна да разпознава. — Аз също бих искал да разбера какво ми е отредено — прошепна той.

Уокър се протегна и постави жилавата си, бледа ръка върху тази на Пар.

— Сега почивай. Имаме пред себе си друго пътуване и само ден-два да се подготвим. Нека аз отговарям за подготовката. Ще кажа на другите, че ще дойда при вас, когато е време да тръгваме.

Той тръгна, но после се поколеба и се усмихна.

— Опитай се да мислиш за мен по-добри неща след всичко това.

След това излезе през вратата и изчезна, а усмивката остана на лицето на Пар.

Уокър Бо удържа думата си. След два дни се върна малко след изгрев слънце с коне и провизии. Пар вече беше станал от леглото и се разхождаше наоколо, възстановен след приключението в Старото тресавище. Беше облечен и чакаше на верандата заедно със Стеф и Тийл, когато чичо му се измъкна от горските сенки с малкия си керван.

— Странен човек — измърмори Стеф. — Повече е дух, отколкото човек — усмивката му беше пресилена.

— Уокър Бо е достатъчно реален — отговори Пар, без да погледне Джуджето. — И често го посещават духове.

— Сигурно са доста смели.

Сега Пар го погледна:

— Все още те плаши, нали?

— Да ме плаши? — Стеф глухо се засмя. — Чу ли го, Тийл? Взема ме за страхливец! — Лицето му бързо възвърна израза си. — Не, човече, вече не ме плаши. Само ме учудва.

— Дано имаме късмет, приятели — каза той и обърна коня си на запад към равнината.

Дано имаме, наистина — помоли се наум Пар Омсфорд.