Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследниците на Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scions of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
piki (2008)
Сканиране и разпознаване
DarkGarden (12.05.2008)

Издание:

ИК „Ей Си Джи“, София, 1992

 

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от DarkGarden)

ГЛАВА 14

Няколко дни по-късно, докато слънцето надничаше с лилаво червените си лъчи от западния хоризонт в края на деня, Рен, Гарт и Коглайн достигнаха до основата на Драконовите зъби и началото на разширението. Тясна камениста пътека водеше към Глинената долина и Рога на Пъкала. Пръв ги видя Пар Омсфорд. Беше отишъл до една ниша в скалите на няколко стотин крачки, където можеше да седне, да гледа Калахорн и да бъде сам. Беше пристигнал с Кол, Морган, Уокър, Стеф и Тийл преди един ден и търпението му в очакване на първата нощ от новата луна, беше започнало да се изчерпва. Тъкмо се любуваше на прекрасния залез, когато видя странната тройка да се появява от запад, през горичката от тополи и да се насочва към него. Бавно се изправи на крака и не повярва на очите си. След като разбра, че не греши, скочи от мястото си и отиде да предупреди останалите от групата, които бяха направили лагера си точно отдолу.

Рен стигна там преди него. Острият й поглед на Елф го видя когато я забеляза и той. Отдадена на емоции, тя пришпори коня си, оставяйки другите зад себе си, и влезе в лагера. Скочи от седлото, втурна се с вик към Пар и го прегърна така ентусиазирано, че почти го събори. След това поздрави по същия начин удивения, но доволен Кол. Уокър получи по-резервирана целувка по бузата, а Морган, когото едва помнеше от детството си — ръкуване и кимване.

Когато тримата Омсфорд, въпреки че Рен не им бе истинска сестра, се прегръщаха и разменяха поздравителни думи, останалите стояха около тях в неудобство и се споглеждаха. Повечето от погледите бяха насочени към Гарт, който беше два пъти по-едър от който и да е от тях. Беше облечен в обикновените за всеки Скитник цветни дрехи, които го правеха да изглежда още по-голям. Посрещна погледите на другите без неудобство. След малко Рен си спомни за него и започна да го представя. Пар продължи със Стеф и Тийл. Коглайн се беше отдръпнал от тях след като всеки знаеше кой е, не бе необходимо специално да се запознават.

Навсякъде кимаха и си стискаха ръцете, бяха внимателни един с друг, но притеснението от лицата на повечето не изчезна. След това се преместиха около огъня, за да се включат във вечерята Джуджетата точно я приготвяха, когато Рен и спътниците й се появиха. Новата група от девет души бързо се раздели. Стеф и Тийл безмълвно съсредоточиха вниманието си над приготовляването на вечерята, Уокър се излегна под сянката на голям бор, а Коглайн изчезна сред скалите, без да каже дума на никого. Толкова беше тих, че вече бе изчезнал преди да го забележат. Всъщност не го смятаха за член на групата, така че никой не се притесни много. Пар, Кол, Рен и Морган се скупчиха около конете, разседлаха ги и започнаха да ги търкат, докато разговаряха за едно време, за стари приятели, за местата, където са били, за нещата, които са видели и за чудесата на живота.

— Доста си пораснала, Рен — учуди се Кол. — Въобще не приличаш на мъничкото момиче, което си спомням, когато ни напусна.

Рен се усмихна:

— Живея по-добре от повечето от вас, които си стоите на задниците, разказвате стари приказки и гоните уморени кучета. Западна земя е добра за всичко свободолюбиво, нали знаете. — След това усмивката й се изгуби. — Старецът Коглайн ми каза какво се е случило във Вейл. Джералан и Мириана ме гледаха известно време и все още съм загрижена за тях. Каза, че са затворници. Чули ли сте нещо за тях?

Пар поклати глава.

— След Варфлийт постоянно бягаме.

— Съжалявам, Пар — В очите и имаше неудобство. — Федерацията стори всичко възможно да направи живота на всички ни нещастен. Дори Западната земя си има полагащите й се бойници и администрация, въпреки че Федерацията не се интересува много от нея. Във всеки случай Скитниците знаят как да ги избягват. Ако се наложи, ще бъдете добре дошли при нас.

Пар я прегърна.

— По-добре първо да видим какво ще излезе от тази работа със сънищата — прошепна той.

За вечеря ядоха печено месо, прясно опечен хляб, задушени зеленчуци, сирене и поляха всичко с бира и вода, докато гледаха как слънцето изчезва зад хоризонта. Храната беше вкусна и за радост на Стеф, който бе приготвил повечето неща, всички го отбелязаха. Започнаха по-свободно да говорят за себе си — всички освен Тийл, която като че ли никога не искаше да говори.

Когато приключиха с вечерята, Стеф и Тийл се заеха да почистят съдовете, а другите се разпръснаха по един, по двама, докато мракът бавно се превръщаше в нощ. Когато Кол и Морган отидоха до един поток на четвърт миля надолу, за да вземат вода, Пар откри, че заедно с Рен и гиганта Гарт се е загледал в пътеката, която водеше към планината и Долината на глината.

— Бяхте ли вече там? — попита Рен, докато се разхождаха, и кимна към Рога на пъкала.

Пар поклати глава.

— Остават още няколко часа и никой не бърза. Дори Уокър отказа да отиде преди уречения час. — Погледна към небето, където звездите образуваха блестящи пътеки и видя едва забележимия сърп на луната на север. — Утре вечер — каза той.

Рен не отговори. Продължиха да вървят мълчаливо, докато стигнаха нишата в скалите, където бе стоял Пар през деня. Спряха и погледнаха на юг.

— Ти също ли имаше сънища? — попита Рен и започна да описва своите. Когато той кимна, тя каза:

— Какво мислиш?

Пар се отпусна назад върху скалата, а двамата с Гарт седнаха до него.

— Мисля, че десет поколения Омсфорд са живели от времето на Брин и Джеър в очакване това да се случи. Мисля, че магията на Елфите на Шанара, сега магия на Омсфорд, е нещо повече от това, което разбираме. Мисля, че Аланон — или поне неговата сянка — ще ни каже какво е това — той направи пауза. — Мисля, че може да се окаже нещо чудесно или нещо ужасно.

Осъзнаваше, че тя го наблюдава настойчиво с лешниковите си очи и извинително повдигна рамене.

— Не искам да драматизирам нещата. Просто това усещам.

— Ти и Уокър сте използвали магията — каза тихо тя. — Аз не. Има ли значение?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Магията на Морган бе по-силна от моята в последните дни, а той не бе призован. — Той й разказа за сблъсъка им с Призрака и за това как Морган освободи сияещата магия от Меча на Лий. — Чудех се защо сънищата не са го призовали вместо мен.

— Но ти не знаеш със сигурност колко силна е магията ти, Пар — каза Рен тихо. — Трябва да си спомняш от приказките, че никой Омсфорд от Ший насам, не е разбирал напълно магията на Елфите. Може и с теб да е същото?

Той осъзна, че е възможно и потрепери. Тръсна глава.

— Ами ти, Рен?

— Не, не, Пар Омсфорд. Аз съм едно момиче Скитник и във вените ми няма от кръвта, която пренася магията от поколение на поколение — засмя се — Страхувам се, че ще трябва да се задоволя с торбичката с камъните на Елфите.

Той също се засмя, спомняйки си малката кожена торбичка с оцветените камъчета, които тя така внимателно пазеше още като дете. Известно време си разказваха истории за това какво са правили, къде са ходили и кого са срещали по време на пътуванията си. Бяха се отпуснали сякаш бяха разделени не от години, а от няколко седмици. Пар реши, че това е благодарение на Рен. Беше удивен от увереността й в себе си. Това диво, свободно момиче очевидно бе привикнало към живота на Скитниците и трудно нещо можеше да я спре. Тя беше силна както вътрешно, така и външно и той много й се възхищаваше за това. Откри, че му се щеше да има поне частица от нейния живот.

— Какво мислиш за Уокър? — попита го тя след малко.

— Далечен е — веднага каза той. — Все още е заобиколен от мисли, които не мога да разбера. Говори за недоверието си в магията на Елфите и Друидите, но въпреки това има своя магия, която доста свободно използва. Наистина не го разбирам.

Рен преведе думите на гиганта и той отговори с кратък жест. Тя го погледна остро и каза на Пар.

— Гарт казва, че Уокър се страхува.

Пар го погледна учудено. — Откъде знаеш това?

— Просто знае. Тъй като е глух, е развил повече другите си сетива. По-бързо усеща хорските чувства, отколкото ти и аз, дори ако са прикрити.

Пар кимна.

— Е, тук изглежда е напълно прав. Уокър се страхува. Сам ми го каза. Каза, че се страхува от това какво означава тази работа с Аланон. Странно. Не можех да си представя нещо, което да уплаши Уокър Бо.

Рен преведе на Гарт, но гигантът само повдигна рамене. Известно време седяха мълчаливо и всеки мислеше за нещо различно. След това Рен каза.

— Знаеш ли, че онзи стар Коглайн някога е бил учител на Уокър?

Пар внимателно я погледна:

— Той ли ти каза това?

— Измъкнах му го с измама преди всичко.

— Учител по какво, Рен? По магия ли?

— По нещо — тъмните й черти сякаш се затвориха, а очите й се загледаха в далечината. — Мисля, че между тях двамата стоят много неща, които както и страхът на Уокър остават скрити.

Пар, който не би казал такова нещо, все пак се съгласи.

Членовете на малката групичка спаха необезпокоявани в сенките на Драконовите зъби, но на сутринта още със ставането се разбързаха. Довечера беше първата нощ от новата луна, нощта, в която трябваше да се срещнат със сянката на Аланон. Нетърпеливо се заеха с работата си. Разговаряха малко помежду си, движеха се нервно и търсеха дребни неща, които да отвлекат мислите им от това, което ги очакваше. Денят беше ясен и безоблачен, изпълнен с летен аромат и мързелива слънчева светлина. При други обстоятелства можеше да се забавляват в такъв ден, но сега им се струваше безкраен.

Коглайн се появи към обед откъм планините като дрипав пророк на съдбата. Изглеждаше прашен и мръсен, косата му бе разчорлена, а под очите имаше сенки от безсъние. Каза им, че всичко е готово, каквото и да означаваше това и че ще дойде да ги вземе с настъпването на нощта. Не каза нещо повече, въпреки че Омсфорд настояваха и се отдалечи натам, откъдето бе дошъл.

— Какво мислите, че прави там горе? — промърмори Кол, докато слабата дрипава фигура се клатушкаше като петънце и изчезна съвсем.

Слънцето продължи към залез и членовете на малката групичка още повече се вглъбиха в себе си. Важността на това, което щеше да се случи, разбута неизказаните им мисли и прие застрашителни размери. Дори Уокър Бо, от който се очакваше, че се чувства у дома си сред духове и сенки, се затвори в себе си като язовец в дупка.

Въпреки това, в средата на следобеда, Пар попадна на чичо си, докато се шляеше по хълмовете наоколо. Те забавиха хода си, приближиха се, спряха се и се огледаха странно.

— Мислиш ли, че наистина ще дойде? — попита накрая Пар. Бледите черти на Уокър бяха засенчени от качулката и правеха лицето му трудно за следене.

— Ще дойде — каза чичо му.

Пар помисли за момент и каза:

— Не знам какво да очаквам.

Уокър поклати глава:

— Няма значение, Пар. Каквото и да очакваш, няма да е достатъчно. Тази среща няма да е като никоя, която си си представял, обещавам ти. Друидите винаги са били страхотни в изненадите.

— Очакваш най-лошото, нали?

— Очаквам… — не завърши той.

— Магия? — попита Пар. Другият се намръщи — Магията на Друидите — това е, което очакваш, че ще видим довечера, нали? Надявам се да си прав. Мисля, че тя ще ни отвори всички врати, които досега са били затворени за нас, за да видим какво наистина може да направи магията.

Уокър Бо иронично се усмихна, когато най-накрая преодоля удивлението си.

— По-добре е да оставим някои врати затворени — каза тихо той. — Добре ще е да го запомниш.

За миг сложи ръка на рамото на племенника си, след това мълчаливо продължи своя път.

Когато слънцето завърши дългия си път на запад и започна да се спуска зад хоризонта, малката групичка се събра в лагера за вечеря. Морган бе нервен и през цялото време говори за магии, мечове и какви ли не други ужасии, за които Пар се надяваше да не се случват. Другите мълчаха, без да го прекъсват и от време на време хвърляха поглед на север към планините. Тийл въобще не яде. Маската сякаш я разделяше като стена от останалите. Дори Стеф я остави сама.

Мракът се сгъсти и звездите започнаха да пробляскват. Първо бяха разпръснати тук-там, а след това постепенно небето се изпълни с тях. Луната не се показваше — това беше времето, когато сестрата на слънцето бе обвита в мрак. Звуците на деня изчезнаха и се появиха нощните. Съчките пукаха в огъня, сякаш си приказваха. Една-две от тях запушиха и въздухът се изпълни със странна миризма. Морган извади Меча на Лий и започна небрежно да го лъска. Рен и Гарт нахраниха и завързаха конете. Уокър се придвижи малко по пътеката и се загледа в планините. Другите седяха и мълчаха.

Всички чакаха.

Беше полунощ, когато Коглайн се върна за тях. Старецът се появи от сенките като дух така неочаквано, че всички подскочиха. Никой, дори Уокър, не го бе видял да идва.

— Време е — съобщи той.

Те се изправиха и безмълвно го последваха. Коглайн ги поведе по пътеката от лагера към все по-гъстите сенки на Драконовите зъби. Звездите ярко светеха над главите им, но скоро планините започнаха да се затварят, оставяйки ги да вървят в тъмнина. Коглайн сякаш имаше котешки очи и не забави хода си. Опитваха се да поддържат темпото му Пар, Кол и Морган бяха близо до стареца, следвани от Рен и Гарт, после вървяха Стеф и Тийл, а Уокър Бо вървеше последен. Пътеката бързо се стесни, след като навлязоха между хълмовете, и сега вървяха през дефиле, което се отваряше като джоб в планините. Тук беше тихо и толкова спокойно, че чуваха дишането на останалите, докато се изкачваха с мъка нагоре.

Минутите се изплъзваха. Чукари и камънаци заставаха на пътя им, а пътеката се извиваше като змия между тях. Коглайн бързаше. Пар се спъна и удари коляното си. Повечето от канарите бяха лъскави като черно огледало. Той отчупи малко парченце и го пусна в джоба си.

Изведнъж планините се разцепиха пред тях и те застанаха на ръба на Долината на Глината. Тя представляваше широко място, покрито със същите черни камъни. Долината бе лишена от живот. По средата й имаше езеро, чийто зелени води се движеха, въпреки липсата на вятър.

Коглайн спря за момент и погледна към тях.

— Това е Рогът на пъкала — прошепна той — Дом е за духове и Друидите от миналото. — Обветреното му лице сякаш доби благоговеен израз. След това се обърна и ги поведе надолу — долината бе потънала в тишина. Ехото си играеше с тези звуци като дете в летен ден. Тук беше странно топло, сякаш дневната горещина бе уловена, за да замести нощния хлад. Пар усети струйка пот, която се спусна по гърба му.

Стигнаха до дъното на долината и притиснати един към друг, тръгнаха към езерото. Сега по-ясно виждаха движението на водата, чуваха пляскането на малките вълнички…Носеше се мирис на стари и изоставени неща.

Бяха още на няколко стъпки от езерото, когато Коглайн вдигна ръце и ги спря:

— Спрете! Не отивайте по-близо. Водите на Рога на пъкала са отровни за смъртните! — Той приклекна и сложи пръст на устните си, сякаш говореше на деца.

Те наистина бяха деца пред силата, която усещаха, че спи тук. Останаха на място, напрегнати, неспокойни, изпълнени със смесица от учудване и колебание. Никой не говореше. Звездите бяха покрили цялото небе от хоризонт до хоризонт и сякаш всичко бе фокусирано В долината, езерото и в тях деветимата.

Накрая Коглайн се надигна и се приближи към тях. Помаха им като птица с ръце, за да ги накара да се съберат. Когато застанаха рамо до рамо, той заговори:

— Аланон ще дойде точно преди зори — острите старчески очи спокойно ги наблюдаваха. — Той иска първо аз да говоря с вас, защото вече не е това, което беше някога. Сега е само сянка. Присъствието му в този свят е като примигването на клепача. Всеки път, когато идва от света на духовете, полага огромни усилия. Може да остане само за малко. И трябва да използва разумно това време. Ще го направи, като ви разкаже каква нужда има от вас. Остави на мен да ви обясня защо съществува тази нужда. Трябва да ви разкажа за Призраците.

— Ти говори ли с него? — бързо попита Уокър Бо.

Коглайн не каза нищо.

— Защо изчака досега, за да ни разкажеш за призраците? — изведнъж се ядоса Пар. — Защо чак сега, Коглайн, след като можеше да го направиш и преди?

Старецът поклати глава, а лицето му изразяваше и състрадание, и решителност.

— Не ми беше разрешено, младежо. Не и преди всички вие да се съберете заедно.

— Играеш! — измърмори Уокър и поклати разочаровано глава.

Старецът не му обърна внимание.

— Мислете каквото искате, само че чуйте. Това е, което Аланон иска да ви каже за Призраците. Те са зло, по-голямо от това, което можете да си представите. Те не са слухове и приказки, както сигурно ви се иска, а реални същества, като вас и мен. Родили са се от обстоятелството, което Аланон, въпреки цялата си мъдрост не е успял да предвиди. Когато напуснал света на смъртните, Аланон решил, че е приключило времето на магията и е започнало ново. Нямало го вече Господаря на Магиите, Демоните били заключени. Илдач бил разрушен. Паранор бил преминал в историята и последните Друиди мислели да го последват. Изглеждало, че нуждата от магия е преминала.

— Тя никога не е преминавала — тихо каза Уокър.

Старецът отново не му обърна внимание.

— Призраците са изродена магия, появила се от друга преди нея. Бавно започнали да се заселват в Четирите земи още по времето на Аланон, но останали неразкрити. Техните семена покълнали след като изчезнали Друидите и тяхната защитна сила. Никой не би могъл да знае, че са там. Дори Аланон. Те били остатъкът от магия, която се появила и изчезнала и били невидими както праха по пътеката.

— Почакай малко — прекъсна го Пар. — Какво говориш, Коглайн? Че Призраците са парченца от някаква изоставена магия?

Коглайн си пое дълбоко въздух, а ръцете му се сключиха отпред.

— Човече, казах ти и преди, че въпреки магията, която използваш, знаеш твърде малко за нея. Магията е също така естествена сила, както огъня на земята, вълните в океана, вятъра в клоните на дърветата и недоимъка, който уморява от глад цели народи. Тя не може да се появи и после просто да изчезне. Помисли! Какво стана с Уил Омсфорд и камъните на Елфите, когато самите Елфи вече нямаха нужда от тях? Те просто преминаха като молитвената песен в твоите деди! Това някаква нова магия ли беше? Всяка магия има и скрит ефект и всичко от нея е важно.

— Чия е била магията, от която са произлезли Призраците? — попита Кол, а лицето му бе напрегнато.

Старецът поклати побелялата си глава.

— Аланон не знае. Това може да се е случило по всяко време от Ший Омсфорд до днес. В онези времена постоянно се е използвала магия, по-голямата част от която е била зла. Призраците може да са се родили от всяко нейно късче. — Направи пауза. — Призраците в началото не бяха нищо. Бяха отпадъци от магия. Някак си, без да ги усетим, оцеляха. Едва след като си отидоха Аланон и Паранор те се появиха в Четирите земи и започнаха да набират сили. Тогава имаше празнота в реда на нещата. Всяка празнина трябва да бъде запълнена и Призраците бързо свършиха тази работа.

— Не разбирам — бързо каза Пар. — Каква празнина имаш предвид?

— И защо Аланон не е предсказал появяването им? — добави Рен.

Старецът хвана пръстите си и започна да ги пука един по един докато говореше.

— Животът винаги е бил цикличен. Силата идва и си отива, като приема различни форми. В началото учението е довело силата на човечеството. Но напоследък магията е правила това. Аланон предсказа завръщането на учението като форма на прогрес, особено след изчезването на Друидите и Паранор. Така смяташе, че ще стане, но развитието на науките се забави да запълни празнината. Отчасти това беше заради федерацията, която забрани всички форми на сила, освен собствените си, а те бяха примитивни и военни. Тя разпространи влиянието си върху Четирите земи, докато всичко попадна под диктата й. Елфите също имаха влияние, но изчезнаха поради незнайни за нас причини. Те бяха балансиращата сила — последните представители на стария свят. Присъствието им беше нужно, щом преходът от магия към наука се бавеше.

Коглайн поклати глава.

— Въпреки че дори Елфите да бяха останали, а Федерацията да нямаше такова влияние, Призраците може би пак щяха да се появят. Празнината се отвори, когато си заминаха Друидите. Нямаше как да не се случи. — Въздъхна. — Аланон не го предвиди, а трябваше. Той не бе подготвен за израждането на същества като Призраците. Правеше всичко възможно да държи в безопасност Четирите земи, докато беше жив и живя колкото се може повече.

— Прекалено малко е направил и от двете, очевидно — намеси се Уокър.

Коглайн го погледна и гневът в гласа му беше осезателен.

— Е, Уокър Бо! Може би някой ден ще имаш възможност да покажеш, че се справяш по-добре. За миг настана тишина, докато двамата се гледаха в мрака. След това Коглайн отмести поглед. — Трябва да разберете какво са Призраците. Те са паразити. Те съществуват само в нещо живо, а мъртвите напускат. Влизат в човек, поглъщат го и се превръщат в него. Но поради някаква причина резултатите не винаги са едни и същи. Младият Пар сигурно си спомня жената в гората, която видяха с Кол при първата ни среща. Тя беше обсебила един смъртен, но бе толкова дива, колкото и което и да е животно. Но спомняш ли си малкото момиче от Хребета Тофър?

Пръстите му сякаш погалиха бузата на Пар, който бе изпълнен със спомена за чудовището, на което го дадоха Паяците Гноми. Още усещаше докосването и чуваше как го моли: „Прегърни ме! Прегърни ме!“ в желанието си да го обсеби. Той потрепера.

Коглайн го хвана за ръката.

— Онова също беше Призрак, но по-труден за откриване. Те се крият в човешки образи. Някои са гротескни във външния си вид — те лесно се разпознават. Другите се разкриват по-трудно.

— Но защо едните се различават от другите? — несигурно попита Пар.

Челото на Коглайн се смръщи.

— Аланон не знае и това. Призраците са запазили тайната си дори от него.

Старецът се загледа настрани, после отново се обърна. На лицето му бе изписано отчаяние.

— Това е като порочен кръг. Болестта се разпростира, докато всички се заразят. Всеки Призрак може да я пренесе. Тяхната магия им позволява да преодоляват почти всяка защита. Колкото повече се появяват, толкова по-силни стават. Какво бихте направили, за да спрете епидемия, чийто източник е неизвестен, симптомите не се разпознават, докато не е пуснала корени, а лечението е все още тайна?

Членовете на малката групичка напрегнато се спогледаха в тишината. Накрая Рен каза:

— Имат ли някаква цел, в това което правят, Коглайн? Нещо повече от това просто да заразяват живи същества? Мислят ли както всички ни или… нямат мозък?

Пар погледна момичето с нескрито възхищение. Това бе най-добрия въпрос, който бяха задали. Той трябваше да се сети и да попита за това.

Коглайн бавно потърка ръце.

— Мислят като нас, момиче, а най-вероятно е, че имат някаква цел, но тя остава неясна.

— Да ни унищожат — предположи Морган. — Сигурно това е целта им.

— Мисля, че ще направят нещо повече — Коглайн поклати глава.

Изведнъж Пар си спомни сънищата, които им беше изпратил Аланон — кошмари за свят, в който всичко бе черно, а животът се беше смалил до нещо неразпознаваемо. Червени очи премигваха като огньове и сенчести форми прелитаха всред мъгла и дим.

Това искаха да направят Призраците — разбра той.

Без да се замисли, погледна към Рен и видя въпроса си отразен в нейните очи. Инстинктивно разбра за какво мисли тя. Видя го отразено и в очите на Уокър Бо. Те бяха споделили сънищата, които ги свързваха и за миг мислите им бяха едни и същи.

— Коглайн бавно повдигна лицето си и го измъкна от сянката, която го покриваше досега.

— Нещо води Призраците — прошепна той. — Тук има сила, която надминава всичко, известно ни досега…

Остави изречението незавършено, сякаш нямаше сила да изговори края. Слушателите му се спогледаха.

— Какво трябва да направим? — попита накрая Рен. Старецът се надигна с мъка.

— Ами това, за което сме дошли тук, момиче — да чуем какво ще ни каже Аланон.

Той бавно се отдалечи. Никой не го повика.