Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (36)

Осма глава

За огъня, за историите на бабата и нейните ракли, както и за желанието на Алфануи да си купи обуща

Бабата се топлеше на мангал. Друг огън не палеше. Тя излизаше рано сутрин на площадката пред стълбите, запалваше мангала и го раздухваше известно време със снопче тръстики. После покриваше жарта с пепел от предишния ден, която тя избутваше встрани, преди да запали новите въглища. Така бабата трупаше дните си един след друг и ги изнизваше на нишка от пепел. Гореше в мангала дървени въглища и те миришеха на сивота, а понякога и на тамян. Никога не употребяваше ръжен и когато жарта почваше да гасне и не топлеше вече достатъчно, тя повдигаше фустите си и без да погледне мангала или да подстане от мястото си, разбутваше жаравата с обувка. Алфануи, който не забелязваше движенията на бабата, защото тя с нищо не ги издаваше и продължаваше да си говори без прекъсване, недоумяваше как така огънят сам се засилва.

Когато Алфануи разкри всички тайни около огъня на бабата, реши да я предизвика да си разправи живота и измисли една хитрост. Носеше от полето клончета розмарин и ги хвърляше скришом върху жарта. Скоро се разнасяше свежа и приятна миризма и бабата, без да си дава сметка, започваше да разправя. Говореше за младостта си, когато се бе обличала в бяло и зелено. Алфануи, погълнат от разказа, забравяше да хвърли розмарин в мангала и бабата замлъкваше. Алфануи се сещаше и хвърляше нови клончета. Бабата отново се оживяваше и продължаваше да разказва. Но Алфануи не прекаляваше с розмарина, тъй като не искаше да я насили да разкаже всичко наведнаж, защото в такъв случай нещата обикновено се изопачават. Когато сладникаво-киселата миризма се разнесеше окончателно, бабата спираше:

— Стига толкова. Ти искаш всичко да знаеш. Няма да чуеш нито дума повече. Хайде да спим.

И Алфануи, ловък крадец на истории, скришом се усмихваше.

После угасяха светилника и си лягаха. Леглото беше широко, но понякога се случваше кракът на Алфануи да се докосне до този на бабата, а той беше толкова студен, че този допир го караше да потреперва.

Имаше нощи, в които бабата се въртете неспокойно в леглото, сякаш някаква мисъл я измъчваше и не й даваше покой. Тогава тя се надигаше по нощница и без да пали светлина, отиваше при раклите. Иззвънтяваха ключовете, които тя носеше вързани на колана си под нощницата. Алфануи смътно я различаваше в тъмнината. Бабата изваждаше връзката ключове и поставяше един от тях в ключалката на някоя ракла. Чуваше се щракането й. Бабата отваряше капака и пантите изскърцваха. Тя изваждаше нещо и го преместваше в друга ракла. Чуваше се щракането на втората ключалка. Всяка ракла излъчваше спокойна, фосфоресцираща светлина, зеленикава или синя, розова или бяла. Така бабата сновеше от ракла до ракла, като вадеше и слагаше, отваряше и затваряше. Понякога се чуваше шумолене на коприна, хартия или кожа или иззвънтяваше сребро или стъкло и се виждаше смътният блясък на предметите в тъмнината. Алфануи искаше да опознае всяко нещо по неговия блясък и шум, но старицата не му оставяше време, защото се движеше толкова бързо, сякаш танцуваше. Това беше танц на слаби светлинки в мрака и музика, която изпълняваха ключовете, пантите, заключалките; музика, в която се преплитаха удари на капаци, звънтене на монети, шумолене на плат и на хартия, и всяка ракла имаше своя светлина и свой особен звук. И в многобройните нощи на редене и пререждане Алфануи опозна всичко по шума и блясъка, въпреки че не успя да разбере какво точно има в раклите. Въпреки това, когато бабата вадеше нещо в тъмнината, той си казваше:

„Тя взе това от третата ракла и го сложи в седмата.“

Той запомняше всяко преместване, така че знаеше пътя на всеки предмет, но никога не се опитваше да се добере до тайната на раклите. След като свършваше пререждането, бабата лягаше отново, разтреперана от студ. Но понякога си лягаше недоуспокоена, с мисълта, че все още нещо не е в ред. Тогава ставаше отново и пререждаше всичко. Имаше нощи, в които бедната баба ставаше по два, дори по четири пъти и въпреки растящата умора не намираше покой и не се връщаше в леглото, преди да са пропели първи петли. Алфануи не попита ни веднаж баба си защо подреждаше непрекъснато раклите си, нито пък тя отвори дума за тях.

Настъпи зима. Когато валеше, сандалите на Алфануи пропускаха влага и краката му се намокряха. Зъзнеше като куче. Една вечер, след като си легнаха, той се обърна към баба си:

— Бабо.

— Какво искаш?

— Трябва да си купя обуща.

— Защо?

— Защото земята е студена, а краката ми се мокрят.

— Но затова пък си млад, а има и мангал.

— Да, но на мангала мога да се сгрея едва вечер, а през деня, колкото и да разтривам краката си, не мога да ги стопля.

— Обущата не са хубаво нещо. Кракът не може да диша в тях, а освен това правят и мазоли.

— Бабо, краката дишат през нощта. През деня те се подхранват с кръв, а когато е студено, тя не стига до тях и те побеляват.

— Ти не си ли бял? Не беше ли бял и дядо ти? Ясно е, че това е здравият цвят на краката.

— Дядо е носил обуща.

Бабата се замисли:

— Дядо ти?… Какво знаеш ти за него?

— И баща ми носеше обуща, а беше млад.

— Баща ти беше цял нехранимайко. Един ден се качи на покрива и ми изпочупи керемидите.

— Той имаше два чифта.

— Стига! Няма да получиш обуща! Хайде да спим сега!

На сутринта Алфануи отиде на полето напълно примирен, че краката му ще се вкочанясат от студ. Бабата обаче беше решила друго. Когато Алфануи се върна у дома си и седна, тя, без да продума, сложи пред него чифт стари и големи обуща. Бяха черните обуща на дядо му, затворени отпред, а отстрани с ластици. Алфануи влизаше в тях като в лодки, но не посмя да каже нищо. Намаза ги с мас и ги носи с голяма радост цяла зима. Те бяха първият предмет, който излезе от раклите.