Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (21)

Трета глава

За това как дон Сана и Алфануи се запознаха, след като се мръкна

Нощем Мадрид се осветявате от множество червени светлини, които се надигаха като изпарения към морскосиньото небе. На дъното на Ман-Санарес синьото и червеното се сливаха. Алфануи видя, че в коритото на реката под черната вода лежи аметист. Той беше така шлифован, че имаше хиляди плоскости. Мадрид със своите лачени обуща приличаше на аметист. В най-близката плоскост на аметиста се оглеждаше алеята. Дърветата бяха обърнати с короните надолу, а листата им, осветени от електрическа крушка, която висеше на висок, гол стълб, изглеждаха морави.

В Мадрид бяха на мода лачените обуща. В дървените къщи имаше много хлебарки. Река Ман-Санарес приличаше на тях. Движеше се като хлебарка, с аметист на гърба, който пречупваше светлините навътре. Ако се случеше някой да стъпи на нейните тинести островчета, те сигурно щяха да изпукат така, както пукат хлебарките, когато ги натиснеш с крак. Мадридските госпожици не обичаха хлебарките. Във всички вестници имаше обяви за средства против хлебарките. Истинска натрапчива идея. Заедно със средствата против хлебарки се рекламираха бои за обуща. Други обяви нямаше. Лачените обувки блестяха, но хлебарките не намираха. Нахлуваха в кухните и под всяка тенджера имаше по една хлебарка. Когато модата на лачените обувки отмина, изчезна и страхът от хлебарките. Никой вече не си спомняше за тях. Вестниците рекламираха нови стоки.

Алфануи видя, че по повърхността на аметиста пламна огън. При светлината на огъня дърветата придобиха зеления цвят, който имаха в действителност. Алфануи надигна поглед от реката и погледна към алеята. Пет момчета, мушнали ръце в джобовете, бяха заобиколили някакъв огън. Приближи се до тях и хвърли, както беше обичай в Гуадалахара, съчка огъня, за да му разрешат да приседне край него. Алфануи помисли, че ще го поздравят, но те само му направиха място и продължиха да си говорят за някакви особени неща. Алфануи не разбираше разговора им. Чуваше фразите, но не разбираше за какво стана дума. Момчетата говореха бързо, едно след друго, без да се прекъсват. Говореха с много съкращения и всичките им думи бяха двусрични. Най-после му показаха един сачмен лагер. Алфануи разбра, че говореха за него. Не беше виждал никога подобно нещо и му обясниха какво е. Разбра, че сачмените лагери са по-добри от ролковите, но че понякога се стопяват. Говореха си, че искат да си направят количка. Разправиха му как се прави и колко е хубаво да се спускаш по нанадолнище с такава количка с малки колелца, каквато Алфануи никога не беше виждал. Но най-много му хареса това, че сачмите се стопявали и че после за нищо не служеха.

Огънят угасна и момчетата тръгнаха да си ходят. Едното от тях носеше връзка бяло цвекло.

— Тръгваш ли си и ти? — запитаха момчетата.

— Не. Ще остана — отговори Алфануи.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом!

Никой не го попита за името му и никой не носеше къси панталонки като него.

Слаба светлина се процеждаше пред пролуките на кръчмата. Едно куче мина бързо по моста. Беше мършаво, с налудничави очи и забележеше ли някого, заобикаляше го отдалече. После забави хода си и започна да души под електрическата крушка. Накрая изръмжа недоволно и легна върху един вестник под стълба. Алфануи се отправи към кръчмата и влезе. Всички се обърнаха към вратата. Тук беше и дон Сана, седнал на високо столче.

— Добър вечер, — вдовицата на Буенаменте изгледа Алфануи от глава до пети.

— Здравей, красавецо.

В кръчмата имаше още четирима мъже — трима на масата на дон Сана и един край тезгяха. Всички държаха чашите си в ръка. Дон Сана стана и се приближи нахално до Алфануи.

— Какво правиш тук, бледо момче?

Докато го разглеждаше, кривеше глава настрани и Алфануи не му отговори.

— Как се казваш?

— Алфануи.

— И как още?

— Само Алфануи.

— Изглежда, че си провинциалист. Знаеш ли някакъв занаят?

— Майстор препаратор съм.

Дон Сана се смути. Алфануи го гледаше, като да бе птица. Дон Сана беше по-нисък от него.

— Работил съм и аз, но се изморих. Два, три, четири занаята. Ортопедист в Еспос и Мина. Правех шоколад, бях танцьор. По си струва да бъдеш танцьор любител, отколкото професионалист в други занаяти. Танцуването най ми приляга, животът е усмивка, момче. Изглеждаш печален. Защо си толкова мрачен?

Една маймуна, вързана с верижка в ъгъла, пригласяше на думите на дон Сана с пресилени и пискливи изблици на смях. Тя се движеше бързо насам-натам, хвърляше се по пода, преструвайки се, че ще се пръсне от смях. После, в очакване на следващите думи заставаше мирно, готова пак да се изкиска.

— Въпреки всичко ти си ми симпатичен. Какво търсиш?

— Пансион.

— Ела в моя. Ще видиш колко е добър. Ще те заведа. Дай си ръката, бледо момче, ще станем приятели.

Дон Сана протегна ръката си, Алфануи я пое и се учуди:

— Но къде ти е ръката? Това не е ръка.

Дон Сана се притесни отново. Маймуната избухна в смях, подобен на крясък, и се обърна към останалите посетители, показвайки гротескните си, мръсни и сбръчкани ръце. Всички се засмяха скришом на дон Сана. Но този път той не остави нещата без отговор:

— Сега ще видиш дали това е ръка.

Той се запъти към маймуната, която се беше подиграла в очите му. Тя се сви, примряла от страх, и дон Сана й стовари страшна плесница. Маймуната изпищя и заплака. Кръв прокапа от носа й. После той се върна, застана посред стаята и каза на Алфануи.

— Ей сега ще тръгнем. Искаш ли чаша вино?

— Не.