Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (31)

Трета глава

За великана от червената гора

Равнината блестеше светла и весела, осеяна тук-таме с редки гори. Земята беше тъмна и влажна от росата. В шубраците се белееха вече рози, изпъстрени с цветни петна, и се жълтееше богородичният косъм, който момите втъкват в коланите си. Алфануи видя, че в далечината се издигаше една червена гора. Над вишневочервените дебели дънери блестяха тъмнозелени корони. Дърветата не бяха високи. Червените дънери оживяваха цялата гора с весела и странна светлина. Съвсем равната земя бе обрасла с ниска трева. Имаше множество езерца с извънредно прозрачна вода, дълбока един-два пръста. Около тези езерца тревата растеше по-буйна. Тук-таме се белееха камъни и можеха да се видят сиви жерави, заспали на един крак. Червените дънери, зелените корони на дърветата, росният зелен оттенък на тревата, сивите тонове на жеравите, бялналите се камъни, блясъкът на езерцата и светлосиньото небе се съчетаваха в такава радостна картина, каквато Алфануи не беше никога виждал пролетно време. Той крачеше през гората с такова удоволствие, че му се искаше тя да не свършва никога.

Съзря в далечината една тъмна фигура. Едър мъж, чиято глава достигаше короните на дърветата, Алфануи се приближи до него. Беше висок и як, с почти исполински ръст. Беше застанал гърбом и не забеляза Алфануи, който го запита:

Слушай, много ли остава до Моралеха?

Великанът се обърна изненадан:

— Не. Още две левги.

Беше едноок, но от единственото му око бликаше светлина и доброта. Изглеждаше малко стеснителен.

— Какво правиш? — запита го Алфануи.

— Сека клони, за да наклада огън. Живея в онази голяма колиба, дето се вижда ей там.

Мъжът посочи едно място, което се издигаше малко над езерцата.

— Сам ли живееш?

— Да.

— Тогава, ако желаеш, ще остана днес при тебе да ти бъда другар.

Мъжът беше много доволен, че Алфануи ще остане с него, и целия ден двамата прекараха в разговори. Мъжът се казваше Херкулес и бил родом от този край, но родителите му били дошли от другаде. Бил живял в едно близко село и работел като бъчвар. Сега не се занимавал вече с този занаят. Веднаж ударил на някого от селото плесница и понеже бил много силен, всички се възмутили и решили да го осъдят на смърт. Три пъти се опитвали да изпълнят присъдата, но и трите пъти все нещо попречвало. Тогава решили, че това е поличба, че Херкулес не заслужава смърт, и го заточили в тази гора, където станал каменоделец. При работа отломък от камък извадил окото му. Херкулес притежаваше съкровище, завещано му от неговите родители — два големи слонски зъба и две топки от слонова кост, големи колкото дини. „Никой не си дава сметка какво представлява това наследство“ — разправяше Херкулес. „То е истинско съкровище, защото не може да се продаде. Хората мислят, че всичко, което струва скъпо, е съкровище, но истинското съкровище е само онова, което не може да се продаде. Съкровище е това, което струва толкова, че няма стойност.“ Да, той можел да продаде своето съкровище на килограм, като слонова кост, но съкровището щеше да загуби своята стойност и той щял да продаде само слонова кост. „Истинското съкровище струва повече от живота, защото човек умира, без да го продаде. То не служи, за да спаси човек живота си с него. Съкровището струва много и не струва нищо. Съкровището не се продава и в това е неговата същност.“

Докато мъжът говореше, Алфануи се усмихваше. Мъжът млъкна и отправи поглед в далечината. Видя ахатовите планини. Сиво-кафяви, бели и сини. Слънцето залязвате. В окото на великана се отразяваха гората и далечината. Червеният цвят, близък, жив и весел, се смесваше с някаква далечна и меланхолична яснота. И между зеницата и хоризонта бавно преминаха като насън гордите елени. Леки, безшумни и грациозни, те се отправиха между червените дънери на водопой.

Когато настъпи нощта, Алфануи и великанът запалиха огън. Сутринта, при тяхната среща, великанът бе събрал дърва за себе си. Когато разбра, че Алфануи ще му бъде гост, той отиде за още дърва. И така в колибата имаше два наръча дърва — един за мъжа и друг за Алфануи. С двата наръча направиха една клада и я запалиха. Говориха и се веселиха, докато котлето къкреше на огнището. Вечеряха и пак говориха и си легнаха да спят.

На другата сутрин Алфануи се сбогува с великана. Стисна му ръка и се погледнаха сърдечно. Алфануи тръгна и преди да се скрие в гората, спря се за миг, извърна глава и видя за последен път Херкулес, който стоеше изправен пред колибата си и продължаваше да го следи с поглед. Алфануи излезе от червената гора и се запъти към Моралеха.