Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (30)

Втора глава

В която Алфануи възстановява силите си и продължава своя път

Алфануи прекара февруари в планината, без дрехи, вкочанясал от студ. Март го завари да се грее край едно огнище, където по милост остана петнадесет дена. Бяха го подслонили в една къщичка, след като разбраха колко е зле. Сега бе оставил зад себе си най-лошите дни от живота си. Бе скитал като просяк, като беглец из планината. Но в къщичката той се отърси от студа и от страданията. Седеше по цял ден край огнището, увлечен в разговори с планинците. Когато настъпи денят, в който трябваше да си тръгне, Алфануи стана рано призори. Дъщерята на планинеца, която беше на около десет години, раздухваше огъня. Беше със забрадка и носеше дебели чорапи и яркочервена престилка върху черната рокля. Алфануи излезе на вратата, за да види какъв е денят. Момичето застана до него. На прага Алфануи чу за пръв път гласа й, тъй като през цялото време на неговия престой тя не беше проговорила дума:

— Слушай, запомних много добре твоите разкази. Когато никой вече няма да си ги спомня, само аз ще ги знам и няма да ги разправям никому.

Алфануи я погледна за миг и попита:

— Как се казваш?

— Урака.

— Аз също няма да забравя името ти.

Момичето заплака, скри лицето си в ръце и се спусна към овощната градина, която се намираше на височинка зад къщата. В нея имаше един извор и един дъб. Гласът й беше слаб, тъжен и жален като на планинско агънце. Алфануи се сбогува с планинците, които му дадоха одеяла и опинци, за да продължи пътя си.

— Накъде поемаш? — попитаха го те.

— Към Моралеха.

— Тамошен ли си?

— Не. В Моралеха живее баба ми.

Махна им с ръка и си тръгна.

Привечер стигна до едно заснежено поле. Алфануи се спря пред два каменни стълба, почти засипани от сняг, поставени един срещу друг от двете страни на пътя. Изчисти снега и прочете:

МОНАХИНЯТА СУЗАНА

И на другия:

ВЕЩИЦАТА ЕЛДЕМИРА

Двата гранитни камъка бяха ниски и покрити с мъх. Алфануи запита една стара жена, която минаваше по пътя, яхнала магаре, какво означават тези стълбове.

Тази история се случила много отдавна. Монахинята Сузана била много красива игуменка на манастир, който вече не съществувал. Елдемира и Сузана враждували жестоко в продължение на дълги години и един ден се срещнали на това същото място и се убили взаимно. Монахинята паднала възнак, а вещицата ничком и затова пишело така на камъните. Дий, магаре!

Старицата се отдалечи и върху снега останаха следите на магарето.

Алфануи вървя още известно време на запад и най-после превали планинската верига и започна да се спуска на юг. Навлезе в красиви дъбови и кестеняви гори и когато наближи равнината, влезе в едно село. Къщите бяха от камък, а улиците стръмни. В селото имаше бани с много гореща сярна вода. Пред баните се простираше парк, в който се възправяше огромен бряст с кръгла корона. Казаха му, че този бряст хващал в своята корона ветровете и ги задържал в продължение на седем дни и седем нощи. Когато през лятото минавал оттук някой прохладен вятър, брястът го впримчвал за цяла седмина, а той се въртял безспир из неговата корона, без да намери излаз. Хората от селото сядали под бряста и си отпочивали на хладината на вятъра, който не преставал да шуми и да движи листата на дървото, така сякаш било пролет. Разправиха на Алфануи, че на бряста в такива дни се събирали много птици, които разнообразявали със своето цвърчене следобедите. Те прехвръквали спираловидно между клоните на бряста, без да напускат кичестия му клонак. След седем дни и седем нощи вятърът се сгорещявал и изтощавал дотолкова, че дървото го пускало да си върви. Бил толкова зашеметен, че не знаел накъде да поеме. Обикновените ветрове не можели да раздвижват този бряст. Но когато навсякъде другаде царяло безветрие, той улавял някой залутал се вятър и докато останалите дървета в парка стояли кротки и посърнали, той трептял и весело шумолял.

Това беше последното планинско село. Пред очите на Алфануи се простираше далечната равнина, огряна от все още бледото и хладно зимно слънце.