Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (33)

Пета глава

За веселото село Моралеха и за това как се запознаха бабата и Алфануи

Алфануи пристигна в Моралеха. Селото беше разположено сред равнина, през която течеше река. Къщите бяха боядисани в бежово, портокалово и турскосиньо. Рамките на вратите и на прозорците, както и ъглите на къщите, бяха варосани. Някои от къщите бяха облечени до височината на човешки ръст с изрисувани или цветни фаянсови плочки с ромбовидна форма. Но върху по-старите къщи те бяха пръснати неравномерно и образуваха тук-таме неправилни петна. Тук четири, там десет, после една, сякаш боледуваха от проказа. Историята на всеки дом беше изписана по стените му с помощта на знаци, съставени от цветни плочки. Това беше една няма история написана с йероглифи. Всеки член на семейството имаше своя плочка, която заемаше определено място и участвуваше в някаква фигура. Случваше се, когато някой умре, плочката му да падне и да се разбие на хиляди парченца върху уличната настилка. На стената оставаше празно място, грозно, грапаво, в началото все още биещо в очи. После времето постепенно го изравняваше, заглаждаше. Понякога на празното място се поставяше нова плочка или след години чисто и просто го замязваха. И ако тогава някой се замислеше. „Странно, но когато еди-кои си умря, падна не друга, а тази плочка“ — той щеше неочаквано да се е сдобил с ключа на загадката. Но никой не откриваше това съвпадение и за всички стената продължаваше да не означава нищо. Една празна, случайна повърхност, лишена дори от тайнственост. При все това времето пишеше там своята истории.

Улиците бяха препълнени с хора. Те сновяха нагоре-надолу, грееха се на слънцето. Жителите на Моралеха бяха големи бъбривци. Изнасяха на улиците столове и легени. На много от первазите на прозорците от партерните етажи бяха поставени гребени и тоалетни сапуни. Понякога дори и бръснарски принадлежности и огледалце, окачено на прозоречната решетка. Малко, безочливо огледало, което наблюдаваше пешеходците със своя бял, оскърбяващ блясък. Жителите на Моралеха се миеха с мътна вода и затова чертите на лицата им бяха някак смътни, сякаш размазани.

Когато се сърдеха или се радваха, изражението им се променяше не рязко, а неуловимо, така както облаците променят формата си. Докато говореха, гледаха зареяно някъде встрани, сякаш и те самите не знаеха точно къде. Ходеха заблеяни, без цел и посока.

Кучетата на Моралеха, мършави и зли през цялата година, образуваха чудновато и своенравно общество. Заедно, на групи, те ходеха да си чешат и отъркват хлътналите страни о някой стълб, като изчакваха търпеливо реда си. Боричкаха се помежду си и се зъбеха на хората. Мършави и зли през цялата година, дойдеше ли септември, те тръгваха за смокини. По четири, по шест, по осем под една смокиня. Докато коремът им се издуеше и станеше гладък като мехур. После се облизваха и лягаха да почиват под сянката на зидовете. Беритбата на смокини траеше цял месец, В Моралеха тя се вършеше от кучетата.

Моралеха се простираше до реката. Покрай брега й се проточваше последната улица, която имаше само един ред къщи. Реката бе опасана с перило, пет метра над водата, което на места бе и по-ниско. Къщите се оглеждаха във водата. Висока и потъмняла стена защищаваше селото от наводнение. Тесен мост с железни перила водеше към другия бряг. Долу течеше дълбока река, която миеше основите на стената. Отсрещният бряг на реката бе покрит със заоблени камъни и се извишаваше леко към гората. По-надолу, по реката, се виждаше воденица и през лятото голи момчета, насядали върху яза. Чак до моста се носеха викове и плясък, когато момчетата скачаха във водата. От моста можеха също да се видят дрехи и чаршафи, проснати на слънце върху чистите заоблени камъни или върху хвойните. От другата страна на моста започваше гората.

Издигаха се брястове и евкалипти, а под тях имаше малка кръчма с навес и маса, където продаваха вино и риба. Масата представляваше гладка каменна плоча върху крак от дялан камък. Около масата бяха наредени четири дълги каменни скамейки, боядисани в синьо. Кръчмата се посещаваше от просяци и градинари, от рибари и колари. Между краката им се разхождаха и кълвяха кокошки. Кръчмарят и кръчмарката притежаваха освен къщата една котка, две кози, лодка и ловджийска пушка.

Алфануи влезе в селото по моста и тръгна да търси къщата на баба си. Алфануи и баба му не се познаваха. Като стигна до дома й, попита за нея в долния етаж. Едно момиче се качи горе, викайки по стълбата, за да я предупреди:

— Лельо Рамона, пристигна внукът ти! Онзи от Алкала де Енарес, който живее с майка си край мелницата, синът на Габриел, бог да го прости!

— Защо е необходимо да обясняваш всичко това, след като нямам друг внук? Хайде, стига вдига врява, а той нека ме почака.

Бабата заключи вратата. Извади блуза и пола, мантиля и кърпа. Всичко беше от черно платно и носете влажния и чист дъх на древните ракли. Блузата се закопчаваше от горе до долу с малки копчета, наредени много близо едно до друго. Ръкавите бяха широки и се стесняваха на китките. Бабата закопча маншетите върху тънките си и кокалести китки. След това закачи за колана полата, която падаше на отвесни гънки по сухите й бедра, и оправи воланите й. Върху бялата си и невчесана коса върза черната кърпа, а върху раменете си метна мантилята. Излезе на площадката, скръсти ръце и докато Алфануи се качваше по стълбата, тя го разглеждаше. Когато момчето стигна горе, бабата се дръпна настрана и му каза:

— Влез.

След него влезе и тя и затвори вратата след себе си. Седна на стола люлка и заговори. Изправен до нея, Алфануи я гледаше:

— Какво, да не би да искаше да умра, без да те видя? Неблагодарнико, защо не пожела да дойдеш досега? Я застани на светлината да те видя… Блед и здрав си като дядо си. Нощем си казвах: „Как ли изглежда моят внук? Това птиче, което никога не долита дотук. Ще умра, без да съм разбрала, че съм баба.“ През август и септември, когато има бадеми и лешници, и през октомври, когато има кестени и орехи, които аз не мога да ям, си спомням за тебе и си мисля: „Тези плодове можеше да ги изгризе моят внук“. Всяка година ги пазя, докато изсъхнат и изкуфеят напълно. Колко пъти с пълни шепи съм ги изхвърлила, защото няма кой да ги яде!

— Ако искаш, бабо, аз мога да остана при тебе по за дълго. Мога да спя долу.

— Как няма да останеш! И таз хубава, да си тръгнеш веднага! Ще спиш тук при мене, на моето легло. Аз заемам по-малко място и от една метла дори.

Стъмваше се. Бабата каза на Алфануи да затвори прозореца и да запали един светилник, който висеше от тавана над масичката. После, без да стане, обърна стола си и го приближи до мангала.

— Вземи онова столче и се приближи.

— Бабо, ако остана тук повече от година, трябва да работя. Трябва да се хвана на работа някъде.

— Какво знаеш да правиш?

— Аз съм майстор препаратор.

— Не. Тук няма такива глезотии. За нищо няма да ти послужи твоят занаят. Хората, които работят тук, се излагат на много слънце и студ, на дъжд и несгоди. Онова, другото, са чисти приумици на своенравни хора, които държат в къщата си мъртви гадини. Тука не. Но аз ще ти намеря работа. Не се безпокой. Студено ли ти е?

— Не, бабо.

Бабата продължи да говори:

— Аз винаги разправях на съседите: „Моят внук тъй; моят внук инак“. Понякога ме питаха как изглеждаш и това ме натъжаваше много и се срамувах да им кажа, че не те познавам. И май че всички вече се съмняваха дали съществуваш. И много ми се искаше, да мога да им кажа: „Ето го!“ Защото в това село всички баби имат поне по десет или дванадесет внучета. Ела тук, приближи се да те пипна… Имаш стройни крака, и яки при това. С тези крака можеше отдавна да дойдеш при мене.

Бабата млъкна за миг и Алфануи огледа цялата стая и запита:

— Бабо, какво има в тези ракли?

Бабата го погледна и каза сухо:

— Нещо, което не те засяга.