Алън Пийз, Барбара Пийз
Защо мъжете не чуват, а жените не могат да се ориентират по карта (114) (Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния)

Колин и Джил отиват с колата на гости в непознат район. Според упътванията на приятелите им, би трябвало да стигнат за 20 минути. Но вече пътуват 50 минути и все още няма изгледи, че наближават. Колин става все по-кисел, а Джил напълно отпада духом, когато за трети път минават покрай един и същи гараж.

Джил: Скъпи, мисля, че при този гараж трябваше да свием надясно. Нека спрем и помолим да ни упътят.

Колин: Няма проблем, знам, че сме някъде наблизо…

Джил: Вече сме закъснели повече от половин час. Хората отдавна са се събрали и ни чакат. Нека спрем и попитаме някого!

Колин: Слушай, знам какво правя! Вземи ти да караш, ако искаш, или ме остави на мира!

Джил: Не, не искам да карам. Но и не искам цяла нощ да се въртим в кръг из квартала!

Колин: Ами чудесно тогава — дай да обръщаме и да се прибираме!

На повечето мъже и жени този разговор им е до болка познат. Жената просто не може да разбере защо този неин прекрасен мъж, когото тя толкова много обича, изведнъж заприличва на натъпкания със стероиди Мед Макс^[1] и то само защото се е загубил. Ако тя се загуби, просто спира и моли някого да я упъти, така че защо и той да не го направи? Защо поне веднъж не си признае, че не знае нещо?

Защо Мойсей блуждал четиридесет години из пустинята? Защото не искал да спре и да помоли някой да го упъти.

Жените нямат нищо против да си признават грешките, защото в техния свят това се възприема като установяване на по-близки взаимоотношения и изграждане на доверие. Но това изобщо не е валидно за мъжете.