Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (23)

Епилог

Звук на фанфари и някакво свистене процепиха въздуха. Командирът на кораба остави печатания текст и натисна бутона за вътрешна свръзка.

— Какво става? — рязко запита той.

— Оня осмокрак управител на замъка най-сетне посрещна господаря си, сър — отговори гласът на социотехника. — Доколкото разбирам, владетелят на планетата е бил на сафари и цялата тази дандания е била необходима, за да го открият. Използва цялата планета като ловен резерват. Както и да е, ето пристига вече. Да отидем да погледаме спектакъла. Задава се стотният антигравитационен самолет. Милостиви Боже! От онези, които вече се приземиха, изскачат конници!

— Несъмнено това е част от церемонията. След минута ще бъдем там. — Командирът хвърли развълнуван поглед върху печатания текст. Бе го прегледал бегло. Как би могъл да води интелигентен разговор с този изключителен владетел, без да стане по някакъв начин дума за събитията, които са се случили тук? Четеше трескаво — страница след страница. Хрониката на Уерсгорския кръстоносен поход беше дълга и бурна. Достатъчно беше да се прочете за неговия завършек — как крал Роджър I бил коронясан от архиепископа на Ню Кентърбъри и как след това царувал щастливо дълги години.

И все пак какво бе станало междувременно? Естествено англичаните така или иначе успели да спечелят битките, които водили. В последна сметка те станали достатъчно силни, за да престанат да се осланят на добрия шанс и на хитростта на своя водач. Но как се е развивало обществото им? Как би могъл да оцелее дори само техният език, да не говорим за институциите им при досега с древните и развити цивилизации? По дяволите, защо е трябвало социотехникът изобщо да превежда писанията на този бърборко, отец Парвус, ако те не съдържат никакви съществени данни?… Я да видим! Ах, да. Един пасаж към края на хрониката привлече погледа на капитана. Той се зачете.

„Бях споменал вече, че сър Роджър дьо Турнвил установи феодален строй на новозавладените светове, които съюзниците предадоха под негово управление. Някои по-късни критици на моя благороден господар подхвърлят иронично, че е постъпил така, защото на него не му е бил известен никакъв по-добър модел на управление. Оспорвам подобно твърдение. Както заявих преди това, падането на Уерсгориксан имаше редица прилики с падането на Римската империя и сходните проблеми бяха намерили сходни решения. Неговото преимущество бе в това, че разполагаше с готови решения, ползвайки многовековния земен опит. Наистина всяка планета представляваше отделен случай, който изискваше отделно решение. Въпреки това обаче повечето от тях имаха редица общи същностни черти. Аборигенното население с готовност следваше нашите повеления, гледайки на нас като на освободители. Дори да оставим настрана благодарността, те бяха бедни, невежи създания, чиито собствени цивилизации бяха отдавна унищожени. Те се нуждаеха от ръководство във всяко отношение. Като прегърнаха нашата Вяра, те показаха, че имат души. Това накара духовенството ни да се заемем трескаво с ръкополагане на новопокръстени. Отец Симон намери текстове от Светото писание и от Христовите апостоли в подкрепа на тази практическа необходимост. Освен това, макар че той никога не бе предявявал подобни претенции, създаваше се впечатление, че истинният Господ Бог го е благословил за епископ, изпращайки го така далеч в земите на неверниците. След като веднъж това положение бе прието за даденост, от него следваше, че той не бе превишил правата си, поставяйки основите на наша собствена католическа църква. Естествено, докато беше жив, ние винаги внимавахме, когато говорехме за него, наричайки го «тукашния папа» или «малкия папа». Това ни напомняше, че той е просто наместник на истинския свети отец в Рим, който беше безкрайно далеч от нас. Аз смятам за възмутителна небрежността на по-младите поколения по въпроса за сана на духовните лица.

Интересно, че немалко уерсгорци скоро възприеха новия ред. Централното правителство на Уерсгориксан винаги е било нещо неопределено за тях, един събирач на данъци и блюстител на деспотични закони. Не един синьокож се почувства завладян от нашия пищен церемониал и от идеята да бъде управляван от конкретни личности — благородници, които можеше да среща лице в лице. Освен това, служейки предано на тези могъщи господари, можеше да се надява да получи някое имение или дори титла. Измежду уерсгорците, които се покаяха за греховете си и станаха уважавани английски поданици-християни, е необходимо само да спомена нашия някогашен враг Харуга, когото цялото население на планетата Йоркшир почита като архиепископ Уилям.

Обаче в действията, които предприемаше сър Роджър, нямаше нищо непочтено. Той никога не предаде своите съюзници, както твърдят някои. Вярно е, проявяваше лукавство спрямо тях, но като изключим скриването на нашия действителен произход по необходимост (маска, която свали когато станахме достатъчно силни, за да не се боим от разкриване), той бе безукорен. Не е негова грешка, че Господ винаги е на страната на англичаните.

Джайрите, ашенкоглите и пр?°таните възприеха неговите идеи доста лесно. Те нямаха реална концепция за това що е империя. При положение че можеха да колонизират населените планети, които завладяхме, те с готовност оставяха на нас, хората, безкрайно главоболната задача да управляваме онези многобройни планети, където съществуваше поробено население. Те лицемерно си затваряха очите пред често жестоките необходимости, свързани с такова управление. Убеден съм, че мнозина от техните политици тайно ликуваха, че всяка нова отговорност от този род изтощава силите на техния енигматичен съюзник: защото ние трябваше да създаваме местна феодална аристокрация на всяко завладяно място, а наред с това да оставаме малък гарнизон, който да обучава аборигените на военно изкуство. Бунтове, междуособни войни, контранападенията на уерсгорците намаляваха още повече малобройните ни кадри.

Тъй като почти им липсваше военна традиция, джайрите, ашенкоглите и пр?°таните не осъзнаваха до каква степен тези години на изпитания укрепиха връзките на лоялност между местните селяни и английските аристократи. Също така, бидейки сами фригидни донякъде, те не предвидиха колко похотливо ще започнат да се множат човеците.

Така че когато най-после тези факти станаха очевидни, беше твърде късно. Нашите съюзници брояха само три народа, всеки от които имаше свой език и начин на живот. Навсякъде около тях гъмжеше от стотици раси, обединени от християнската вяра, от английския език и короната. Дори да искахме, ние, хората, не можехме да променим това. В действителност ние бяхме почти толкова изненадани от начина, по който се развиха нещата, колкото всеки друг.

Като доказателство, че сър Роджър никога не бе заговорничил срещу своите съюзници, помислете си колко лесно би могъл да ги покори на стари години, когато управляваше най-могъщия народ, живял някога сред тези звезди. Но с годините той се бе научил да проявява все по-голямо великодушие. Не е негова вината, че тяхното собствено по-младо поколение, запленено от нашите успехи, започна все повече и повече да ни подражава във всичко…“

Командирът остави текста настрана и изтича към главния изход на кораба. Стълбата вече бе спусната и един червенокос гигант се качваше по нея, за да го приветства. Облечен по невероятен начин, препасал претрупана до безвкусица със скъпоценности парадна сабя, носеше съвсем делово и огнестрел. Зад него бе строен почетен караул от стрелци, облечени в тревистозелени дрехи. Над главите им се вееше знаме с герба на кадетското родословие на великата фамилия Хемуърд. Ръката на командира потъна в косматата лапа на графа. Социотехникът преведе фразата на развален английски:

— Най-сетне! Слава на Бога, най-после са се научили да строят космически кораби на Старата Земя! Добре дошъл, уважаеми господине!

— Но защо никога досега не ни открихте… Ваша светлост? — рече със запъване капитанът.

Въпросът бе преведен, графът сви рамене и отговори:

— О, ние търсихме. От поколения насам всеки млад рицар тръгваше да търси Земята, освен ако не предпочиташе да си опита щастието със Свещения Град. Но вие знаете колко много слънца има тук. А те стават все повече с приближаване центъра на галактиката, където ние срещнахме други човешки раси. Търговия, експедиции, войни — всичко ни тласкаше навътре, отдалечавайки ни от онзи тесен звезден път. Вие разбирате, че това място е само една скромна периферна провинция. Кралят и папата живеят далеч оттук — на Седмото небе… Най-накрая търсенето постепенно замря. През изминалите векове Старата Земя се превърна в нещо като легенда. — Едрото му лице сияеше. — А сега всичко стана съвсем наопаки. Вие ни намерихте! Колко прекрасно! Кажете ми веднага, бяха ли освободени Светите места от неверниците?

— Амии — каза капитан Йешуа Леви, който беше лоялен гражданин на Израелската империя — да.

— Твърде жалко. Щеше ми се да има нов кръстоносен поход. Животът стана скучен, откакто преди десет години покорихме Драконите. Казват обаче, че кралските експедиции до мъглявините на Стрелеца са открили няколко интересни планети. Но добре дошли! Трябва да ни дойдете на гости в замъка. Ще ви окажа цялото гостоприемство, на което съм способен, и ще ви екипираме за пътуването до краля. Навигацията е малко сложна, но аз ще ви дам астролог, който познава пътя.

— Какво каза той сега? — попита капитан Леви, когато басовото ломотене спря. Социотехникът обясни.

Капитан Леви почервеня:

— Никакъв астролог няма да се докосва до кораба ми!

Социотехникът въздъхна. Отваряше му се работа за години напред.