Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (15)

Глава четиринадесета

Сър Оуен се приземи като някакъв герой от приказките. Неговите подвизи не му бяха стрували особени усилия. Докато кръжеше в центъра на въздушния флот на уерсгорците, дори бе успял да си стопли вода на котлона и да се избръсне. Сега крачеше с пъргава стъпка, изправил глава, в блестяща броня и развян от вятъра червен плащ. Сър Роджър го посрещна край палатките на рицарите — смазан, мръсен, вмирисан на дим и пот и покрит с кръв. Гласът му бе прегракнал от крещене.

— Моите уважения за тази така безстрашна акция, сър Оуен — каза той.

По-младият мъж направи бърз поклон, но го адресира най-изискано към лейди Кетрин, когато тя се появи сред ликуващата тълпа. „Не бих могъл да направя повече от това“ — промърмори сър Оуен с лък, препасан през гърдите.

Лицето на лейди поруменя. Очите на сър Роджър стрелкаха ту единия, ту другия. Двамата наистина бяха хубава двойка. Забелязах как ръцете на моя господар стискат дръжката на нащърбения и притъпен меч.

— Вървете в палатката си, мадам! — нареди той на жена си.

— Все още имам работа сред ранените, сир.

— Вие сте готова да полагате грижи за всеки друг, но не и за своя съпруг и децата си, нали? — Сър Роджър се опита да се усмихне язвително, но устната му се бе подула при рикошета на една сачма от наочника на неговия шлем. — Вървете в палатката си, казвам!

Сър Оуен изглеждаше шокиран.

— Това не са обноски към благородничка, сир — протестира героят.

— Нима някой от твоите префърцунени дворцови танци е за предпочитане? — изсумтя сър Роджър. — Или пък прошепванията на ушенце, за да се уреди нечия среща?

Лейди Кетрин пребледня като платно. Пое дълбоко дъх, преди да заговори. Мълчанието се спусна като пелена между тях, макар че бяха достатъчно близко, за да се чуват.

— Нека Господ ми е свидетел, че съм оклеветена. — Роклята й се вееше от устрема на нейните крака. Когато влезе в палатката, се чу хлипане.

Сър Оуен гледаше ужасен барона.

— Да не сте си изгубили ума — рече най-сетне. Сър Роджър разкърши масивните си рамене, като че се канеше да вдига някакъв товар.

— Не още. Нека командирите дойдат при мен, когато се измият и нахранят. Може би ще бъде най-разумно, ако вие, сър Оуен, поемете охраната на лагера.

Рицарят отново се поклони. В този жест нямаше нищо оскърбително, но накара всички присъстващи да си спомнят как сър Роджър погазваше етиката. После се оттегли, за да се заеме енергично със задълженията си. Скоро бе поставен часови, а сър Оуен взе със себе си Бранитар за оглед из разрушения лагер на уерсгорците, за да види дали оръжията, останали на по-далечно разстояние от експлозията, можеха да се използват.

Синьоликият — дори и през последните няколко напрегнати дни — не спираше да попълва знанията си по английски. Говореше със запъване, но много откровено, а сър Оуен слушаше. Мимоходом забелязах тона в сумрака на настъпващото поредно здрачаване, но бързах за съвета и не можах да чуя казаното.

Пламна голям огън и в земята бяха забити факли. Английските предводители насядаха около дървената маса, а над главите им непознати съзвездия изпращаха своите блещукащи сигнали към всичко живо наоколо. Чух нощния повей на вятъра в гората. Всички мъже бяха уморени до смърт. Те се люшкаха по пейките, но очите им въобще не се откъсваха от барона.

Сър Роджър се изправи. Изкъпан, облечен в нови, макар и семпли дрехи, със сапфирен пръстен, блестящ надменно на ръката му. Само глухотата на гласа го издаваше и макар че говореше доста енергично, мисълта му витаеше някъде другаде. Хвърлих поглед към палатката, където спяха лейди Кетрин и децата, но мракът я скриваше.

— С Божията помощ ние пак победихме — каза моят господар. — Въпреки всички разрушения, които предизвикахме, пленихме повече оръжия и бойни машини, отколкото са ни нужни. Армията, която се опълчи срещу нас, е разбита и само една-единствена крепост остава на цялата планета!

— Тази игра с хвърлянето на експлозиви е игра за двама. — Сър Брайън почеса наболата бяла четина на брадата си. — Имаме ли кураж да останем тук? В момента след шока уерсгорците ще намерят начин да ни подложат на обстрел.

— Така е — кимна русата глава на сър Роджър.

— По тази причина ние не бива да се маем. Другата причина е, че, меко казано, това място е твърде неудобно за обитаване. По всички сведения замъкът в Дарова е по-голям, по-мощен и по-добре запасен. След като веднъж го завладеем, няма нужда да се страхуваме от артилерийски обстрел. И дори ако наместникът Харуга е изчерпал възможностите си да ни бомбардира тук, можем да бъдем сигурни, че той вече е преглътнал гордостта си и е изпратил космически кораби до други звезди за помощ. Можем да очакваме нападение на уерсгорска армада. — Направи се, че не забелязва трепета, който премина през тях и завърши:

— Поради тези причини ние искаме да завладеем Дарова, и то непокътната.

— Да издържим нападение на флотилиите на стотина светове?! — извика капитан Булард. — Не, сир, вашата гордост е пораснала неимоверно и се е превърнала в лудост. Аз настоявам да излетим, докато още можем, и да се молим на Бога да ни върне отново на Земята.

Сър Роджър удари с юмрук по масата. Звукът отекна из горските пущинаци.

— Сили небесни! — прогърмя гласът му. — В деня на победата, невиждана от времето на Ричард Лъвското сърце, ти подвиваш опашка и бягаш! Смятах те за мъж!

Булард отвърна с глух, ръмжащ глас:

— Какво спечели Ричард в края на краищата, да не говорим за откупа, който плати и който съсипа страната?!

Обаче сър Брайън Фитцуилям го чу и промърмори под нос:

— Няма да търпя измяна!

Давайки си сметка какво бе казал, Булард прехапа устни и млъкна. Междувременно сър Роджър разпалено продължи:

— Арсеналите на крепостта Дарова трябва да са били опразнени заради нападението срещу нас. Сега разполагаме с почти всичко, което е останало от техните оръжия; избихме и по-голямата част от нейния гарнизон. Ако им дадем време, те ще се съвземат. Ще свикат франклините и йоманите от цялата планета и ще тръгнат на поход срещу нас. В момента обаче са напълно объркани. Най-доброто, което биха могли да направят, е да издигнат защитни валове срещу нас. Контраатаката е изключена.

— Значи ние трябва да си седим край стените на Дарова, докато пристигнат техните подкрепления? — запита с насмешка някой в мрачината.

— По-добре там, отколкото да седим тук, не смяташ ли? — Смехът на сър Роджър бе пресилен, но едно-две мрачни хихикания се зачуха в отговор.

Така решението бе взето.

Нашият изморен народ не можа да си отспи.

Хората трябваше незабавно да се заемат със своите задачи под ярката светлина на двете луни. Открихме няколко големи транспортьора, които бяха само леко повредени, които бяха в периферията на взривния епицентър. Техниците от нашите пленници ги поправиха под угрозата на насочените копия. Натоварихме в тях всички оръжия, бойни коли и друга техника. След това се качиха моите сънародници, пленниците и добитъкът. Преди полунощ корабите излетяха с грохот в небето. Те бяха ескортирани от рой летателни машини с по един-двама души на борда. Не бяхме подранили кой знае колко, но беше изминал по-малко от час след нашето заминаване — както научихме впоследствие, — когато безпилотни летателни машини, заредени с най-мощните експлозиви, връхлетели района на Гантура.

Макар че небето бе чисто от врагове, предпазливостта ни накара да се насочим над едно вътрешно море. На мили зад него, в сърцето на една неравна, гъсто обрасла с гора местност, съзряхме Дарова. Тъй като бях извикан в навигационната кула да превеждам, аз я видях само в мониторите далеч на хоризонта и доста ниско, но оптически увеличена за нашето зрение.

Бяхме излетели, за да посрещнем изгрева, и зората хвърляше розови отблясъци иззад сградите. Това бяха само десет ниски кръгли постройки от зидан камък, със стени, достатъчно дебели да издържат почти всеки удар. Между тях съществуваше мрежа от укрепени тунели. В действителност цялата крепост беше дълбоко вкопана в земята, изолирана от външния свят като космически кораб. Забелязах външен пръстен от грамадни оръдия и метателни машини, които надничаха със своите муцуни от вкопани в земята гнезда, а защитният екран на тази страхотия се издигаше като дяволска пародия на ореол. Но всичко това изглеждаше обикновена декорация, сравнена с мощта на самата крепост. Не се виждаше нито един летателен апарат наоколо, като изключим нашия.

До този момент аз, както повечето измежду нас, бях получил известни познания за използването на далекосъобщителната система. Настроих далекоговорителя, докато образът на уерсгорския офицер изникна на екрана. Той също се бе опитал да се настрои на моята вълна, поради което бяхме загубили няколко минути. Лицето му бе бледо, почти небесносиньо и той преглътна няколко пъти, преди да попита:

— Какво искате?

Сър Роджър се смръщи. Кървясалите, обрамчени от тъмни кръгове очи върху лице, чиято плът изглеждаше като изтляла от грижи, му придаваха кошмарен вид. Бях превел това, когато той рязко изрече:

— Харуга!

— Ние… не можем да предадем нашия господар. Той самият ни заяви това.

— Братко Парвус, кажи на този идиот, че аз искам само да говоря с наместника! Просто един разговор. Нима те нямат никаква представа от цивилизовани отношения?

Уерсгорецът ни погледна оскърбено, когато му предадох точните думи на господаря, после каза нещо в една малка кутия и докосна редица бутони. На мястото на неговия образ се появи образът на Харуга.

Губернаторът разтърка сънено очи и каза с отчаяна смелост:

— Не се надявайте да унищожите тази крепост, както направихте с другите. Дарова е построена така, че да устои на всяка евентуалност. И най-тежката бомбардировка само ще разруши наземните инсталации. Ако предприемете пряко нападение, ние сме в състояние да изпълним земята и небето с огън и метал.

Сър Роджър кимна в знак на съгласие и попита меко:

— Колко дълго можете да поддържате подобен бараж?

Харуга оголи острите си зъби.

— По-дълго от вашето нападение, животно такова!

— Въпреки това съмнявам се дали сте подготвени за обсада — рече сър Роджър под нос.

За тази последна дума не успях да намеря уерсгорско понятие в своя ограничен речник и Харуга изглеждаше затруднен да разбере многословието ми, чрез което се опитвах да бъда разбран. Когато казах на сър Роджър защо съм толкова затруднен с превода, той кимна разбиращо.

— Допусках това. Опитай се и ти да разбереш, братко Парвус. Тези звездни народи разполагат с оръжия, които са почти толкова могъщи, колкото меча на Архангел Михаил. Само с един заряд те могат да вдигнат във въздуха цял град, а с десет — да направят на пух и прах цяло графство. Но след като това е така, как биха могли да бъдат продължителни битките, които водят? Схвана ли?! Онзи замък е построен да устоява на страхотни удари. Но на обсада? Едва ли! — После, обръщайки се към екрана, изрече: — Ще се установя наблизо и ще ви наблюдавам. При първия признак на раздвижване във вашия лагер ще открия огън. Така че би било добре твоите бойци да стоят под земята през цялото време. Когато и да решиш да се предадеш, повикай ме по далекоговорителя и аз ще имам удоволствието да си разменим любезностите на войната.

Харуга се ухили. Почти бих могъл да прочета мислите зад тази зурла. Англичаните бяха добре дошли да се настанят край крепостта, докато армадата-отмъстителка пристигне! Той изключи екрана.

Намерихме добро място за лагеруване — доста извън полезрението на уерсгорците. То се намираше в дълбока, защитена от планинските склонове долина, през която течеше река — бистра, студена и пълна с риба. Гората бе изпъстрена с поляни, дивечът бе изобилен и когато нямаха работа, нашите хора можеха да ловуват на воля. През тези няколко дни видях как сред народа отново разцъфва надеждата.

Сър Роджър не знаеше почивка. Мисля, че той и не желаеше да си я позволи, защото лейди Кетрин бе оставила децата на бавачката и непрекъснато се разхождаше сред стрелците със сър Оуен. Те не оставаха насаме и гледаха да спазват благоприличие, но случеше ли се нейният съпруг да ги зърне, то той моментално си го изкарваше на първия попаднал му пред очите, ръмжейки през зъби някакво нареждане.

Закътан далече в тези гори, нашият лагер бе в относителна безопасност от евентуален обстрел или бомбардировка. Нашите оръжия и инструменти, намиращи се в палатките и заслоните, не представляваха достатъчно струпване на метал, за да бъдат усетени от магнитните уреди на уерсгорците. Онези от нашите летателни апарати, които поддържаха денонощно наблюдение на Дарова, винаги се приземяваха другаде. Държахме катапултите заредени, в случай че около крепостта бъде забелязано някакво раздвижване. Харуга обаче се задоволяваше да изчаква. Случваше се понякога някой дързък вражески въздухолет да премине над главите ни, идвайки от някоя друга точка на планетата. Но той никога не успяваше да намери цел за своите експлозиви, а нашите патрули скоро го прогонваха.

По-голямата част от военната ни техника — големите кораби, оръдия и бойните коли — се намираха другаде.

Не присъствах на лова, който сър Роджър предприе. Стоях в лагера и бях ангажиран с такива проблеми като по-нататъшното овладяване на уерсгорския и обучението на Бранитар на английски. Започнах също да преподавам уерсгорски на някои от нашите по-будни момчета. А и не ми се искаше да участвам в експедициите на барона. Той разполагаше със звездолет и въздухолет. Имаше подръка оръдия, изстрелващи огнени лъчи и артилерийски снаряди. Притежаваше няколко тежки коли-костенурки, които бе окичил с щитове и знамена. Тези тежкоброни бяха управлявани от някой бивш кавалерист и имаха четиричленни, въоръжени до зъби екипажи.

Сър Роджър кръстоса надлъж и нашир целия континент и подложи всичко на опустошение. Нито едно изолирано имение не можеше да устои на набега му. Грабейки и опожарявайки, той оставяше след себе си руини. Изби много уерсгорци, но не повече, отколкото смяташе за необходимо. Останалите вземаше като роби, натъпквайки ги в големите транспортни кораби. На няколко пъти местните франклини и йомани се опитаха да му дадат отпор. Те разполагаха само с ръчни оръжия; неговата войска ги разпръсна като сено и ги преследваше из собствените им поля. Нужни му бяха само няколко денонощия, за да унищожи цялата реколта. После извърши бърз рейд през океана подложи на безогледна бомбардировка и опожаряване всичко, което му се изпречи на пътя, и се върна.

Всичко това ми приличаше на жестока касапница, макар и не по-жестока от всичко онова, което империята беше направила по отношение на много други светове. Признавам, невинаги разбирах логиката на тези неща. Несъмнено това, което вършеше сър Роджър, бе обичайна практика на европейците спрямо някоя разбунтувала се провинция или враждебна чужда държава. Но когато за пореден път се върна в лагера и хората му излязоха от корабите, перчещи се с богатата си плячка от скъпоценни камъни и скъпо тъкани платове, сребро и злато, напили се с краден алкохол, разправящи наляво и надясно за „геройствата“ си, отидох при Бранитар:

— Нямам власт над новопристигналите пленници — рекох, — но кажи на своите братя в Гантура, че преди да ги убие, баронът ще трябва да вземе бедната ми глава.

Уерсгорецът ме погледна с любопитство и попита:

— Какво те е грижа за моите сънародници?

— Не знам — отвърнах, — но вие също сте Божии творения. Господ да ми е на помощ.

Случилото се стигна до ушите на господаря. Извика ме в палатката, в която се бе настанил след изнасянето си от павилиона. Видях, че горските поляни са пълни с пленници, които се въртяха наоколо като овце, мънкащи неразбрано нещо и изпаднали в дълбок ужас под дулата на нашите огнестрели. В действителност тяхното присъствие ни служеше като щит. Макар че ниско прелитащите кораби вероятно бяха открили нашето местоположение, достатъчно близко за оптическите увеличители на Харуга, сър Роджър бе направил необходимото да уведоми наместника какво се бе случило. Видях също уерсгорски майки, носещи на ръце малките си, плачещи синьокожи дечица, и като че ли нещо ме стискаше за сърцето.

Баронът седеше на столче и оглозгваше говежди бут. Светлини и сенки се процеждаха през листата, нашарвайки на фигури лицето му.

— Какво значи това?! — закрещя. — Нима толкова си се влюбил в тия зурли, че няма да ми позволиш да задържа онези, които пленихме при Гантура?

Изпъчих мършавите си рамене и казах:

— Ако не за друго, помисли как това деяние ще навреди на собствената ти душа.

— Какво? — повдигна гъстите си вежди. — Кога е съществувала забрана да се пускат пленници?

Зяпнах на свой ред от изненада. Сър Роджър се потупа по бедрото и избухна в силен смях.

— Ще задържим неколцина като Бранитар и специалистите, които са ни полезни. Всички останали ще натирим към Дарова. Хиляди и хиляди. Не смяташ ли, че това ще смекчи сърцето на Харуга?

Стоях неподвижен във високата трева под лъчите на слънцето, а наоколо ми се носеха подвиквания, с каквито обикновено говедарите изкарват добитъка. Ето така, нахоквано и подръчквано с копия от нашите войници, безчисленото множество се лашкаше напред-назад, докато най-после се намери на открито и съзря далечния силует на Дарова. Неколцина се измъкнаха боязливо от тълпата. Англичаните се бяха облегнали на своите копия и се хилеха. Един уерсгорец започна да тича. Никой не откри стрелба по него. Още един се откъсна от тълпата. Последва го друг. После цялото това гъмжило се понесе към крепостта. Тази вечер Харуга капитулира.

— Беше доста лесно — каза с насмешка сър Роджър. — Бях го натикал като в миша дупка и се съмнявах, че ще има достатъчно запаси от храна, тъй като обсаждането на крепости сигурно е забравено изкуство в тази страна. Така че, първо, аз му показах, че мога да превърна цялата му планета в пустиня, за което би трябвало да отговаря пред висшестоящите даже ако в края на краищата бъдем победени. Второ, аз му предоставих всички тези допълнителни гърла, които трябва да изхрани.

Баронът ме плесна по гърба. Когато ме вдигнаха от земята и ме изтупаха от праха, рече:

— А сега, братко Парвус, когато вече сме господари на този свят, би ли желал да оглавиш неговото първо абатство?