Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (17)

Глава шестнадесета

Джайрите, подобно на другите свободни народи, не бяха простовати и недодялани същества. Те ни поканиха да се приземим и да бъдем гости на тяхната планета. Необикновен беше този престой, като че ли бяхме попаднали в безвремието на някакво елфическо царство. Спомням си стройните кули и мостовете, спуснати грациозно между тях; градовете, в които сградите се смесваха с парковете, създавайки една необятна и радостна гледка за очите; корабите в прозрачните езера; книжовниците в тежки тоги или леки мантии, готови всеки един момент да беседват с мен относно гносеологията^[1] на англичаните; огромните алхимични лаборатории; вълшебната музика, която и досега чувам понякога в съня си. Но това не е географски пътеводител. И най-сдържаното описание на имащите древни корени извънземни цивилизации би прозвучало в ушите на обикновения жител на Албион^[2] по-налудничаво от фантасмагориите на оня знаменит венецианец Марко Поло.

Докато джайрските военачалници, мъдреци и политици се опитваха да изкопчат от нас колкото се може повече информация, макар и по един извънредно тактичен начин, за Тариксан тръгна набързо подготвена експедиция, за да се убеди със собствените си очи за станалото. Лейди Кетрин ги бе посрещнала с пищна церемониалност и им бе дала възможност да разговарят с всеки уерсгорец, с когото пожелаят. Тя държала настрана само Бранитар, който би им разкрил прекомерно много от истината. Останалите, дори Харуга, не можеха да споделят нищо повече от обърканите си впечатления за едно неудържимо, яростно нападение.

Поради неспособността си да отличават хората по положение, пол, възраст и други външни белези, джайрите не разбраха, че гарнизонът на Дарова е съставен от възможно най-слабите защитници. Но установявайки неговата численост, на тях им бе трудно да повярват, че малобройна сила като нашата бе извършила всички тези подвизи. Те несъмнено смятаха, че ние разполагаме със скрити резерви, чийто потенциал им е неизвестен. Когато видяха нашите говедари, когато наблюдаваха как яздим коне и как жените приготвят храна върху огън от разпалени дърва, те намериха приемливото за себе си обяснение, че ние, англичаните, предпочитаме да живеем колкото се може по-просто и по-близко до природата: това беше техният собствен идеал.

Имахме късмет, че езиковата бариера ограничаваше непосредствените им впечатления само до онова, което виждаха. Онези наши младежи, които учеха уерсгорски, в момента знаеха твърде малко думи за един интелигентен разговор. Ако можеха, повечето хора от простолюдието — а това би могло да се случи и с някой рицар — биха издали собствения си ужас и невежество, молейки чуждоземните да ги върнат вкъщи. Така, както бяха нещата, всеки по-подробен разговор с англичани се „филтрираше“ чрез мен. Но аз предавах без никаква цензура веселата арогантност на сър Роджър.

Той не скри от джайрите, че срещу Дарова може скоро да има наказателна експедиция на уерсгорската флота. Нещо повече — сякаш се хвалеше с това. Неговият капан е заложен, разправяше сър Роджър. Ако Бода и други планети от тази звездна система не пожелаят да помогнат за неговото зареждане, ще бъде принуден да се обърне към Англия за подкрепления.

Представата за пристигането на армада от един напълно непознат свят в зоната на тяхното звездно пространство обезпокои джайрските водачи. Не ще скрия, че някои от тях ни смятаха просто за авантюристи, дори за пирати, които реално не биха могли да разчитат на подкрепа от родината си. Но тогава останалите вероятно са възразявали: „Нима ще останем безучастни й няма да се намесим в това, което предстои да се случи! Дори и да са пирати, тези пришълци покориха една планета и не им мига окото от цялата Уерсгорска империя. Във всички случаи ние трябва да се подготвим, ако Англия — въпреки техните опровержения на подобна представа — е не по-малко агресивна от расата на синьокожите. Поради това няма ли да е по-добре да подсилим позициите си, като помогнем на този Роджър, като окупираме много планети и се обогатим с нови военни трофеи. Единствената алтернатива е да се съюзим срещу него с уерсгорците, което е немислимо!“.

Към това трябва да добавим, че въображението на джайрите беше пленено от нашите подвизи. Виждаха как сър Роджър и бляскавите му спътници галопират по техните тихи булеварди. Слушаха за поражението, което беше нанесъл на техните стари врагове. Техният фолклор, който се основаваше на факта, че познаваха само малка част от вселената, ги предразполагаше да вярват, че извън селенията им съществуват други по-древни и по-могъщи раси. Ето защо, когато научиха, че сър Роджър призовава към война, те се запалиха от тази идея и организираха шумни демонстрации в нейна подкрепа. Бода беше истинска република, а не мнима — като държавата на уерсгорците. Народният вот се чу в парламента.

Посланикът на Уерсгориксан отправи официален протест и заплаши джайрите с унищожение. Но той беше далеч от родината си и съобщенията, които изпрати там, не можеха да пристигнат веднага. Междувременно тълпите обстрелваха с камъни резиденцията му.

Сър Роджър преговаряше с други двама посланици. Те бяха представители на две други звездни цивилизации — ашенкогли и пр?°тани. Странните знаци във второто име са написани собственоръчно от мен и изразяват респективно подсвиркване и изгрухтяване. За да илюстрирам съдържанието на всички състояли се разговори, ще се опитам да предам един от тях. Както бе обичайно, те се водеха на уерсгорски език. Сблъсквах се с повече затруднения при превода, отколкото бях навикнал, тъй като пр?°танеца се намираше в кутия, която поддържаше високата температура и отровната атмосфера, от които той се нуждаеше. Оттам той говореше чрез високоговорител — с акцент, по-лош от моя. Никога не се опитвах да узная точното му име и ранг, защото това беше свързано с проумяването на възгледи, труднопостижими за човешкия разум от книгите на Маймонид^[3]. Титулувах го Главен яйчар III ранг на Северозападното гъмжило, а за себе си го наричах Етелберт.

Ние, чужденците, бяхме настанени в една прохладна синя зала, високо над града. Докато подобния на октопод Етелберт, чието туловище смътно се виждаше през стъклото, се мъчеше с официалните любезности, сър Роджър разглеждаше откриващата се панорама на околността.

— Отворени прозорци, широки като входната порта на крепост — мърмореше той под нос. — Каква възможност! Как ми се иска да атакувам това място!

Когато разговорите ни започнаха, Етелберт каза:

— Не мога да обвържа Гъмжилата с каквато и да е политика. Мога само да изпратя препоръка. Тъй като манталитетът на моя народ не е особено индивидуалистичен, мога да добавя, че препоръката ми ще има голяма тежест. Същевременно аз трудно се поддавам на убеждаване.

Вече бяхме предупредени за това. Що се отнася до Ашенкогли, неговият народ бе разделен на кланове; посланикът бе вожд на един от тях и можеше да мобилизира неговия флот на своя отговорност. Споменатото обстоятелство до такава степен улесняваше нашите преговори, че ние виждахме в него ръката на Божието провидение. Осмелявам се да кажа, че самоувереността, която придобихме в резултат на това, беше сама по себе си един голям плюс за нас.

— Несъмнено на вас, добри ми господине, са добре известни аргументите, които изложихме пред джайрите — каза сър Роджър. — Те са валидни в не по-малка степен за Пър… Пър… е все едно, както и, по дяволите, да се нарича вашата планета.

Изпитах раздразнение при мисълта, че той смята да стовари върху ми цялата трудност на произношението и на учтивото перифразиране на казаното, и завъртях между пръстите си молитвената броеница в знак на покаяние. Езикът на уерсгорците бе толкова варварски, че и до този момент не можех да мисля на него както трябва. Когато превеждах от френския на сър Роджър, първоначално синтезирах главното от мисълта му на английски от моето детство, след което го трансформирах на латински по правилата на блестящата риторика на древните. Опрян на тази здрава конструкция, бях в състояние да построя съответната фраза на уерсгорски, която Етелберт си превеждаше на пр?°тански. Удивителни са делата Божии!

— Гъмжилата пострадаха — признаваше посланикът. — Уерсгорците ограничават космическия ни флот и извън планетарните ни владения; искат да ни накарат да плащаме тежък данък от редки метали. Въпреки това нашият свят е безполезен за тях и затова ние не се страхуваме, че един ден ще бъдем покорени като Бода и Ашенк. Защо трябва да си навличаме техния гняв?!

— Предполагам, тези създания нямат чувство за чест — оплака ми се баронът, — затова кажи му, че когато уерсгорската тирания бъде съборена, той ще бъде освободен от онези ограничения и данъци.

— Несъмнено — бе хладният отговор. — Въпреки това ползата е твърде незначителна в сравнение с риска нашата планета и нейните колонии да бъдат подложени на бомбардировка.

— Рискът ще бъде намален значително, ако всички врагове на Уерсгориксан действат заедно. Тогава противникът ще бъде твърде ангажиран и няма да предприеме нападателна операция.

— Но такъв съюз не съществува.

— Имам основания да вярвам, че вождът на ашенкоглите тук, на Бода, възнамерява да се присъедини към нас. След това е сигурно, че много други техни кланове ще го последват, дори сам, за да му попречат да придобие твърде голяма власт.

— Сир — протестирах на английски, — но онзи от Ашенк съвсем не е склонен да се забърква в тази авантюра.

— Въпреки това преведи на чудовището моите думи!

— Но, милорд, това не е вярно!

— Да, но ние ще спорим тъй, че да стане вярно. Така че в края на краищата не е и лъжа.

Тази казуистика дълбоко ме възмущаваше. Въпреки това предадох думите му, както искаше. Етелберт репликира рязко:

— Какво ви кара да смятате така? Посланикът на Ашенк е известен с предпазливостта си.

— Разбира се. — Жалко, че иронията на сър Роджър не стигаше до тези чуждоземни уши. — По тази причина той не възнамерява да оповести открито своето намерение. Но някои членове на неговия персонал… някои от тях са бъбриви или да го кажем другояче — не могат да устоят да не направят някой намек…

— Трябва да се проучи! — каза Етелберт. Почти можех да прочета мислите му. Щеше да накара своите шпиони, продажни джайри, да се заемат с изясняването на нещата. Самите ние действахме в друга посока и подновихме контактите, които сър Роджър бе имал с един млад ашенкец. Този темпераментен кентавър жадуваше за война, в която да спечели слава и богатство. Той обясни подробно организацията, комуникациите и съхраняването на документацията, които сър Роджър искаше да разбере. Тогава баронът го подучи какви документи да фалшифицира и да подхвърли на агентите на Етелберт; думите, които да „изпусне“ при „напиване“; привидните опити, които трябваше да направи, уж за да подкупи високопоставени джайрци… Оттук нататък всички с изключение на самия посланик на Ашенк знаеха, че той възнамерява да се съюзи с нас.

Това накара Етелберт да изпрати препоръка за обявяване на война до Пр?°тания. Тя, естествено, бе пратена тайно, но сър Роджър подкупи джайрския инспектор, който пускаше дипломатическите съобщения в специални кутии на пощенските кораби. На инспектора беше обещан цял архипелаг на Тариксан. Този ход беше една умна инвестиция от страна на моя господар, защото му позволи да покаже на вожда Ашенкогли съобщението, преди то да потегли на път. След като Етелберт вярваше толкова в нашата кауза, вождът реши да повика своя флот и прикани с писма вождовете на съюзните кланове да сторят същото.

По това време военното разузнаване на Бода вече знаеше какво става. То несъмнено не би могло да се примири Пр?°тания и Ашенк да приберат такава богата плячка, а тяхната планета да остане изолирана. Неговата препоръка беше джайрите също да се присъединят към съюза. Под този натиск парламентът обяви война на Уерсгориксан.

Сър Роджър сияеше.

— Беше лесно да се скрои този план — говореше той, когато командирите му го отрупваха с похвали. — Трябваше само да разбера как стават нещата тук, което никога не е представлявало някаква тайна. След това тия, звездните, паднаха в клопката, която не би заблудила дори някой полуинтелигентен немски принц.

— Но как е възможно, сир? — запита сър Оуен. — Та нали те са представители на една по-древна, по-могъща и по-мъдра цивилизация от нашата?

— Че са по-древни и по-могъщи е безспорно — кимна с глава баронът. Бе в такова добро настроение, че се обръщаше дори към този рицар с топло другарско чувство. — Но че са по-мъдри, не съм съгласен. Когато се стигне до интриги, аз не съм голям специалист. За тази работа трябват италианци, не англичани. Но тия, от звездите, са наивни като деца. А защо? Защото на Земята от векове съществуват многобройни народи и владетели, всеки във вражда с всеки, при една феодална система, която е твърде сложна, за да бъде разбрана напълно. Защо водихме досега толкова войни срещу Франция? Защото Анжуйският дук е, от една страна, суверенен крал на Англия, а, от друга — е французин! Помислете си за последиците, а това все пак е незначителен пример. На нашата Земя ние по необходимост научавахме всички коварства, които съществуваха.

Но тук от векове уерсгорците са единствената реална сила. Те са установявали своето господство само чрез един метод — жестокото изтребване на онези раси, които не са разполагали с необходимото въоръжение, за да им дадат отпор. Само чрез сила благодарение на случайността, че имат най-обширните владения, те са наложили волята си на три други народа, чието военно изкуство се доближава до тяхното. Чувствайки се безсилни, тези народи никога не са се опитвали да подготвят заговор срещу уерсгорците. Да управляваш по такъв начин не изисква повече държавнически или пълководчески способности от това да се биеш със снежни топки. На мен не ми беше необходимо особено умение, за да се възползвам от наивността и алчността, от страха и съперничеството.

— Не бива да скромничите, сир — рече сър Оуен с усмивка.

— Уф! — Веселостта на барона изчезна. — Дявол ги взел тия неща. Единственото, което е от значение сега, е, че докато ние киснем тук, за да събираме флот, врагът е на път!

Това действително беше истински кошмар. Ние не бихме могли да напуснем Бода, за да се присъединим към жените и децата, които бяхме остави ли в крепостта, тъй като съюзът все още беше нестабилен. Стотина пъти сър Роджър трябваше наново да го скърпва, служейки си често със средствата, за които скъпо ще заплати в отвъдния живот. Ние, останалите, прекарвахме времето си в учене на история, езици, география (а може би би трябвало да кажа астрология?) и разни магически технически изкуства. Последното вършехме под претекста, че съпоставяме местните машини с тези у дома, които, естествено, бяха по-добри. За наш късмет, макар да нямаше нищо необикновено в това, тъй като, откакто напуснахме Тариксан сър Роджър непрекъснато бе трупал информация от уерсгорските офицери и документи, някои от оръжията, които бяхме пленили, бяха секретни. Поради това можехме да демонстрираме един особено ефикасен огнестрел или кълбовиден експлозив и да твърдим, че са английски. Бяхме се погрижили обаче никой от нашите съюзници да не може да се запознае с тях отблизо.

През нощта, когато джайрския свързочен кораб се завърна от Тариксан с новината, че вражеската армада е пристигнала, сър Роджър се уедини в покоите си. Не зная какво е правил там, но на сутринта мечът му беше нащърбен, а цялата мебелировка бе на трески. Господ благоволи обаче да не чакаме още дълго. Бодавантската флота вече се бе събрала в орбита. После няколко издължени бойни кораба дойдоха от Ашенк, а скоро след това от своя отровен свят с тромаво поклащане подобните на кутии кораби от Пр?°тания. Ние се качихме на тях и полетяхме с грохот на война.

Когато отново съзряхме Дарова след многобройни битки с излитащи уерсгорски кораби в атмосферата на Тариксан, аз се усъмних дали нещо бе останало за спасяване. На стотици мили околовръст земята бе овъглена, изтърбушена и опустошена. Там, където наскоро бе паднал снаряд, скалите се бяха превърнали в лава, която още кипеше. Онази невидима смърт, която може да се усети единствено от приборите, бе превърнала в пустиня целия континент и щеше да витае там още дълги години.

Но Дарова беше построена, за да издържи такива удари, а лейди Кетрин се беше погрижила да я запаси добре с провизии. Зърнах как уерсгорска флотилия префуча с вой ниско над защитния екран на крепостта. Снарядите избухваха наблизо, предизвиквайки стопяването на привидно солидните каменни постройки на повърхността. Под нея обаче нещата оставаха невредими. Овъглената земя разкри недрата си: бомбардите се стрелнаха напред като змийски езици, избълваха светкавици и се скриха, преди нови експлозии да могат да ги поразят. Три уерсгорски кораба рухнаха в развалини. Падащите отломки засилиха касапницата, която бе предизвикана от един опит да се атакува крепостта по суша. След това вече не видях обвитата в дим Дарова, защото уерсгорците ни атакуваха с всички сили и битката отново се пренесе в космоса.

Странна беше тази битка. Бе водена на невъобразими разстояния чрез изпепеляващи лъчи, оръдейни снаряди и управляеми ракети. Корабите маневрираха, подчинявайки се на командите на изкуствени мозъци, толкова бързо, че само полетата на изкуствената гравитация предотвратяваха размазването на екипажите в корабните прегради. Корпуси зееха разкъсани от непреки попадения, но не можеха да потънат в безвъздушното пространство; пробойните се херметизираха и екипажите продължаваха да стрелят от останалата здрава част.

Такъв беше обичайният начин за воюване в космоса. Сър Роджър направи нововъведение. Джайрските адмирали бяха ужасени, когато за пръв път изложи идеята си, но той настояваше, че това е традиционна английска тактика за водене на бой, което беше донякъде вярно. Всъщност прибягна към това, опасявайки се, че в противен случай неговите бойци ще издадат неумението си да боравят както трябва с дяволските оръжия. По тази причина воините бяха настанени в множество малки, но изключително бързи кораби. Нашият цялостен план за воюване беше крайно необичаен и нямаше друга цел, освен да принуди противника да разположи силите си в определен боен ред. Когато това стана, корабите на сър Роджър се врязаха в сърцето на уерсгорския флот. Загубихме няколко от тях, но останалите продължиха своето невиждано маневриране, пробивайки си път към флагманския кораб на противника. Беше някакво чудовище — дълъг почти цяла миля и толкова грамаден, че носеше на борда си силови генератори. Но англичаните използваха експлозиви, за да направят пробойна в корпуса му. След това, облекли космически скафандри, върху които се бяха изхитрили да нахлузят своите шлемове, въоръжени с мечове, брадви, алебарди, както и с огнестрели рицарите се прехвърлиха на чуждия кораб.

Те не бяха достатъчно, за да овладеят целия лабиринт от коридори и кабини. И все пак за тях това беше истинско забавление и загубите им бяха малки, тъй като тукашните екипажи не бяха подготвени за ръкопашен бой. Тяхната акция предизвика объркване, което подпомогна в значителна степен общото ни нападение. В края на краищата екипажът беше принуден да напусне кораба. Сър Роджър забеляза това и изтегли бойците си, малко преди неговият корпус да се взриви на парчета.

Само Господ и рицарите-светци знаят дали това нападение се оказа решаващо за крайния изход. Флотата на съюзниците бе по-малобройна и отстъпваше значително по огнева мощ на уерсгорската, поради което всяка загуба, понесена от противника, придобиваше огромно значение. От друга страна, нашата атака беше напълно изненадваща. При това бяхме притиснали врага между себе си и Дарова, откъдето свръхмощни ракети се самонасочваха срещу уерсгорските кораби в космоса и ги унищожаваха.

Не мога да опиша явяването на свети Георги, защото нямах щастието да го видя. Един суров, доблестен воин обаче се закле, че е видял как светецът-рицар се е спуснал с коня си по Млечния път в мъглявината от звезди и пронизвал с копието си вражеските кораби, както бе правил неведнъж с драконите. Така или иначе след дълги часове, за които пазя смътен спомен, уерсгорците се предадоха. Оттеглиха се организирано, губейки вероятно една четвърт от своя флот, и ние не ги преследвахме. Вместо това се спуснахме над опожарената Дарова. Сър Роджър и съюзническите пълководци кацнаха с един кораб.

В централната подземна зала английският гарнизон, омърлян и изтощен от дните на сражения, ни приветства с немощен възглас. Лейди Кетрин се бе постарала да се окъпе и да облече набързо най-хубавите си тоалети, за да засвидетелства почитта си. Тя се появи царствено, за да приветства пълководците. Но когато съзря съпруга си с изпочукан космически скафандър под студената светлина на прожекторите, нейната походка загуби самоувереността си.

— Господарю мой…

Сър Роджър свали блестящия си шлем. Дихателните шлангове поизпукаха при неговия рицарски поздрав, когато мушна шлема под мишница и падна на едно коляно пред нея.

— Не! — извика високо той. — Не казвай нищо. Позволи ми да кажа „Моя господарко и любима“!

Тя пристъпи напред като сомнамбул.

— Твоя ли е победата?

— Не. Твоя!

— А сега?…

— Конференции. — И се изправи, намръщвайки се при мисълта за задълженията, които отново му предстояха. — Поправяне на щетите от сраженията. Строеж на нови кораби, събиране на нови армии. Интриги сред съюзниците, вразумяване на твърдоглавите, окуражаване на малодушните. И нови битки, вечно битки. Докато най-после по Божията воля синьоликите бъдат изтласкани на родната си планета и се покорят. — Сър Роджър млъкна. Лицето му бе загубило внезапната си руменина. — Тази нощ обаче — рече сковано, макар че сигурно бе репетирал тези думи много пъти преди това, — мисля, че сме заслужили правото да останем сами, за да мога да изразя възхищението си от теб.

Тя развълнувано пое дъх и попита:

— Жив ли е сър Оуен Монтебеле?

Когато не се чу „не“, тя се прекръсти с облекчение и лека усмивка пробягна по устните й. След това се обърна, за да приветства чуждоземните пълководци, протягайки ръката си за почтителните им целувки.