Майкъл Муркок
Ето Човека! (3)

Трета глава

Сутрин, а понякога и вечер те го вдигаха с носилката и го изнасяха навън.

Това не беше, както от начало бе предположил, временен разбойнически лагер, а добре изградено селище. В нивите, напоявани от близката река растеше жито, стада от овце и кози пасяха по хълмовете. Животът тук беше тих и спокоен, хората не обръщаха внимание на Глогауър, потънали в ежедневните си грижи.

От време на време Кръстителя се появяваше, за да се поинтересува за здравето му и понякога, за да зададе разни тайнствени въпроси, на които Глогауър се стараеше да отговори, доколкото може. Бяха кротки хорица отдадени, за изненада на Глогауър, на множество дребни религиозни порядки. Вероятно именно с тези порядки бяха заети във времето, в което се губеха от погледа му.

Глогауър оставаше за дълго насаме със своите мисли, спомени и разсъждения. Счупените ребра заздравяваха много бавно и той започна да губи надежда, че ще постигне целта, за която бе дошъл тук.

Глогауър бе изненадан от това, колко малко жени има в селището. Атмосферата беше почти пуританска и повечето от мъжете избягваха жените. Започна да осъзнава, че това до голяма степен е едно религиозно общество. Вероятно тези хора бяха есеи^[1]?

Ако те бяха така, това обясняваше някои неща за тях — отсъствието на жени, (малко есеи вярваха в брака), почти Апокалиптичните възгледи на Йоан, разпространените религиозни обреди, суровия, първичен живот, който тези хора водеха, фактът, че доброволно са избрали този вид съществуване…

При следващата възможност Глогауър се обърна към Кръстителя:

— Йоане, есеи ли се наричат твоите хора?

Кръстителя кимна.

— Откъде знаеш това? — запита той.

— Аз… аз съм чувал за вас. Знам, че цар Ирод ви е обявил извън закона.

Йоан поклати глава.

— Ирод би ни обявил ако смееше, но няма причина. Живеем си нашия живот, не пречим никому, не се опитваме да натрапим вярата си никому. От време на време аз излизам да проповядвам нашите убеждения, никой закон не забранява това. Ние почитаме заповедите на Мойсей, и проповядваме, че всички трябва да ги съблюдават. Говорим само за справедливост. Даже Ирод не би могъл да открие нещо лошо в това…

Сега вече Глогауър започна да разбира по-добре смисъла на някои от въпросите, които Йоан му бе задавал, а също и защо тези хора имаха такова поведение и водеха такъв начин на живот.

Осъзна също защо бяха възприели начина му на появяване с такова спокойствие. Секта като есейската, практикуваща самопожертвование и самоизпитване чрез глад трябва да е привикнала на видения в горещата пустиня.

Спомни си, че веднъж попадна на теория, според която Йоан Кръстител е бил есеец и много от ранните идеи на Християнството са били заимствани от поверията на есеите.

Така например, есеите проповядвали ритуалното къпане — покръстването, вярвали в дванайсетте избраници на Бога (апостолите), които ще бъдат съдници в последния ден, те проповядвали веруюто „обичай ближния си“, а също вярвали подобно на ранните християни, че живеят в дните непосредствено преди Армагедон — последната битка между светлината и мрака, доброто и злото, когато всички хора ще бъдат изправени пред Божия Съд. Подобно на някои християнски секти есеите вярвали, че са превъплъщение на силите на светлината докато Ирод и римските завоеватели превъплъщавали силите на мрака, и че тяхно предначертание е да победят тези сили. Така политическата вяра била неразривно свързвана с религиозната, макар че бе възможно хора като Йоан Кръстител цинично да са използвали есеите за осъществяване на личните си политически амбиции. От гледна точка на двайсети век, мислеше си Глогауър, тези есеи щяха да бъдат сметнати за невротици, с техния почти параноичен мистицизъм, който ги е карал да измислят тайни езици и какво ли не още — сигурен белег за психична дезориентираност.

Всичко това дойде наум на Глогауър любителя-психиатър, но Глогауър човекът беше разкъсан между крайния рационализъм и мистицизма.

Кръстителя се отдалечи, преди да успее да му зададе останалите въпроси, които го измъчваха. Проследи го докато се скри в едно голяма пещера, след това насочи вниманието си към далечните ниви, където слабичък есеец ореше с плуг, дърпан от други двама членове на сектата.

Глогауър се загледа в жълтите хълмове и скалите. Изпитваше нетърпение да види повече от този свят и същевременно го измъчваше безпокойство за състоянието на Машината на Времето. Ще успее ли да отстрани повредата? Ще съумее ли някога да напусне този период от Времето и да се завърне в двайсети век?

 

 

Секс и религия.

Църковният клуб, към който се бе присъединил, за да намери приятели.

Излет сред природата, 1954

Той и Вероника бяха загубили останалите във Фарлоулската гора.

Дори на тринадесет тя бе все още пълничка и розовка, но бе момиче.

— Хайде да седнем тук и да си починем — каза той като посочи хълмчето в средата на малка полянка заобиколена от храсти.

Седнаха заедно. Нищо не говореха.

Очите му се плъзнаха по в нейното закръглено лице с груба кожа, и се втренчиха в малкия сребърен кръст, поклащащ се на верижка около шията и.

— По-добре да потърсим другите — каза тя нервно. — Ще се тревожат за нас, Карл.

— Нека те ни намерят — каза той. — Скоро ще чуем виковете им.

— Може да се приберат вкъщи.

— Няма да си тръгнат без нас. Не се безпокой. Ще ги чуем скоро…

Той се наклони напред и посегна към разголените й под синята блуза рамене, очите му — фиксирани върху кръстчето.

Опита се да я целуне по устните, но тя извърна глава.

— Дай да те целуна, де — каза той задъхано. Дори в този момент осъзна колко смешно звучи, на какъв глупак се прави, но се насили да продължи.

— Дай целувчица, Вероника…

— Не, Карл, спри.

— Хайде…

Тя започна да се съпротивлява, изтръгна се от него и се изправи на крака.

Той се изчерви.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

— Добре…

— Мислех, че ти също искаш — каза той.

— Не трябваше да скачаш върху мене така. Не е много романтично.

— Съжалявам…

Тя тръгна, кръстчето се поклащаше. Беше очарован от него. Дали изобразяваше някакъв вид амулет целящ да я предпази от опасност като тази, от която току-що се бе измъкнала.

Той я последва.

Не след дълго чуха виковете на другите из гората и необяснимо защо Карл почувства, че му призлява.

Момичетата започнаха да се кикотят, а едно от момчетата ги загледа похотливо.

— Какво бяхте намислили, а?

— Нищо — каза Карл.

Но Вероника мълчеше. Въпреки че не бе пожелала да го целуне, очевидно инсинуациите й допадаха.

На обратния път тя го хвана за ръката.

Беше се стъмнило, когато се върнаха в църквата и седнаха на чаша чай. С Вероника седяха заедно. През цялото време той следеше кръстчето, поклащащо се между вече порасналите й гърди.

Всички останали се бяха събрали на другия край на голата църковна зала. От време на време Карл чуваше кикотът на момичетата и срещаше отправените към тях погледи на момчетата. Започна да се чувства доволен от себе си. Седна по-близо до нея.

— Мога ли да ти донеса още една чаша чай, Вероника?

Тя седеше с поглед забит в земята.

— Не, благодаря. По-добре да си тръгвам. Мама и тате ще се тревожат за мен.

— Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.

Тя се поколеба.

— Почти ми е на път — каза той.

— Добре.

Станаха и той я хвана за ръката, махайки на останалите.

— Чао на всички. Ще се видим в четвъртък.

— Не прави нищо, което аз не бих направил — извика едно от момчетата.

Карл му намигна.

Вървяха по осветените улици на предградието, и двамата твърде объркани, за да говорят, ръката и застинала в неговата.

Когато стигнаха пред нейната входна врата тя се поспря, след това заговори забързано.

— Аз най-добре да се прибирам.

— Няма ли поне сега да ми дадеш една целувка? — попита той. Все още не можеше да откъсне очи от кръстчето на синята й блуза.

Тя го клъвна бързо по бузата.

— Не е най-доброто, на което си способна — каза той.

— Трябва вече да се прибирам.

— Хайде, — каза той — целуни ме както трябва.

Усещаше, че ще изпадне в паника, ужасно изчервен и потен. Посегна към нея, насилвайки се да притисне раменете и, макар да му се повдигаше от нейното тлъсто лице и едро, тромаво тяло.

— Не!

Зад вратата блесна светлина и той чу гласът на баща й да ръмжи в хола:

— Ти ли си, Вероника?

Той отпусна ръцете си.

— Добре, щом си такава — каза той.

— Съжалявам, — започна тя — аз просто…

Вратата се отвори и мъж с навити ръкави застана на прага. Беше пълен и с грубовати черти като дъщеря си.

— Здрасти, здрасти — каза той. — Имаш си приятелче, значи, а?

— Това е Карл — каза тя. — Той ме изпрати до вкъщи. Той е от клуба.

— Можеше да я доведеш малко по-рано, млади човече — каза баща и. Ще заповядаш ли за чаша чай или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Карл. — Трябва да се прибирам. Чао, Вероника. Ще се видим в четвъртък.

— Може би — каза тя.

Следващия четвъртък се събираше групата за обсъждане на Библията.

Вероника я нямаше.

— Баща й е забранил да идва — каза му едно от момичетата. — Трябва да е заради теб.

Говореше с презрение, което озадачаваше Карл.

— Нищо не сме правили — каза той.

— Същото каза и тя — продължи момичето като се усмихваше. — Каза, че не те бива много.

— Какво искаш да кажеш? Тя не…

— Тя каза, че не си знаел как да я целунеш.

— Но тя не ми даде.

— Точно това каза и тя — приключи момичето и погледна към другите.

Карл разбираше, че го дразнят, дори, че по някакъв особен начин флиртуват с него, че са заинтригувани от него, но засрамен напусна дискусионния клуб.

Никога повече не се върна в църковния клуб, но през следващите седмици сексуалните му фантазии бяха завладяни от Вероника и малкият сребърен кръст, поклащащ се между гърдите и. Даже когато си я представяше гола, кръстът си беше там. С течение на времето това започна да го възбужда все повече и дори, когато забрави Вероника завладян от картините на други разголени момичета неизменно между гърдите им се поклащаше малкия сребърен кръст и само това бе достатъчно, за да получи неописуемо удоволствие.