Метаданни
Данни
- Серия
- Карл Глогауър
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Behold the Man, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- debora (2020)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Silverkata (2020)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция
Тринадесета глава
И словото стана плът и пребиваваше между нас.
Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.
Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.
Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петерсън, бе спец по магиите.
Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.
Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.
Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.
— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.
— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?
— О, да. Ти си първият, на когото го казвам.
— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.
— Ела и сам ще се убедиш.
— Защо ми се доверявате?
— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.
Глогауър се усмихна.
— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?
— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.
— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?
— Ни най-малко!
— Имам приятелка…
— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…
— Ще я разкарам.
— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.
— До петък.
Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.
Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.
Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.
— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.
Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.
— Сега. Да видим.
Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.
— Включвам — обяви той.
Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърният контейнер бе изчезнал.
— Боже мили!
Хедингтън се изкиска.
— Виждаш ли? На път във времето!
— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.
— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.
— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.
— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.
— Откъде знаете?
— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.
Глогауър скръсти ръце.
— Вярвам ви, сър Джеймс.
— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единственият проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.
— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.
Глогауър извърна глава.
Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд, за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.
Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.
— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.
Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.
— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.
Глогауър поклати глава.
— Съжалявам, сър Джеймс.
— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.
Веднага след това той излезе.
Няколко дни по-късно Хедингтън му се обади, за да го покани отново да му гостува в Бенбъри, но Глогауър отказа вежливо.
— Справихме се с някои от дребните проблеми — заразказва Хедингтън. — Така например, открихме най-добрия начин за защита на пасажера. Но никой от моите хора не иска да рискува. Ти не изпитваш ли желание, Глогауър?
— Не — отвърна Глогауър. — Съжалявам, сър Джеймс.
През следващите няколко седмици Глогауър си имаше свои проблеми. Моника започна да го посещава все по-рядко, а когато идваше нямаше никакво желание за любовни упражнения.
Една нощ, вбесен и объркан, той се заяде с нея.
— Какво ти става? Студена си като сладоледена пръчка.
Тя потърпя известно време глупостите, които дрънкаше, след което каза уморено:
— Така и така мислех да ти кажа. Имам си друг приятел.
— Какво? — той моментално изстина. — Не ти вярвам.
Толкова сигурен бе, че никой друг не може да я хареса. Бореше се с непреодолимото желание да узнае името на съперника си.
— Кой е той? — запита накрая.
— Тя — каза Моника. — Едно момиче от болницата. По-различно е.
— О, Боже!
Моника въздъхна.
— Чувствам се облекчена, наистина. До гуша ми дойде от твоите емоции, Карл.
— Тогава защо не ме зарежеш напълно? Що за странен компромис е това?
— Предполагам, защото все още се надявам — каза Моника. — Все още мисля, че в теб има нещо, което си заслужава труда. Сигурно съм глупачка.
— Какво се опитваш да направиш с мен? — извика той истерично. — Какво… какво..? Ти ме предаде!
— Виж какво, Карл. Това не е предателство. Това е някаква гадна ваканция.
— Тогава по-добре да я направиш постоянна — извика той невъздържано и захвърли дрехите по нея. — Майната ти, кучко!
Тя се изправи уморено и започна да се облича.
Когато свърши се отправи към вратата. Той плачеше на леглото.
— Чао, Карл.
— Майната ти!
Вратата се затвори.
— Ти кучко! Ти, мръсна кучко!
На следващата сутрин той се обади на сър Джеймс Хедингтън.
— Промених решението си — каза той. — Ще направя това, което искате. Готов съм да се подложа на опита. Имам само едно условие.
— Какво е то?
— Искам аз да избера времето и мястото, където да отида.
— Съгласен.
След седмица те се отправиха с частна яхта към Близкия изток. Няколко дни по-късно той напусна 1970 и пристигна в 28 година от Новата Ера.