Майкъл Муркок
Ето Човека! (17)

Седемнадесета глава

Пророкът живееше в къщата на Симон, когото предпочиташе да нарича Петър. Симон изпитваше благодарност към него задето бе излекувал жена му^[1] от болестта, от която страдаше от известно време. Болестта бе мистериозна, но пророкът бе успял да се справи с нея почти без усилие.

Много чужденци идваха по това време в Капернаум главно, за да видят пророка. Симон го предупреждаваше, че някои от тях са римски шпиони или пратеници на враждебно настроените фарисеи. Но и сред фарисеите не всички се отнасяха с неприязън към пророка, макар да не вярваха на слуховете за чудеса. Политическата атмосфера обаче, бе доста напрегната и римските окупационни сили начело с Пилат, очакваха всеки момент напрежението да прерасне в бунт.

Човек с невероятно самообладание, Пилат доля вода в каната с вино и се замисли за положението.

Надяваше се задаващите се неприятности да са от по-крупен мащаб.

Ако някоя бунтовническа банда, като зилотите например, нападне Ерусалим, това най-сетне ще убеди Тиверий, че въпреки съвета на Пилат той е бил твърде снизходителен с евреите. Пилат ще бъде оправдан и влиянието му сред евреите ще нарасне. Но в настоящия момент той бе на нож с всички тетрархи^[2] и най-вече с непостоянния Ирод Антипа, който до скоро даваше вид на верен поддръжник. Подобно на политическата ситуация и домашната бе доста объркана от невротичната му жена, която искаше непрестанно да й обръща внимание, нещо, което той не можеше да си позволи сега.

Има възможност, мислеше си той, да се провокира инцидент, но трябва да внимава Тиверий да не научи за това.

Чудеше се, дали този нов пророк заслужава вниманието, което му се отделя. Досегашните му действия будеха по-скоро съжаление. С нищо не бе нарушил еврейските и римски закони, макар да бе доста остър в изказванията си срещу свещенството. Но това едва ли правеше някому впечатление — свещенството бе най-честия обект на атаки. А и самите свещеници се отнасяха доста добродушно към такива атаки. Нямаше закон, който да забранява някой да се обявява за месия, за какъвто твърдяха се бе обявил този, а и не можеше да се каже, че подстрекава хората към бунт, по-скоро обратното. Освен това не може да арестуваш човек за това, че някои от сподвижниците му са бивши последователи на Йоан Кръстител. Малко преиграха тогава в историята с Кръстителя главно защото Ирод изпадна в паника.

Загледан през прозореца Пилат продължи да обмисля информацията доставена от различни източници.

Скоро след празника, който римляните наричаха „Сатурналия“^[3], пророкът и неговите сподвижници напуснаха Капернаум и се отправиха из страната.

Навсякъде ги посрещаха с нетърпеливо очакване. Пророкът говореше за грешките, които ще бъдат сторени в бъдещето, за всички престъпления, които ще бъдат извършени в негово име и ги заклеваше да помислят, преди да извършат нещо в името на Христа.

… Направих, каквото смятах, че трябва да направя. Извърших чудеса, произнесох пророчества, заобиколих се с мои ученици. И всичко това постигнах лесно, защото бях такъв, какъвто хората искаха да бъда. Аз съм тяхно творение.

Но направих ли достатъчно? Промених ли необратимо хода на историята?

Скоро ще узнаем.

В Ерусалим римските служители обсъждаха идващия празник. От край време Пасхата бе съпроводена с най-тежки размирици, а нерядко и бунтове и несъмнено тази година също щеше да има неприятности.

Пилат покани фарисеите на среща. Когато се появиха, той им заговори с подкупващ глас, молейки ги за тяхното съдействие.

Фарисеите отвърнаха, че ще помогнат с каквото могат стига хората да се държат разумно.

Пилат остана доволен. Показал се бе като загрижен и нежелаещ неприятности владетел. Каквото и да се случи, никой не можеше да го обвини.

— И така — обърна се той към своите служители. — Какво ще правим с най-непокорните?

— Можем да прехвърлим още сили в Ерусалим, — отвърна неговия заместник — но това ще отслаби позициите ни на други места.

— Трябва да направим каквото можем — каза Пилат.

Когато служителите си тръгнаха Пилат изпрати да повикат осведомителите. Докладваха му, че новия пророк е поел към града.

Пилат потърка брада.

— Изглежда напълно безвреден — добави един от хората.

— В момента може и да е безвреден, — каза Пилат — но ако пристигне в Ерусалим по време на Пасхата едва ли ще е безвреден.

Две седмици преди Пасхата пророка пристигна във Витания, град недалеч от Ерусалим. Някои от галилейските му сподвижници имаха приятели във Витания, които горяха от желание да дадат подслон на човека, за когото бяха слушали толкова много.

Но главната причина, поради която бяха дошли във Витания, бе тревогата на пророка от растящото множество, което ги следваше.

— Твърде много са — каза той на Симон. — Твърде много са, Петре.

На лицето му бе изписана твърдост. Очите му бяха хлътнали в орбитите, а устата му рядко мълвяха.

Понякога той се оглеждаше объркано, сякаш не знаеше къде се намира.

До Витания достигна мълва, че римските осведомители са разпитвали за него. Това не го разтревожи. Напротив, той кимна замислено, сякаш доволен.

— Казват, че Пилат си търсел изкупителна жертва — предупреди го Йоан, брата на Яков Заведеев^[4].

— Тогава ще я получи — отвърна пророка.

Веднъж, с двама от учениците си той се приближи към Ерусалим. Ярко жълтите стени на града изглеждаха прекрасни, огрени от следобедните лъчи на слънцето. Стройните кули и по-високите сгради, много от тях декорирани с червена, синя и жълта мозайка, се виждаха ясно от няколко мили.

Пророкът се върна във Витания.

* * *

Ето там е, а аз се страхувам. Страхувам се от смъртта и се страхувам от проклятието.

Но друг път няма. Няма друг начин да постигна замисленото, освен да го изживея.

— Скоро ли ще отидем в Ерусалим? — попита го един от учениците му.

— Още не — каза Глогауър. Седеше с изгърбени рамене, обхванал тялото си с ръце, сякаш скован от студ.

Два дена преди празника на Пасхата в Ерусалим, пророкът събра хората си във Витфагия, на Елеонския хълм.

— Намерете ми магаре — заръча им той. — Осел. Трябва да изпълня предсказанията сега.

— Така всички ще разберат, че си месия.

— Да.

Пророкът въздъхна.

Студена пот се стичаше по челото му. Той я изтри. Вгледа се в лицата на обкръжаващите го. Все още не бе напълно сигурен в тях. Подбирал ги бе според имената им и според техния брой. Сега бяха десет. Другите двама търсеха магарето.

Духаше лек, топъл ветрец. Стояха на тревистия склон над Ерусалим с погледи отправени към Големия храм.

— Юда? — каза Глогауър колебливо.

Имаше един, който се казваше Юда.

— Да, учителю? — каза той. Беше строен хубавец с червени къдрици и интелигентни, но малко невротични очи. Глогауър беше уверен, че е епилептик.

Глогауър погледна замислено Юда Искариотски.

— По-късно ще имам нужда от твоята помощ, — каза му той — когато влезем в Ерусалим.

— Какво трябва да сторя, учителю?

— Да занесеш едно послание на римляните.

— На римляните? — запита Юда объркано. — Защо?

— Трябва да го занесеш на римляните. Не на евреите. Те ще използват камъни, или кол или брадва. Ще ти кажа повече, когато му дойде времето.

Небето потъмня и по него се появиха първите звезди. Стана студено. Глогауър потрепери.