Майкъл Муркок
Ето Човека! (16)

Шестнадесета глава

Защото зная, че е жив Изкупителят ми, И че в последно време ще застане на Земята.

Йов 19: 25

O felix culpa, quae talem ac tantum meruit habere Redemptorem.^[1]

Мисал^[2] — Exultet от „Света неделя“

— Масова халюцинация. Чудеса, летящи чинии, духове, чудовища, все едно и също — мърмореше Моника.

— Напълно възможно. Но защо са ги виждали? — отвърна той.

— Защото са искали да ги видят.

— Но защо са искали?

— Защото са изпитвали страх.

— И мислиш, че това е всичко?

— Не е ли достатъчно?

 

 

Когато за първи път напусна Капернаум, следваха го много повече хора.

В града вече се чувстваше неудобно, заобиколен постоянно от тълпа, жадуваща да присъства на поредното чудо.

Събираше хората да им говори извън градовете, по склоновете на хълмовете или по бреговете на реките.

Беседваше с умни, грамотни хора, които изглежда имаха нещо общо с него. Между тях бяха и рибарите Симон, наречен Петър и брат му Андрей и Йоан^[3] и други. Имаше един знахар и надничар, който го бе чул да говори в Капернаум.

— Трябва да сте дванадесет — каза им той един ден и се усмихна. — Като зодиака.

И ги избра според имената им.

— Има ли сред вас човек на име Петър? Има ли друг на име Юда?

А когато ги подбра, помоли другите да се отдалечат за малко, защото искаше да говори с тях насаме.

 

 

Трябва да е точно, както си го спомням. Ще има трудности, противоречия, но в края на краищата трябва да изградя основата.

 

 

Хората забелязваха, че той не обича да си мери думите. В изказванията си бе по-краен и от Йоан Кръстителя. Малко пророци са били толкова храбри, още по-малко са говорели с такава увереност.

Много от идеите му бяха странни. Много от нещата, за които говореше им бяха непознати. Някои от фарисеите смятаха, че богохулства.

Но когато сподвижници му го молеха в името на каузата да посмекчи своите изказвания, той се усмихваше и клатеше глава.

— Не. Трябва да кажа това, което трябва да кажа. Решението е взето.

Един ден той срещна есеец от колонията край Макаерус.

— Йоан иска да говори с теб — каза му есееца.

— Той жив ли е още? — запита го той.

— Затворен е в Перея. Изглежда, че Ирод е твърде уплашен, за да го убие. Позволил е на Йоан да се разхожда в градината на двореца и да се среща с хората си, но Йоан се опасява, че Ирод скоро ще събере кураж и ще нареди да го пребият до смърт или да му отрежат главата. Има нужда от твоята помощ.

— Как мога да му помогна? Той ще умре. Няма надежда за него.

Есееца се вгледа неразбиращо в лудите очи на пророка.

— Но, учителю, никой друг, освен теб не може да му помогне.

— Не трябва да му се помага. Той трябва да умре.

— Той ми заръча, ако откажеш да ти предам, че веднъж си го предал, да не го предаваш и втори път.

— Аз не го предавам. Аз изкупвам предателството си. Направих това, което трябваше да направя. Изцелявах недъгавите и пророкувах на сиромасите.

— Но той има нужда от твоята помощ, учителю. Ти можеш да спасиш живота му. Ти си могъщ и хората се вслушват в думите ти. Ирод не ще посмее да ти се противопостави.

Пророка дръпна есееца настрана от останалите.

— Животът му не може да бъде спасен.

— Такава ли е Божията воля?

Пророкът замълча и сведе поглед към земята.

— Йоан трябва да умре.

— Учителю, такава ли е Божията воля?

Пророкът вдигна очи и заговори унесено:

— Ако аз съм Бог, то тогава такава е Божията воля!

Обхванат от безнадеждност есеецът се обърна и бавно се отдалечи.

Пророкът въздъхна, спомняйки си за Йоан и за това колко много го харесваше. Но нищо не можеше да се направи. Без съмнение той дължеше живота си на Йоан. Но с нищо не можеше да му помогне. Йоан Кръстител бе обречен да умре.

 

 

Продължи да броди из Галилея следван от сподвижниците си. С изключение на дванадесетте начетени мъже повечето бяха прости, бедни хорица. Имаше много готови да последват Йоан срещу римляните. На Йоан сега бе затворен.

Може би този човек щеше да ги поведе на бунт срещу богаташите от Ерусалим, Йерихон и Кесария?

Уморени и гладни, с възпалени от слънцето очи, те вървяха след човека с бялата роба. Нуждаеха се от надежда и я намираха в него. Защото го виждаха да прави чудеса.

Веднъж, когато проповядваше от една лодка, което той правеше често, и пое обратно към брега през плитчините, стори им се, че върви по водата.

През есента из Галилея се разнесе мълвата, че Йоан е бил обезглавен. Отчаянието от смъртта на Кръстителя прерасна във вяра в новия пророк.

От Кесария, в чийто околности най-често се срещаха луди и пророци, ги прогониха римските стражи.

И в други градове не ги пускаха откакто славата на пророка бе пораснала. Политическият климат се променяше. Не само римските, но и юдейските официални власти не искаха да търпят новия пророк така, както бяха търпели Йоан.

Все по-трудно си набавяха храна. Живееха предимно от подаяния, което нерядко означаваше животински глад.

Карл Глогауър, знахар, психиатър, хипнотизатор, месия, ги учеше да не обръщат внимание на глада и да го пречупват със силата на волята.

Тогава фарисеите и садукеите дойдоха при Исуса, и, за да Го изпитат, поискаха Му да им покаже знамение от небето. А Той в отговор им рече: Когато се свечери, думате — Времето ще бъде хубаво, защото небето се червенее. А сутрин: Днес времето ще бъде лошо, защото небето се червенее намръщено. Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете!

Матей 16: 1–3

 

Все по-често го наричаха с името, което бяха чули: Христос, Назарянина. В повечето случаи това не му правеше впечатление, но понякога предизвикваше в него гняв и той се нахвърляше върху тях с груби, обидни думи.

— Карл Глогауър! Карл Глогауър! — повтаряше им често.

И те казваха: „Ето! Той говори с гласа на Адоная!“

— Не ме наричайте с това име! — крещеше той и те уплашени се отдръпваха от него, докато се посмекчи гневът му. Не след дълго той сам ги търсеше, сякаш жаден за присъствието им.

 

 

Страхувам се от моя собствен дух. Страхувам се от самотния Глогауър.

* * *

С идването на зимата се върнаха в Капернаум, който се бе превърнал в крепост на неговите последователи.

Зимата в Капернаум той прекара в разговори с всички, които го слушаха и словата му най-често касаеха пророчества.

В тези пророчества ставаше дума главно за неговата съдба и за съдбата на неговите последователи.

Тогава заръча на учениците си, никому да не казват, че Той е Исус Христос. От тогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим, и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.

Матей 16: 20–21

Седяха пред телевизора в нейния апартамент. Моника ядеше ябълка. Беше между шест и осем в една топла неделна вечер. Моника махна към телевизора с полуизгризаната си ябълка.

— Погледни тази глупост — каза тя. — Ако си честен ще признаеш, че не означава нищо за теб.

Програмата беше религиозна, за някаква поп-опера в една църква в Хампстед. Операта пресъздаваше светото разпятие.

— Попгрупа край олтара — продължи тя. — Какво падение.

Той не отговори. По някакъв неясен начин предаването наистина му се струваше неприлично. Не искаше да спори.

— Как се казваше групата? „Магът“^[4]?

— Много смешно! Ще го спра, ако нямаш нищо напротив.

— Не, искам да гледам. Забавно е!

— Изключи го, за Бога!

— А ето го и Христос. Каква гадна карикатура!

Черният певец, който играеше Христос, започна да припява тъповати стихчета за братство между хората, почти заглушаван от баналния инструментален акомпанимент.

— Ако така е звучал и тогава, нищо чудно, че са го разпънали — каза Моника.

Той се пресегна и изключи телевизора.

— Харесваше ми — каза тя с подигравателно разочарование. — Какво чудесна лебедова песен.

По-късно същата вечер тя му каза:

— Колко жалко за теб, Карл. Ти би могъл да бъдеш Джон Уесли или Келвин или някой друг месия. Но не и в наши дни. Никой няма да те послуша.