Майкъл Муркок
Ето Човека! (11)

Единадесета глава

Събуди се премръзнал. Развиделяваше се и в сивата светлина на пробуждащия се ден погледът му зашари из обкръжаващата го пустош. Почти нищо не помнеше от предишния ден, освен че по някакъв начин бе излъгал очакванията на Йоан и че после дълго бе тичал без посока.

Виеше му се свят. Мислите се блъскаха безпорядъчно в главата му. Болеше го врата.

Препаската му бе мокра от росата. Разви я, попи с нея устните си и я отърка в лицето си.

Както винаги след мигренен пристъп се чувстваше отпаднал и напълно изтощен умствено.

Огледа голото си тяло и забеляза колко е измършавял за изминалия период от време.

— Като концлагерист съм — помисли той.

Зачуди се защо го бе обхванала такава паника, когато Йоан го бе помолил да го покръсти. Дали в последния момент не бе заговорила честността — нежеланието да измами есеите? Едва ли някога щеше да разбере.

Уви се с препаската и я завърза над левия си хълбок. Възнамеряваше да потърси обратния път към лагера, за да намери Йоан и да му се извини, да го помоли за прошка.

След това, вероятно, ще трябва да поеме своя път.

Машината на Времето все още беше в селото на есеите. Може би имаше някакъв шанс да бъде поправена от някой умел ковач или занаятчия. Но надеждата бе малка. Дори закърпена, пътешествието обратно би било опасно начинание.

Дали да опита още сега да се върне или само да се премести във време по-близко до разпъването? Изпитваше огромно желание да присъства на Пасхата в Ерусалим, да се слее с тълпата на празника в деня, в който Исус би трябвало да влезе в града.

Моника смяташе, че Исус е щурмувал града начело на въоръжена банда. Твърдеше, че всички сведения навеждат на тази мисъл.

Може и да е било така, но всичко според него зависеше от гледната точка.

Ако само можеше да се срещне с Исус.

Очевидно Йоан никога не бе чувал за него, макар да бе споменал, че според някои пророчества месията ще дойде от Назарет.

Но пророчества имаше много и повечето от тях си противоречаха.

Пое в посоката, която предполагаше, че води към селото на есеите. Едва ли се бе отдалечил много.

По пладне горещината стана непоносима, а земята — още по-безжизнена. Очите му сълзяха от ярката светлина. Чувството на отпадналост, с което се бе събудил нарасна, кожата му гореше, устата му бе изсъхнала, а краката го държаха с мъка. Беше гладен и жаден, а нямаше нищо за ядене и за пиене. Хълмовете, които есеите обитаваха не се виждаха никъде.

Беше се загубил, но почти не се притесняваше. Дълбоко в себе си той се бе слял с пустинния ландшафт. Ако загине тук, едва ли ще усети прехода между живота и смъртта. Просто ще легне и тялото му ще се смеси с кафявата почва.

Продължаваше механично да се движи през пустинята.

След време на около две мили на юг видя хълм. Гледката го върна към действителността. Реши да се насочи към него. Надяваше се да огледа от хълма околността за някое селище, където да получи вода и храна.

Разтърка чело и очи, но дори допира на собствената му ръка бе болезнен. Помъкна се с усилие към хълма.

Краката му вдигаха облаци прах в песъчливата почва. Ниските храсталаци се впиваха с бодлите си в прасците ходилата му, остри камъни го препъваха.

Докато стигна склоновете на хълма целият бе покрит с рани и охлузвания.

Спря се да почине и огледа с помътнял поглед пустия ландшафт, след което отново потегли нагоре.

Пътят към върха (който се оказа по-далече отколкото предполагаше) бе труден.

Няколко пъти се подхлъзна по ронливите камъни, драскайки с ръце и крака, за да не се свлече надолу, вкопчваше се в тревата и лишеите растящи тук-там, прегръщаше по-големите скални отломъци, често почиваше задъхано, с тяло и ум изтръпнали от болка и умора.

Забравил защо се катери той драпаше нагоре като бръмбар с едничката цел — да стигне върха.

Целият бе облян в пот. Прахта полепваше по влажната кожа на почти голото му тяло и се спичаше като огромна тухла. Препаската му се вееше раздрипана.

Отвсякъде го заобикаляше ширнала се пустош, която на хоризонта се сливаше с небето — жълти камъни и бели облаци. Нищо не помръдваше.

Той падна и тялото му се повлече надолу по склона. Кракът ужасно го заболя от удара, от раната на главата му шурна кръв.

Веднага, след като спря да се свлича той се изправи и се заизкачва отново бавно нагоре по нажежената скала.

Времето изгуби значение, личността му изгуби значение. Това бе сгоден случай за оценка теориите на Хедингтън, но съзнанието му също бе изчезнало. Беше просто нещо, което се изкачва нагоре по планината.

Полегна за малко, премигвайки болезнено, след това очите му се затвориха.

Чу гласът на Моника и вдигна глава. Стори му се, че я зърна с крайчеца на окото си.

„Не бъди мелодраматичен, Карл…“

Често бе повтаряла тези думи. Чу собствения си глас да отговаря:

„Роден съм извън времето, Моника. В тези времена на логиката няма място за мен. Те ще ме погубят накрая.“

Нейният глас отвърна:

„Вина, притеснение и страх и твоя вечен мазохизъм. Можеше да станеш брилянтен психиатър ако не се беше предал на собствената си невроза…“

— Млъквай!

Претърколи се по гръб. Слънцето изгаряше разраненото му тяло.

— Млъквай!

„Чисто християнски синдром, Карл. Не се съмнявам, че скоро ще станеш яростен католик. Къде е силата на твоя ум?“

— Млъквай! Върви си, Моника!

„Страхът повелява мислите ти. Ти не търсиш душа и дори признак на живот. Ти търсиш утеха.“

— Остави ме на мира, Моника!

Покри ушите си с омазани в кал ръце. Косата и брадата му бяха сплъстени от мръсотия. Кръвта от раните, покриващи тялото му се бе съсирила. Отгоре слънцето биеше сякаш в унисон с ударите на сърцето му.

„Карл, не разбираш ли, че падаш надолу. Надолу. Стегни се. Не си напълно лишен от способност за рационално мислене…“

— О, Моника! Млъкни!

Гласът му бе сух и писклив.

Няколко гарвана кръжаха в небето над него. Чу ги да отвръщат с вик подобен на неговия.

„Бог умря през 1945…“

— Сега не е 1945, сега е 28 година от рождение Христово. Бог е жив!

„Как можеш да си губиш времето с такава очевидно синкретична религия, каквато е Християнството — юдаизма, стоицизма, гръцките култови религии, ориенталските ритуали…“

— Това няма значение!

„Не за теб в сегашното ти състояние.“

— Нуждая се от Бог!

„Това е в основата на всичко, нали? Всяко неадекватно човешко същество свършва като тебе. Добре, Карл, издялай сам своите патерици. Помисли си само какъв би могъл да бъдеш ако беше наясно със себе си…“

Глогауър изправи разраненото си тяло на върха и изкрещя.

Гарваните се разлетяха уплашено.

Небето потъмня.

Тогава Исус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола. И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня.

Матея 4: 1–2