Майкъл Муркок
Ето Човека! (15)

Петнадесета глава

Последваха го, когато напусна Назарет и се отправи към Галилейското езеро. Той бе пременен в бяла ленена роба и пристъпваше с величествено достойнство и грациозност, които подобаваха само на един велик водач, велик пророк, но макар той да смяташе, че ги води, в същност те го подкарваха пред себе си.

На онези, които ги спираха по пътя, те казваха:

— Той е нашият месия.

И вече имаше слухове за чудеса.

Моят миг, моята роля, моята съдба. За да преодолея едно изкушение, първо трябва да се поддам на друго. Страх и гордост. Живей в лъжа, за да сътвориш истината. Предадох много хора, които ме бяха предали, защото бях предал себе си.

Моника би се възхитила от прагматизма ми сега…

Когато срещаше болни той ги съжаляваше и се опитваше да им помогне, защото те го очакваха от него. На повечето не можеше да помогне, но при някой, при които болестта беше психосоматично обусловена, той имаше успех. Те вярваха в неговата сила повече отколкото в своята болест. Така сами му помагаха да ги излекува.

Когато пристигна в Капернаум над петдесет човека го последваха по улиците на града. Вече се бе разчуло, че по някакъв начин е свързан с Йоан Кръстител, който се радваше на значително уважение в Галилея и бе провъзгласен за пророк от фарисеите. Но този човек им се струваше много по-могъщ от Йоан.

Не беше добър оратор, като Кръстителя, но пък можеше да прави чудеса.

Капернаум се простираше край равното като огледало Галилейско езеро, къщите му бяха оградени от китни градини. Рибарски лодки се полюшваха край белия кей, както и няколко по-големи ладии, които го свързваха с другите крайезерни градове.

Макар от всички страни да се издигаха хълмове, самият Капернаум бе построен на равно, закътан между тях. Градът бе тих и като повечето градове в Галилея жителите му бяха знатни хора. Гръцки, римски и египетски търговци си срещаха по улиците му и много от тях имаха тук собствени къщи. Занаятчии, корабостроители, знахари, законоведи и книжници съставяха една просперираща средна класа, защото градът бе на границата между провинциите Галилея, Трахонитис и Сирия и макар сравнително малък, бе важен търговски и транспортен възел.

Странният, смахнат пророк нахлу в града с развени от вятъра поли на бялата роба, следван от многоцветно множество от просяци и богаташи.

Носеше се мълва, че можел да предрича бъдещето, че бил предсказал ареста на Йоан Кръстител от Ирод Антипа и не след дълго това се случило в Перея.

Това бе, което ги впечатляваше. Предсказанията му нямаха общ характер, с неясна терминология и смътен смисъл както на останалите пророци. Говореше за неща, които ще се случат в близкото бъдеще и ги описваше с подробности.

Никой до този момент не знаеше името му. Това му придаваше допълнителна тайнственост, извисяваше го в очите им. Той беше просто пророкът от Назарет, или Назарянина.

Някои твърдяха, че е роднина и дори син на един дърводелец от Назарет, но това можеше да е грешка дължаща се на факта, че думите „магесник“ и „син на дърводелец“ се изписваха с подобни символи.

Имаше дори един слух, според който името му е Исус. Няколко пъти се обръщаха към него с това име, но той отричаше да е неговото или въобще не отговаряше.

Неговите пророчествата не бяха надарени с огъня и логиката на Йоановите и много от изказванията му оставаха неразтълкувани дори от свещенослужителите и книжниците, които идваха да го слушат.

Този човек говореше за Бог, но по странен начин и изглежда като Йоан бе свързан с есеите, защото подобно на тях проповядваше срещу личното облагодетелстване и наричаше човечеството братство.

Но чудесата бяха онова, което ги заинтригуваше най-много, докато го следваха към красивата синагога на Капернаум.

Никой пророк преди него не бе успял да изцели болен или да вникне така добре в грижите на хората. Впечатляваха се повече от неговото умение да съчувства, отколкото от думите му.

Но понякога той се затваряше в себе си и отказваше да говори, унесен в мислите си, и тогава забелязваха колко измъчени са очите му. В такива мигове го оставяха насаме, защото вярваха, че общува с Бога.

Тези периоди ставаха все по-редки и той прекарваше все повече време с болните и онеправданите, стараейки се всячески да им помогне и дори най-мъдрите и заможни хора в Капернаум започнаха да го уважават.

Може би най-голямата промяна в него бе, че за първи път в живота си Карл Глогауър бе забравил за съществуването на Карл Глогауър. За първи път в живота си той правеше това, което бе смятал, че е твърде слаб да прави, осъществяваше най-голямата си амбиция, която бе изоставил заедно с психиатрията.

Имаше и още нещо, което осъзнаваше по-скоро инстинктивно, отколкото интелектуално. Най-сетне бе получил възможност едновременно за потвърждение и изкупление на своя живот до момента, когато бе избягал от Йоан Кръстител в пустинята.

Но неговия живот вече нямаше никакво значение. Защото сега той даваше живот на един мит, поколения преди този мит да бъде роден. Той бе завършващ стадий от един духовен цикъл. Уверен бе, че не променя историята, а просто я изпълва със съдържание.

И тъй като винаги бе мислил за Исус като за мит, сега се чувстваше задължен да превърне Исус от произведение на митогенезата в обективна реалност. „Какво значение?“ — се питаше понякога, но бързо отхвърляше въпроса, защото такива въпроси го объркваха, зад тях се криеха клопки, възможност за бягство и поредното себепредаване.

Затова той говореше в синагогата, говореше за един Бог — по-добър от този, за който бяха чували слушателите му, а когато успяваше да си ги припомни, той им разказваше притчи.

Постепенно, необходимостта за разумно оправдание на това, което върши избледня, неговата личност започна да губи очертанията си и да се заменя с друга — която отдаваше все по-голямо и по-голямо значение на ролята, за която е избрана. От всяка гледна точка това бе една „архетипна“ роля. Роля достойна за ученик на Юнг. Тази роля отиваше далеч отвъд простата имитация. Една роля, която трябваше да изпипа до последния детайл.

Карл Глогауър бе открил реалността, която бе търсил. Но това не означаваше, че вече не го разяждат съмнения.

И в синагогата имаше човек хванат от духа на нечист бяс; и той извика със силен глас: Ех, какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой си Ти, Светият Божий. Но Исус го смъмра, казвайки: Млъкни и излез из него. И бясът, като го повали насред, излезе него, без да го повреди никак. И всички се смаяха, и разговаряха си помежду си, думайки: Какво е това слово, дето Той с власт и сила заповядва на нечистите духове, и те излизат? И слуха се разнесе за него по всичките околни места.

Лука 4: 33–37