Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Andromeda Strain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от dannie)
  3. — Добавяне

VII. „НЕОБИКНОВЕН ФАКТОР“

Бъртън и Стоун пристигнаха в града едва дванадесет часа след първия контакт на хората с щама „Андромеда“. Седмица след това, когато вече можеха спокойно да разискват събитията, и двамата си спомняха живо тази сцена и я описваха с подробности.

Сутрешното слънце беше още ниско. Светеше хладно, безрадостно и хвърляше дълги сенки по леко заскрежената земя. От мястото, където бяха застанали, виждаха цялата улица и сивите обветрени дървени сгради. Първото нещо обаче, което им направи впечатление, беше тишината. Освен лекия вятър, който стенеше глухо покрай празните къщи, навсякъде цареше мъртва тишина. Наоколо всичко беше покрито с тела, натрупани и проснати по земята в пози на замръзнало учудване.

Не се чуваше никакъв познат звук. Нищо, което би им вдъхнало надежда — нито мотор на кола, нито лай на куче, нито детски вик.

Тишина.

Двамата мъже се спогледаха и с болка разбраха, че им предстои още много да научат, да изяснят и упорито да търсят. Някаква катастрофа беше поразила този град и те трябваше да направят всичко, което е по силите им, за да открият причината. Но нямаха нито ключ към загадката, нито дори някаква изходна точка.

Фактически знаеха само две неща. Първо, че нещастието очевидно бе започнало с приземяването на „Скууп VII“, и второ, че смъртта бе отнела живота на хората от този град в потресаващо къс срок. Ако тази болест бе причинена от спътника, то тогава тя беше нещо съвършено непознато в историята на медицината.

Дълго време не си казаха нищо, само стояха на улицата, гледаха наоколо, а вятърът леко подухваше. Накрая Стоун промълви:

— Защо всички са навън, на улицата? Ако е станало през нощта, повечето хора би трябвало да са си вкъщи.

— Не само това. Много от тях са по пижами. Снощи беше студено. Поне да бяха се наметнали.

— Може би са бързали.

— Защо? — попита Бъртън.

— За да видят нещо — предположи Стоун и сви безпомощно рамене.

Бъртън се наведе над първото срещнато тяло.

— Странно, виж как се държи за гърдите. Повечето са застинали в такава поза.

Стоун се огледа и видя, че наистина много от тях се държаха за гърдите, някои впили пръсти, други само допрели ръце.

— Не изглежда да ги е боляло. Лицата им са съвсем спокойни.

— По-скоро учудени, като че ли нещо ги е поразило както си вървят. И всички са се хванали за гърдите.

— Коронарна смърт? — попита Стоун.

— Съмнявам се. Тя е болезнена — щеше да има на лицето им поне гримаса. И при белодробна емболия[1] също.

— Но ако е било мигновено, не са имали време да…

— Може би. Според мен са умрели безболезнено. Което значи, че са се хванали за гърдите, защото…

— Не са могли да дишат — довърши Стоун.

Бъртън кимна.

— Възможно е това да е задушаване. Бързо, безболезнено, почти мигновено, но се съмнявам. Ако човек не може да диша, първото нещо, което прави, е да разкопчае всичко, което го стяга, особено на врата и гърдите. Виж онзи мъж. С вратовръзка е, но не я е докоснал. А онази жена там пък е със стегната яка.

След първоначалния шок Бъртън започна да идва на себе си. Започна да мисли трезво. Тръгнаха към фургона, който стоеше на средата на платното, а лампите му все още блещукаха. Стоун се протегна и ги угаси. Бутна вкочанясалото тяло на шофьора и прочете името му на джоба на куртката.

— Шоун.

Човекът, който стоеше вцепенен на задната седалка, беше редник с фамилно име Крейн. И двете тела бяха съвсем изстинали. Стоун кимна към радиоуредбата отзад.

— Дали все още работи?

— Сигурно.

— Тогава да намерим първо спътника, а след това ще се заемем…

Той спря и се вторачи в лицето на Шоун, който явно бе рухнал на кормилото с цялото си тяло в момента на смъртта. На лицето му имаше голяма елипсовидна драскотина, която стигаше до края на носа.

— Нищо не разбирам — озадачи се Стоун.

— Защо, какво? — попита Бъртън.

— Погледнете тази рана.

— Много е чиста — отбеляза Бъртън, — необикновено чиста. Изобщо не е кървила.

Изведнъж Бъртън разбра. Той искаше да си почеше главата, но ръката му срещна пластмасовата обвивка на костюма.

— Такава рана — каза той — означава скъсани капиляри, раздробена кост, скъсани вени — би трябвало да има ужасно много кръв.

— Точно така. Би трябвало, а погледнете и другите, дори онези, на които лешоядите са разкъсали месото — не кървят изобщо.

Бъртън гледаше с растящо удивление. По телата нямаше и капчица кръв. Как не бяха забелязали това преди.

— Сигурно механизмът на действие е такъв, че…

— Да — каза Стоун, — може би сте прав. — Той извлече Шоун от вагона. — Хайде да отиваме да търсим този проклет спътник. Почнах да се тревожа.

Бъртън отиде отзад, изтегли Крейн през задната врата и седна на неговото място. Стоун опита да запали, но моторът не включи.

После опита пак и каза:

— Нищо не разбирам, акумулаторът е изтощен, но все пак трябваше да дава поне искра.

— Има ли бензин? — попита Бъртън.

След малка пауза Стоун изруга високо. Бъртън се усмихна и изпълзя от задната седалка. Отидоха до бензиностанцията, намериха един варел, напълниха го с помпата, като изгубиха няколко минути, докато разберат как се работи с нея, домъкнаха го до фургона, напълниха резервоара и Стоун опита пак.

Този път моторът запали.

— Да тръгваме — каза Стоун.

Бъртън се промъкна пак отзад, включи електронното устройство и антената започна да се върти. Той чу слабия сигнал на спътника.

— Сигналът е слаб, но още се различава. Звукът идва някъде отляво.

Стоун включи на скорост. Тръгнаха надолу, като заобикаляха телата. Звукът се усилваше. Продължиха до главната улица, край бензиностанцията и универсалния магазин. Изведнъж сигналът стана много слаб.

— Отдалечихме се. Обърнете.

Стоун се позабави, докато превключи на заден ход, после се върнаха обратно, като се водеха по силата на звука. Минаха петнадесет минути, докато установят мястото, откъдето идваха сигналите. То беше на север, в покрайнините на града.

Накрая спряха пред едноетажна дървена къща. Табелката с надпис „Д-р Алън Бенедикт“ поскърцваше на вятъра.

— Разбира се — каза Стоун, — те са го занесли на доктора.

Двамата слязоха от фургона и влязоха в къщата. Предната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад. Влязоха във всекидневната. Тя беше съвсем празна. Вдясно се намираше кабинетът.

Д-р Бенедикт беше вътре. Грозноват, белокос човек, седнал на бюрото си с няколко учебника пред себе си. Покрай стената бяха наредени шишета, спринцовки, снимки на семейството и на няколко мъже във военни дрехи. Единият сочеше другите ухилени войници. Отдолу беше надраскано: „На Бени от момчетата от 87, Анцио“.

Д-р Бенедикт гледаше към ъгъла на стаята с широко отворени очи и спокойно лице.

— Поне Бенедикт не е умрял на улицата — забеляза Бъртън.

И в този момент те видяха спътника.

Прав, лъскав, гладко полиран конус, около метър висок, с посмачкани и обгорели ръбове от горещината при влизането в земната атмосфера. Беше отворен със сила, явно с помощта на длето и клещи, които всъщност лежаха на земята, до него.

— Глупак, как е могъл да го отвори — рече Стоун.

— Откъде да знае?

— Трябвало е поне да попита някого — отговори Стоун и въздъхна. — Няма значение. Сега вече всичко му е ясно. А и на още четиридесет и девет души.

Той се наведе над спътника и затвори зеещия триъгълен отвор.

— Дайте контейнера.

Бъртън подаде сгънатата пластмасова торба и я отвори. Сложиха спътника, затвориха контейнера и го запечатаха.

— Дано нещичко е останало — каза Бъртън.

— Аз пък предпочитам нищо да няма — промърмори Стоун.

Върнаха се пак при тялото на д-р Бенедикт. Стоун се приближи и го разтърси. Човекът падна тежко от стола.

Бъртън забеляза лактите му и изведнъж се развълнува. После се наведе над тялото.

— Хайде помогнете ми — каза той.

— Какво да правя?

— Съблечете го.

— Защо?

— Искам да видя дали има признаци на венозен застой.

— Чакайте — спря го Бъртън и почна да разкопчава ризата и панталоните.

Известно време не продумаха нищо, докато го съблякоха съвсем.

— Готово.

— Дявол да ме вземе — изруга Стоун.

Нямаше и следа от синини. Обикновено когато човек умре, кръвта се спуска надолу поради гравитацията. Ако е в легло, гърбът му става морав от насъбралата се там кръв. Бенедикт беше умрял седнал на стола, но нямаше синини нито по хълбоците, нито на бедрата или на лактите, които беше поставил на облегалките на стола.

— Много странно — забеляза Бъртън. Той се огледа и намери барабан с изварени инструменти. Отвори го и извади един скалпел. Сложи ножче — внимателно да не пробие костюма си — и после се обърна към тялото.

— Ще разрежем главната артерия и вена.

— Коя?

— Лъчевата, на китката.

Като държеше внимателно скалпела, Бъртън разряза кожата на китката точно в основата на палеца. Кожата се отдели от раната. Нямаше никаква кръв. Отдолу се показа тлъста подкожна тъкан. Още нямаше никаква кръв.

— Поразително.

Разряза по-надълбоко. Все още не се появяваше кръв. Тогава изведнъж сряза кръвоносния съд. На пода изтрополи рохкава топка тъмночервена маса.

— Дявол да ме вземе! — повтори Стоун.

— Здраво се е съсирила — рече Бъртън.

— Нищо чудно, че никой не кърви.

— Помогнете ми да го обърнем — помоли Бъртън. Двамата положиха трупа по гръб. Бъртън направи дълбок разрез в средната част на бедрото. Достигна до бедрената артерия и вена. И отново нямаше никакво кървене. Разряза артерията, дебела колкото човешки пръст — там също нямаше кръв, а само плътна червеникава маса.

— Невероятно.

Започна нов разрез, този път в гръдния кош. Откри ребрата и огледа кабинета да види дали някъде няма по-остър нож. Трябваше му остеотом[2], но не можа да намери.

Най-накрая взе същото длето, с което бяха отворили спътника, и счупи няколко ребра, за да открие дробовете и сърцето. Пак нямаше никакво кървене.

Бъртън си пое въздух, отвори сърцето и разряза лявата клапа.

Вътрешността беше пълна с червена пихтиеста маса. Течна кръв нямаше изобщо.

— Пълно съсирване, няма що — отбеляза той.

— Имате ли представа каква може да бъде причината?

— Цялата кръвоносна система? Пет и половина литра кръв? Невероятно. — Бъртън се отпусна в лекарския стол и погледна замислено току-що разрязаното тяло.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Има процес, който се нарича „вътрешносъдова коагулация“, но той се среща рядко и за него са необходими редица специални обстоятелства.

— Може ли това да се породи от един-единствен токсин?

— Теоретически, да. Но фактически няма такъв токсин на земята, който…

Той спря.

— Да, точно така — повтори Стоун.

Той вдигна спътника, наречен „Скууп VII“, и го занесе във фургона. Когато се върна, каза:

— По-добре да претърсим къщите.

— Да започнем оттук.

— Добре — съгласи се Стоун.

Именно Бъртън откри госпожа Бенедикт — приятна жена на средна възраст. Стоеше си облегната на стола с книга на колене. Тя сякаш бе имала намерение да обърне страницата. Бъртън я погледна набързо и чу, че Стоун го вика.

Тръгна към другия край на къщата. Стоун беше в малка спалня, наведен над тялото на един юноша, който лежеше в леглото. Това явно беше неговата спалня: с пъстри плакати по стената и самолети на полиците.

Момчето лежеше по гръб с очи, вперени в тавана. Устата му беше отворена. В едната си ръка стискаше празна туба от специално лепило за сглобяване на моделите самолети. Из цялото легло бяха разхвърляни празни шишенца от лак за моделите.

Стоун отстъпи назад:

— Гледайте!

Бъртън погледна в устата му, бръкна вътре с пръст и извади вече втвърдена маса.

— Господи — възкликна той.

Стоун се намръщи.

— За това във всеки случай е било необходимо повече време. Независимо какво го е накарало да се самоубие, трябвало е повече време. Ние май опростяваме нещата. Не всеки е умрял изведнъж. Някои са умрели в къщите си, някои са излезли на улицата. А това дете тук… — Той поклати глава. — Хайде да претърсим другите къщи.

На излизане Бъртън се отби пак в кабинета на доктора — като заобиколи тялото. Изпита странно чувство, като гледаше разрязаните китки, крак, гръден кош и — нито капка кръв. Имаше нещо ужасно и нечовешко в това. Като че ли кървенето беше признак за живот. А може би наистина е така, помисли си той, фактът, че кървим, кървим до смъртта, ни прави живи същества.

За Стоун Пидмонт беше една загадка, която го предизвикваше да я разкрие. Той беше убеден, че градът сам ще му разправи всичко: за природата на болестта, как е протекла и какви са причините й. Всичко беше въпрос на правилно съпоставяне на фактите. Но трябваше да признае, че фактите бяха смущаващи.

 

Къща, в която около масата, сложена за вечеря, седяха мъж, неговата жена и малка дъщеря. Те явно бяха спокойни, щастливи и никой от тях не е имал време да се мръдне от стола. Бяха замръзнали в пози на ласкави усмивки един към друг, наведени над чиниите с храна, която сега вече се разваляше и наоколо летяха мухи. Стоун забеляза мухите и си помисли, че трябва да запомни тяхното присъствие тук.

 

Друга къща — стара жена с бяла коса и набръчкано лице. Тя се усмихваше мило от примката на въжето, привързано за една греда на тавана. Въжето поскърцваше, като опираше до гредата.

В ръката й имаше плик. С внимателен почерк, спретнат и бавен, беше написано: „За този, който може да се заинтересува.“

Стоун отвори писмото и прочете: „Денят на страшния съд настъпва. Земята и водите ще се отворят и човечеството ще бъде погълнато. Нека Господ бъде милостив към душата ми и към всички, които са били милостиви към мен. Другите да се продънят в Ада. Амин.“

Бъртън слушаше:

— Луда. Senile dementia — старческа лудост. Видяла е как всички около нея умират и е откачила.

— И затова се е самоубила?

— Да, мисля, че е така.

— Много странно самоубийство, не мислиш ли?

— И начинът, по който се е самоубило детето, също е странен — отбеляза Бъртън.

Стоун кимна.

 

Рой О. Томсън е живял сам. От омазнените му дрехи се разбираше, че е работил в бензиностанцията. Той явно е напълнил ваната в банята с вода, после коленичил, пъхнал си главата вътре и умрял. Тялото му беше вдървено, главата потопена във водата. Нямаше никого наоколо, нямаше и следа от борба.

— Невъзможно, никой не може да се самоубие по този начин — отсъди Стоун.

 

Лидия Еверет, шивачката в града, беше отишла спокойно в задния двор, седнала на един стол, заляла се с бензин и драснала клечка кибрит. До остатъците от тялото й намериха изгорялата бензинова туба.

 

Уилям Арнолд, шестдесетгодишен, седеше вкочанен на стола, облечен в униформата си от Първата световна война. Бил е капитан в тази война и си беше останал капитан, преди да се простреля в дясното слепоочие с Колт 45. Нямаше и капчица кръв в стаята, когато го намериха. Изглеждаше почти смешно — седнал на стола, с чистичка, суха дупка в главата.

До него имаше магнетофон, а лявата му ръка още стоеше върху кутията. Бъртън погледна въпросително Стоун и пусна магнетофона.

Един треперещ раздразнен глас заговори:

— Вие май не сте бързали много, а? Но все пак добре, че накрая дойдохте. Имаме нужда от подкрепления. Сражението беше жестоко. Миналата нощ загубихме четиридесет процента от войниците, като превзехме височината, а двама офицери са тежко ранени. Лошо, много лошо. Ех, да беше дошъл поне Гари Купър. Трябват ни такива мъже, които направиха Америка силна. Не мога да ви обясня какво означават за мен тия гиганти от летящите чинии. Ето, те сега ни изгарят, газът покрива всичко. Хората умират, нямаме газови маски. Нито една, но аз няма да чакам. Ще направя каквото е необходимо. Съжалявам, че имам само един живот за родината.

Лентата продължаваше да се върти, но вече нямаше никакъв звук.

Бъртън я спря.

— И той е полудял — каза той, — всички са мръднали.

Стоун кимна.

— Някои са умрели моментално, а другите са полудели.

— И пак стигаме до същия основен въпрос — защо? Каква е разликата?

— Може би разликата е в имунитета. Някои са по-чувствителни към вируса от другите. У някои се пораждат защитни реакции поне за известно време.

— Спомняш ли си филма на летеца — оня човек с бели дрехи, който все още беше жив?

— Мислиш ли, че е още жив?

— Не, но се чудя — продължи Стоун, — ако някои хора са живели повече от другите, достатъчно дълго, че дори да издиктуват цяла реч на магнетофона, или да се обесят, тогава защо пък други да не живеят още по-дълго време. И защо тогава в този град да няма все още някой жив?

Точно в този момент те чуха плач.

 

Отначало им се стори, че е вятърът, толкова висок, тънък и пронизителен беше гласът. След това се ослушаха, първо с недоумение, после учудено. Плачът продължаваше, прекъсван от суха кашлица.

Изтичаха навън. Звукът едва се долавяше и беше трудно да се установи посоката му. Затичаха се нагоре по улицата. Той започна да се усилва. Това още повече ускори крачките им. И после изведнъж се загуби.

Двамата мъже се заковаха на място, затаиха дъх. Стояха по средата на горещата и безлюдна улица и се гледаха.

— И ние ли се побъркахме?

— Не — каза Стоун, — сигурен съм, че го чухме.

Почакаха. Няколко минути беше съвсем тихо. Бъртън погледна надолу по улицата към къщите, към фургона, спрял на пътя пред къщата на доктор Бенедикт.

Плачът започна отново, сега много силен и отчаян.

Мъжете се втурнаха напред.

Не беше далеч, през две къщи, от дясната страна. Мъж и жена лежаха отвън на тротоара, хванали се за гърдите. Заобиколиха ги бързо и влязоха в къщата. Плачът се усилваше и изпълваше празните стаи.

Качиха се бързо на горния етаж и влязоха в спалнята. Голямо двойно легло, неоправено. Тоалетка, огледало, шкаф в стената… детско креватче.

Те се надвесиха над него, дръпнаха пелените и видяха под тях едно зачервено нещастно бебенце. То спря за малко, докато огледа непознатите лица в пластмасови шлемове, после почна пак да вие.

— Изплашихме го — каза Бъртън. — Горкото дете.

Той го повдигна неловко и го залюля. Бебето продължаваше да крещи. Беззъбата му уста беше широко отворена, бузите — морави, а вените се издуваха на челцето.

— Сигурно е гладно — предположи Бъртън.

Стоун се намръщи.

— Много е малко, не повече от два месеца. Момче ли е или момиче?

Бъртън отметна одеалцата и махна пелените.

— Момченце е. Трябва да се преповие и да се нахрани. — Той се огледа наоколо. — В кухнята сигурно има някакви каши.

— Не, не трябва в никакъв случай да го храним — забрани Стоун.

— Защо?

— Не трябва нищо да му правим, докато не го измъкнем от този град. Може в яденето да е част от заразата. Може би именно хората, които не са били яли толкова скоро, са останали живи по-дълго време. Може би…

Той спря.

— Но каквото и да е, не трябва да рискуваме. Трябва да почакаме, докато го поставим под наблюдение.

Бъртън въздъхна. Знаеше, че Стоун има право, но знаеше също, че бебето не е хранено най-малко от дванадесет часа. Нищо чудно, че ревеше така.

— Сега за нас това е най-важното откритие. Трябва незабавно да се връщаме, за да го запазим.

— Още не сме изчислили обаче броя на жертвите.

— Това сега не е важно. По-важно е, че намерихме един оцелял.

Детето спря да плаче за момент, сложи си пръстчето в устата и погледна въпросително към Бъртън. Но като разбра, че оттам не излиза никаква храна, почна да крещи отново.

— Лошото е, че не може да ни каже какво се е случило.

— Надявам се, че все нещо ще разберем от него.

 

Паркираха фургона по средата на главната улица, точно под хеликоптера и му дадоха знак да се спусне със стълбата. Бъртън държеше детето, Стоун — спътника. — „Странни трофеи от още по-странен град“ — помисли си Стоун. Бебето се беше поуспокоило: изморено от плач, то заспа. От време на време се стряскаше, проплакваше насън и пак заспиваше.

Хеликоптерът се спусна, като вдигаше облаци от прах. Бъртън покри личицето на детето с пелените, за да го запази. Стълбата допря земята и той с мъка се заизкачва нагоре.

Стоун чакаше долу с капсулата в ръка всред прахта и оглушителното бръмчене на мотора.

Изведнъж усети, че не е сам на улицата. Обърна се и видя зад себе си един старец с рядка сива коса и набръчкано уморено лице. Беше бос, с дълга нощница, цялата оцапана с кал и пожълтяла от прах. Гърдите му се повдигаха с усилие.

— Кой сте вие? — попита Стоун, но той знаеше — човекът от снимките. Това беше човекът, сниман от самолета.

— Вие… — промълви човекът.

— Кой сте вие?

— Вие… вие го направихте…

— Как се казвате?

— Не ме докосвайте… аз не съм като другите…

Той трепереше от страх, като гледаше Стоун, облечен в пластмасовия костюм. Стоун помисли: „Кой знае колко странни му изглеждаме. Като марсианци.“

— Не ми причинявайте зло.

— Не се страхувайте, няма нищо да ви направим. Как се казвате?

— Джексън. Питър Джексън, сър. Моля ви не ме пипайте. — Той посочи телата на улицата. — Аз не съм като тях.

— Няма да ви докоснем — повтори Стоун.

— Вие ли направихте това?

— Не, не сме.

— Те всички са мъртви.

— Ние нямаме нищо общо с това.

— Лъжете — изкрещя той и очите му се разшириха. — Лъжете, вие не сте човешки същества. Само се преструвате на такива. Знаете, че аз съм болен човек. Можете да излъжете мен, болния човек, кръвта ми изтича, зная, аз имам…

Той се олюля, сгъна се на две, хвана се за стомаха и се сгърчи от болка.

— Какво ви е?

Човекът се строполи на земята. Дишаше тежко, целият побледня. Лицето му се покри с пот.

— Стомахът ми — задави се той, — стомахът ми. — Повърна. От устата му излезе тежка червена кървава маса.

— Мистър Джексън…

Човекът обаче не се помръдна. Очите му се затвориха, той лежеше по гръб. За момент Стоун помисли, че е мъртъв, но видя как гърдите му бавно се повдигаха, много бавно, но все пак се повдигаха.

Бъртън слезе по стълбата.

— Кой е този?

— Същият човек от снимките. Помогнете ми да го вдигнем.

— Жив ли е?

— Все още.

— По дяволите — промълви Бъртън.

 

Използваха лебедката, за да повдигнат безчувственото тяло на Питър Джексън. После отново я спуснаха, за да вдигнат капсулата. Накрая Бъртън и Стоун бавно се качиха по стълбата в хеликоптера.

Те не си махнаха костюмите, а само прикрепиха нова бутилка кислород за още два часа. Трябваше да им стигне до връщането в базата.

Пилотът установи връзка с Вандънбърг, за да може Стоун да говори с майор Манчек.

— Какво намерихте? — попита Манчек.

— Градът е мъртъв. Имаме доказателства за необикновен фактор.

— Внимавайте — предупреди Манчек. — Разговорът става по отворен канал.

— Да, знам. Ще дадете ли заповед 7-12?

— Ще се опитам. Сега ли искате да почвате?

— Да, сега.

— Пидмонт?

— Да.

— Взехте ли капсулата?

— Да.

— Добре тогава — съгласи се Манчек. — Ще дам заповед.

Бележки

[1] ???

[2] ???