Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Andromeda Strain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от dannie)
  3. — Добавяне

XIII. ТОПИКА

Залата беше голяма колкото футболно игрище и оскъдно мебелирана — само с няколко маси. Гласовете на техниците, които подреждаха останките от катастрофата, кънтяха. Членовете на комисията поставяха изкривените парчета метал от „Фантома“ така, както бяха намерени в пясъка.

Чак като свършеха тази процедура, щеше да започне истинското разследване.

Майор Манчек, изморен, с възпалени очи, седеше в ъгъла, стискаше чашата си с кафе и ги наблюдаваше. Според него имаше нещо сюрреалистично в тази сцена: десетина мъже във варосаната зала на Топика да възпроизвеждат аварията със самолета.

Един от биофизиците се приближи до него, като размахваше под носа му прозрачна найлонова чанта.

— Току-що ги взех от лабораторията.

— Какво е това?

— Никога няма да се сетите — очите му светеха от вълнение.

„Добре де, няма да се сетя“ — помисли си Манчек ядосано и повтори:

— Какво е това?

— Деполимеризиран полимер — отговори биофизикът, премлясквайки от задоволство. — Току-що го взех от лабораторията.

— Какъв полимер?

Полимерът е изграден от многократно повтарящи се еднакви молекулни остатъци — звена, хиляди еднакви частици, като доминото. Полимери са повечето от пластмасите, както и найлонът, вискозата, целулозата и даже гликогенът, синтезиран от черния дроб.

— Полимерът — пластмасата, от която е направен въздушният маркуч до маската на пилота на „Фантома“. И самата маска на пилота.

Манчек се намръщи и погледна ронливия черен прах в чантата.

— Пластмаса, казвате?

— Да. Полимерът се е деполимеризирал. Пластмасата наистина е била разрушена, но не от вибрация, а от чисто биохимично въздействие — чисто органично.

Постепенно Манчек започна да разбира.

— Според вас нещо е разрушило пластмасата.

— Да, може и така да се каже, но е доста опростено, разбира се.

— Какво е то?

Биофизикът сви рамене.

— Някакъв вид химична реакция. Може би предизвикана от киселина или голяма топлина, или…

— Или?

— Може би някакъв микроорганизъм. Ако има такъв, който да разрушава пластмаса. Разбирате какво ви говоря, нали?

— Да — отговори Манчек, — мисля, че разбирам.

Той излезе от стаята и се отправи към телеграфа, разположен в другата част на зданието. Написа телеграма за базата „Уайлдфайър“ и я предаде на телеграфиста. Докато чакаше да бъде изпратена, попита:

— Нямаме ли още отговор?

— Отговор ли?

— Да, отговор от „Уайлдфайър“?

— „Уайлдфайър“ ли, сър? — учуди се телеграфистът.

Манчек потърка очи. Страшно се умори — забрави, че трябва да си държи езика зад зъбите.

— О, нищо, нищо.

 

След разговора с Питър Джексън, Хол отиде да потърси Бъртън. Той разглеждаше пробите от предишния ден в стаята за аутопсия.

— Намерихте ли нещо? — попита Хол.

Бъртън се дръпна от микроскопа и въздъхна:

— Не, нищо.

— Все си мисля за тези луди — продължи Хол. — Като говорех с Джексън, пак се сетих. Толкова много хора в града са полудели или са били като замаяни, искали са да се самоубият тази нощ и повечето от тях са възрастни.

Бъртън се намръщи:

— Какво от това?

— При старите хора като Джексън — продължи Хол — има всякакви болести. Организмите им се рушат по най-различни начини. На някои белите дробове са изтощени, на други сърцето е слабо, черният дроб работи зле, съдовете склерозират.

— Смятате ли, че това изменя хода на болестния процес?

— Може би. Все си мисля, от какво хората могат да си изгубят така бързо ума?

Бъртън поклати неопределено глава.

— И още нещо — каза Хол — Джексън си спомни, че преди смъртта си една от жертвите извикала: „Господи, главата ми.“

— Преди самата си смърт ли? — уточни Бъртън.

— Да.

— Мислите ли, че може да е кръвоизлив?

Хол кимна:

— Изглежда правдоподобно. Във всеки случай трябва да се провери.

Ако щамът „Андромеда“ предизвиква по някаква причина кръвоизлив в мозъка, това означава, че той може да доведе мигновено и до психически смущения.

— Но нали видяхме, че смъртта се причинява от съсирване…

— Да, при повечето хора, но не при всички — поясни Хол. — Някои оживяват, други полудяват.

Бъртън кимна. Изведнъж той се развълнува. Ами ако наистина въпросният микроорганизъм руши кръвоносните съдове? Това веднага ще предизвика съсирване. Щом стената на кръвоносния съд се разруши, пробие или изгори, съсирването мигновено започва. Отначало около мястото на поражението се натрупват тромбоцитите, които го защитават и не допускат голяма загуба на кръв. После се събират червените кръвни телца. След това фибриновата маса ги свързва и настъпва съсирване. Накрая съсирекът се уплътнява и втвърдява.

Това бе нормалният процес.

Но ако поражението бе голямо, ако започнеше от белите дробове и продължеше нататък…

— Интересно, щом този микроорганизъм руши стените, това означава, че започва съсирване. Но ако при определени хора съсирването се предотвратява по някакъв начин, то тогава той продължава да разяжда съдовете и причинява кръвоизливи.

— А лудостта — намеси се Бъртън, като започна да преглежда бързо своите проби. Взе три от мозъка и започна да ги изследва.

Без съмнение.

Патологията беше очевидна. Във вътрешния слой на стените на мозъчните съдове се виждаха малки зелени петна. Бъртън не се съмняваше, че при голямо увеличение те щяха да се окажат съставени от същите шестоъгълници.

Той бързо провери и другите проби — от белия и черния дроб и далака. На няколко места в стените на кръвоносните съдове намери зелени петна, но не в такова огромно количество, както в мозъка.

Явно щамът имаше предпочитание към мозъчните кръвоносни съдове. Не бе ясно защо. Известно е, че там кръвоносните съдове притежават някои особености. Например: при известни условия кръвоносните съдове на тялото се разширяват или свиват — при голям студ или физическо усилие, докато в същото време кръвоносните съдове на мозъка не претърпяват никакво изменение, осигурявайки все един и същ приток на кръв в мозъка.

При физическо натоварване притокът на кръв в мускулите може да се увеличи от пет до двадесет пъти. А мозъкът получава един и същ приток: независимо от това дали човек взима изпит или дреме, сече дърва или гледа телевизия. Мозъкът получава едно и също количество кръв всяка минута, всеки час, всеки ден.

Учените не са открили защо това е така и как точно мозъчните кръвоносни съдове се саморегулират, но явлението съществува и тези съдове се смятат за особен случай всред другите артерии и вени. Явно, че при тях има нещо по-различно.

И ето сега, пример на микроорганизъм, който предпочита да разрушава именно тях.

Като размисли, Бъртън разбра, че това не е толкова необикновено. Например сифилисът има предпочитание към аортата, твърде специфична и частна реакция. Цистозомозата, паразитна инфекция, в зависимост от вида си, въздейства на пикочния мехур, червата, изобщо на органите от храносмилателния тракт. Така че тясната специализация на микроорганизмите съвсем не е невъзможна.

— Има и още един проблем — каза той, — в повечето хора съсирването започва от белите дробове. Това знаем. Може би и рушенето на кръвоносните съдове започва оттам. Това, по което се различават…

Изведнъж Бъртън млъкна.

Спомни си плъховете, при които се опита да спре съсирването. Въпреки това те умряха, а той не ги аутопсира.

— Боже господи — възкликна Бъртън.

Бързо извади един плъх от хладилника и го разряза. Да, кървеше. Направи дисекция на мозъка и видя там силен кръвоизлив.

— Сега вече е ясно — каза Хол.

— Значи, ако животното е нормално, то умира от съсирване, което започва от белите дробове, а ако съсирването се предотврати, бактерията прониква до кръвоносните съдове на мозъка, руши ги и предизвиква кръвоизлив.

— И лудост.

— Да — Бъртън беше силно развълнуван. — А на съсирването може да попречи всяка болест на кръвта. Или липса на витамин К. Лошо усвояване на хранителните вещества. Функционална недостатъчност на черния дроб, нарушение на белтъчния синтез. И още десетки неща.

— Които по-често се срещат у възрастните хора — забеляза Хол.

— Джексън има ли някаква такава болест?

Хол мисли доста дълго и каза:

— Не, черният му дроб е болен, но не толкова сериозно.

Бъртън въздъхна:

— Значи стигнахме дотам, откъдето тръгнахме.

— Не, не съвсем. Защото и Джексън, и бебето са оцелели. У тях не е предизвикан кръвоизлив. Микроорганизмът изобщо не е проникнал. Изобщо!

— А това означава?

— Това означава, че по някакъв начин при тях е предотвратен първоначалният процес, т.е. проникването му в стените на кръвоносните съдове. Щамът не е стигнал нито до белите дробове, нито до мозъка.

— Но защо?

— Ще разберем — отговори Хол, — когато установим защо шестдесет и деветгодишния пияница с язва прилича на двумесечно бебе.

— А изглеждат направо антиподи — разсъждаваше Бъртън.

— Да, така изглеждат — потвърди Хол. Трябваше да минат много часове, преди Хол да разбере, че всъщност в думите на Бъртън се таи отговорът на загадката — но този отговор нямаше да има вече никакво значение.