Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (6)

VI. ПИДМОНТ

В 9.59 часа сутринта един реактивен хеликоптер К-4 се издигна от бетонната площадка при свръхсекретния хангар МSH-9 и взе курс на изток към Аризона.

Решението да отлети от МSH беше взето от майор Манчек, който се погрижи скафандрите да не привлекат ничие внимание. Работата беше там, че в хеликоптера имаше трима души — пилотът и двама учени, облечени в прозрачни надуваеми костюми, в които приличаха на тлъсти марсианци или, както се изрази един от работниците в хангара, "на рекламни балони марка „Мейси“.

Когато хеликоптерът се издигна в ясното утринно небе, двамата пътници се спогледаха. Единият от тях беше Джеръми Стоун, а другият Чарлз Бъртън. И двамата бяха пристигнали във Вандънбърг само преди няколко часа — Стоун от Станфорд, а Бъртън от Бейлърския университет в Хюстън.

Бъртън беше на петдесет и четири години и се занимаваше с патология. Беше професор в Бейлърския медицински факултет и консултант към Центъра за управляеми космически полети на НАСА в Хюстън. Неговата изследователска дейност в Бетезда беше посветена на въздействието на бактериите върху тъканите на човешкото тяло.

Една от особеностите на научното развитие е, че такава жизненоважна област бе останала, неизвестно защо, фактически недокосната, когато Бъртън й се посвети. Макар и хората да знаеха, че болестите се причиняват от микробите още от 1840 година, когато Хенле създаде своята хипотеза, до средата на двадесетия век не беше известно защо и как бактериите нанасят своите поражения. Механизмът беше още непознат.

Бъртън започна изследванията си, както повечето от своите колеги, с Diplococcus pneumoniae, причинителите на пневмонията. Към пневмококите се проявяваше голям интерес до откриването на пеницилина през четиридесетте години. След това и интересът, и субсидиите в тази област се изпариха. Бъртън се пренасочи към Staphylococcus aureus — един разпространен кожен патоген, причинител на пъпки и циреи. Когато започна тези изследвания, всички го гледаха с насмешка: стафилококите, както и пневмококите, бяха силно чувствителни към пеницилина. Съмняваха се, че Бъртън някога ще има достатъчно средства, за да продължи изследванията си.

В продължение на пет години те бяха прави. Парите не стигаха и Бъртън често трябваше да ходи при фондации и филантропи да моли за средства. Той обаче беше упорит, търпеливо изследваше стените на клетъчната обвивка, от която всъщност зависеше реакцията на окръжаващата тъкан, и откри половин дузина токсини, отделяни от бактерията, с които тя рушеше тъканта, разпространяваше инфекцията и унищожаваше червените кръвни телца.

И изведнъж, през 1950 година първият устойчив на пеницилин бацил беше открит. Той причиняваше странна смърт, най-често от абсцес в мозъка. Чак на другата сутрин, след като направи своето откритие, Бъртън разбра, че то всъщност има огромно значение. Десетки лаборатории из цялата страна започнаха да изследват стафилококите, това стана истинска „златна мина“. За една година неговите приходи се увеличиха от шест хиляди на триста хиляди долара годишно. Скоро след това той стана професор по патология.

Като си мислеше за миналото, Бъртън не изпитваше кой знае каква гордост от онова, което бе свършил. Той знаеше много добре, че всичко все пак е късмет. Просто така се бе случило, че в най-подходящия момент и на най-подходящото място се бе занимавал точно с каквото е трябвало.

Чудеше се какво ли може да означава това негово пътуване с хеликоптера.

Джеръми седеше срещу него и се опитваше да скрие неприязънта, която изпитваше към външния му вид. Под пластмасовия костюм Бъртън носеше мръсна спортна риза с петно на левия джоб, панталоните му бяха изтъркани и омачкани. Стоун имаше чувството, че дори косата му е рошава и мазна.

Той гледаше втренчено през прозореца, като се опитваше да мисли за друго.

— Петдесет души са умрели в продължение на осем часа след приземяването на „Скууп VII“. Въпросът е как се разпространява инфекцията.

— Предполагам по въздуха — каза Бъртън.

— Да. Може би.

— Всички смъртни случаи са, изглежда, в непосредствена близост до града — продължи Бъртън. — Има ли някакви сведения за смъртни случаи по-далече?

Стоун поклати отрицателно глава.

— Помолих военните да се занимаят с този въпрос. Те проверяват заедно с пътния патрул, но досега няма такива сведения.

— А вятър?

— За щастие, миналата вечер вятърът е бил лек, петнадесет километра в час. Духал е постоянно от юг и към полунощ е спрял. Доста необикновено за това време на годината, както ми казаха.

— За наше щастие.

— Да — кимна Стоун, — и за друго имаме късмет. Няма никакво важно населено място в радиус от почти сто и осемдесет километра. На север е Лас Вегас, на запад — Сан Бернардино, а на изток — Финикс. Няма да е добре, ако заразата стигне до някое от тях.

— Докато няма вятър, може би ще успеем.

— Може би — съгласи се Стоун.

През следващия половин час двамата мъже обсъждаха възможните посоки за разпространение на заразата, като използваха куп работни карти, приготвени за една нощ от компютърния център в базата Вандънбърг. На тях се нанасяха комплексни анализи на географските фактори — в дадения случай те бяха контурни модели на югозападната част на САЩ с указани посоки на ветровете.

После преминаха към друг въпрос: за колко време е настъпила смъртта. И двамата бяха слушали записа от фургона. Съгласиха се, че всички в Пидмонт, изглежда, са умрели бързо.

— Дори ако прережеш гърлото на човек с бръснач — каза Бъртън, — смъртта не може да настъпи толкова бързо, както тук. Като се разрежат сънните артерии и шийните вени, минават от десет до четиридесет секунди, докато човек изпадне в безсъзнание, и почти минута, докато умре.

— А в Пидмонт, изглежда, всичко е станало за секунда-две.

Бъртън сви рамене.

— Може би травма или удар в главата — предположи той.

— Да, а може и газ с нервно-паралитично въздействие.

— И това е съвсем възможно.

— Или такъв газ, или нещо твърде сходно — каза Стоун. — Ако беше някакъв вид блокиране на ензимите, както например с арсеник или стрихнин — обикновено минават от петнадесет до тридесет секунди, а понякога и повече. Докато поразяването на нервната система, нервно-мускулните възли или мозъчната кора е много по-бързо. Почти мигновено.

— Ако това е някакъв бързодействащ газ, той трябва лесно да прониква в дробовете.

— Или в кожата — добави Бъртън. — Или през слизестите тъкани. През всякаква пореста повърхност.

Бъртън попипа пластмасовия си костюм.

— Ако наистина този газ е толкова леснопроникващ…

Стоун се подсмихна.

— Скоро ще разберем.

 

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Господа, наближаваме Пидмонт. Чакаме вашите заповеди.

— Направете кръг, за да огледаме отгоре — нареди Стоун.

Въртолетът направи стръмен вираж. Двамата мъже погледнаха надолу към града. Лешоядите бяха дошли още през нощта и накацали на купчини около телата.

— Точно от това се и страхувах.

— Те могат да станат преносители на заразата — промълви Бъртън. — Ядат от заразените и разнасят микробите.

Стоун кимна, като не откъсваше поглед от прозореца.

— Какво да правим?

— Да ги отровим с газ — предложи Стоун. Включи микрофона и попита пилота: — Имаме ли газ?

— Да, сър.

— Направете още една обиколка и покрийте с него целия град.

— Да, сър.

Хеликоптерът се наклони и зави назад. Скоро двамата мъже не можеха да видят нищо под себе си от облака светлосин газ.

— Какъв е този газ?

— Хлоразин — отговори Стоун. — В малки дози поразява обмяната на веществата, а птиците имат ускорена обмяна. Те са съставени само от пера и мускули. Пулсът им е двадесет и един удара и много от тях поемат повече храна от собственото си тегло.

— Газът разрушава органичните съединения, така ли?

— Да. Веднага ще умрат.

Хеликоптерът направи още един кръг и забръмча на едно място. Постепенно облакът се разсея от лекия вятър, придвижвайки се на юг. Скоро отново можаха да видят земята. Стотици птици лежаха там. Някои още потреперваха конвулсивно с криле, други бяха вече мъртви.

Стоун се намръщи. Някъде в подсъзнанието му се мержелееше мисълта, че нещо беше забравил, нещо беше пренебрегнал. Някакъв факт, нещо от жизнено значение, нещо във връзка с тези птици, което непременно трябваше да се има предвид.

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Сега какво ще наредите, сър?

— Идете в центъра на главната улица — каза Стоун — и пуснете въжената стълба. Оставете я на височина шест метра, никакво спускане по-надолу. Ясно ли е?

— Слушам, сър.

— Щом слезем, качвате се на сто и петдесет метра височина.

— Слушам, сър.

— Връщате се, щом ви сигнализираме.

— Слушам, сър.

— Ако нещо се случи с нас…

— Тръгвам веднага за „Уайлдфайър“ — каза пилотът с пресъхнал глас.

— Точно така.

Той знаеше какво означава това. Плащаше му се по най-високата тарифа на военновъздушните сили. Получаваше редовна заплата плюс опасен труд, плюс хонорар за специални полети в невоенно време, плюс полет над опасна територия, надбавка за изпълнение на задача над противникова територия, плюс полетни за всеки час във въздуха. За ден като днешния той щеше да получи повече от хиляда долара, а семейството му още десет хиляди долара по краткосрочната застраховка, ако не се върне.

Тия пари обаче не му се даваха току-тъй: ако се случеше нещо със Стоун или Бъртън на земята, пилотът имаше нареждане да се върне в базата „Уайлдфайър“ и да кръжи десет метра над земята, докато групата „Уайлдфайър“ намери най-ефикасен начин да го изпепели във въздуха заедно с хеликоптера.

Плащаше му се, за да рискува. Доброволно се беше съгласил на тази работа и знаеше, че сега над него, на шест хиляди метра височина, кръжи реактивен самолет на военновъздушните сили, въоръжен със снаряди въздух-въздух, готови да унищожат хеликоптера, ако нервите на пилота не издържат и той не се върне в базата.

— Внимавайте, сър — предупреди пилотът. — Сър!

Хеликоптерът маневрира над главната улица и увисна във въздуха. Чу се трополене и въжената стълба се спусна. Стоун стана, надяна шлема и откри вентила. Костюмът се наду около него. Бутилката кислород на гърба му щеше да стигне за два часа.

Той почака, докато Бъртън надуе своя костюм. После отвори люка и погледна надолу. Хеликоптерът беше вдигнал гъст облак прах.

Стоун включи предавателя.

— Всичко наред ли е?

— Да.

Стоун започна да се спуска по стълбата. Бъртън почака за момент и тръгна след него. Нищо не се виждаше от прах. Най-после почувства земя под краката си, пусна стълбата и се огледа. Костюмът на Стоун се мяркаше като неясно очертание. След малко прахта се разнесе. Сега вече се виждаше по-ясно. Хеликоптерът прибра стълбата и се отдалечи в небето.

— Хайде — подкани го Стоун.

Те тръгнаха тромаво по главната улица на Пидмонт.