Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Andromeda Strain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от dannie)
  3. — Добавяне

XIX. КАТАСТРОФАТА

Този телефонен разговор беше истински кошмар за Артър Манчек. Тъкмо свърши обяда и седна във всекидневната да си прочете вестниците и телефонът иззвъня. През последните два дни — откакто започна тази история с Пидмонт — не му беше до вестници.

Когато чу телефона, помисли, че е за жена му, но след секунда тя дойде и го повика:

— Тебе търсят. От базата.

Взе слушалката със смътно чувство на безпокойство.

— Тук е майор Манчек.

— Майор Манчек, с вас говори Бърнс от поделение номер 8.

Поделение 8 отговаряше за зашифроването и за издаването на пропуски за базата.

— Слушам ви.

— Сър, вие фигурирате в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени в случай на изключителни обстоятелства — говореше внимателно, като си подбираше думите, защото разговорът се водеше по открита линия. — Информираме ви, че преди четиридесет и две минути в областта на Биг хед, щата Юта, се разби учебнотренировъчен самолет.

Манчек се намръщи. Защо пък него информираха за обикновена катастрофа с такъв самолет? Това изобщо не беше неговата област.

— Какъв беше самолетът?

— „Фантом“, сър. По пътя Сан Франциско — Топика.

— А, разбирам — каза Манчек, макар че нищо не разбираше.

— Сър, Годар иска да бъде информиран за това и да се присъедини към комисията по разследването.

— Годар ли? Защо Годар? — за момент той остана така — с вестник в ръка, разсеяно загледан в заглавието: „Раздухване на Берлинската криза“. Отначало мислеше, че полковникът има предвид Луис Годар, шефа на шифровия отдел във Вандънбърг. После изведнъж разбра, че сигурно става дума за космическия център Годар, близо до Вашингтон. Освен другите задачи, които изпълняваше центърът, той беше и координационна връзка по някои специални програми под ръководството на Хюстън и централните държавни учреждения във Вашингтон.

— Сър — каза Бърнс, — работата е там, че четиридесет минути след излитането от Сан Франциско самолетът се е отклонил от своя курс и е минал над района УФ.

Манчек се почувства отпаднал, обхвана го сънливост.

— Над района УФ?

— Точно така.

— Кога?

— Двадесет минути преди катастрофата.

— На каква височина?

— Шест хиляди и деветстотин метра.

— Кога тръгва комисията?

— След половин час, от базата.

— Добре, идвам.

Сложи слушалката и впери разсеяно поглед в телефона. Беше уморен. Искаше му се да си легне. Областта УФ беше условното название на отцепения район около Пидмонт, Аризона.

Трябваше да го взривят. Още преди два дни трябваше да го взривят.

От деня, в който се взе решение да се отложи заповед 7–12, Манчек беше неспокоен. Той не можеше обаче да каже мнението си официално и напразно чакаше групата „Уайлдфайър“, която се намираше още в подземната лаборатория, та да се противопостави на решението на Вашингтон. Чакаше напразно. А съобщението им обясняваше всичко. С очите си видя телеграмата, адресирана до всички секретни поделения, там всичко беше казано недвусмислено.

По някаква причина групата „Уайлдфайър“ още не се бе оплакала. Неизвестно защо, те въобще не реагираха на телеграмата.

Много странно.

Сега пък тази катастрофа. Той запали лулата си, всмукна и започна да обмисля всички възможности. Най-вероятно е, разбира се, летецът, някой новак, да се е заплеснал, да е сбъркал курса, после се паникьосал и изгубил контрол над машината. И преди се беше случвало — стотици пъти. Обикновено комисията по разследването се връщаше от местопроизшествието със следния доклад: „Аварията е причинена от отказ на една от системите на управление.“ Всъщност на военен език това означаваше, че причините са неизвестни. Формулировката не правеше разлика между повреда в уредите и грешка на пилота, но за никого не беше тайна, че като правило виновен беше летецът. Човек не може да си позволи да се разсейва, когато управлява такава сложна машина, чиято скорост достига до три хиляди и двеста километра в час. Статистиката неопровержимо свидетелстваше: въпреки че само девет процента от полетите се извършваха след отпуска или неделна почивка, двадесет и седем процента от тях свършваха с катастрофа.

Лулата на Манчек изгасна. Той стана от стола, вестникът падна. Отиде в кухнята да каже на жена си, че излиза.

 

Тука е само за филми — каза някой, докато наблюдаваха песъчливите скали, яркочервени на фона на смрачаващото се небе. И наистина в тази част на Юта бяха снимани много филми. На Манчек обаче сега не му беше до кино. Когато се качи в лимузината на летището в Юта, той започна да мисли върху това, което му бяха съобщили.

По време на полета от Вандънбърг до Южна Юта комисията по разследването прослуша записа на разговора на „Фантом“ със земята. Нямаше нищо интересно в него освен края, преди катастрофата.

Пилотът бе казал:

— Нещо не е в ред.

И после — секунда по-късно:

— Въздушният шланг се топи. Сигурно от вибрацията, разпада се на прах.

Може би десет секунди след това, с отпаднал замиращ глас:

— Всичко гумено в кабината се топи.

С това записът свършваше. Манчек повтаряше наум всяка дума и всеки следващ път разговорът му прозвучаваше все по-странно и по-ужасно.

Той погледна скалите през прозореца. Слънцето залязваше и само върховете им бяха осветени от избледняващите му червеникави лъчи. Долините вече бяха обгърнати от здрач. Погледна напред към другата лимузина, която вдигаше след себе си облак прах. Там седяха останалите членове на комисията.

— По-рано обичах да гледам каубойски филми — каза някой. — Всички ги снимаха тук. Красива страна.

Манчек се намръщи. Удивляваше се как може хората да си губят толкова време с глупости. Или пък това беше един вид отрицание на действителността, нежелание да я погледнеш в очите.

А действителността беше твърде жестока. „Фантомът“ се беше отбил от курса и навлязъл доста много в забранената зона. Минали бяха шест минути преди пилотът да разбере грешката си и да насочи самолета отново на север. Веднъж попаднал обаче в зоната УФ, самолетът беше започнал да губи стабилност и накрая бе катастрофирал.

— Информирахте ли групата „Уайлдфайър“? — попита Манчек.

Един член от комисията, психиатър (в комисията винаги участваше и един психиатър), попита:

— Имате предвид бактериолозите?

— Да.

— Да, съобщиха им — потвърди друг. — Предадоха съобщението по шифрованата връзка преди час.

„Сега вече трябва да отговорят. Такова произшествие — мислеше си Манчек — не може да се отмине.“

Освен ако, разбира се, не четяха телеграмите им. Такова нещо никога не му беше хрумвало, но сигурно бе възможно. Толкова бяха погълнати от работа, че сигурно нищо друго не ги интересуваше.

— Ето остатъците от самолета — обади се някой, — точно пред нас.

 

Всеки път, когато Манчек видеше катастрофа, той се стъписваше. Трудно можеше да отъждестви разхвърляните тук-там отломъци с могъщата машина, която лети с хиляди километри в час. Всеки път очакваше да види една спретната купчина желязо, но никога не видя нещо подобно.

Останките от катастрофата бяха разхвърляни на площ пет квадратни километра в пустинята. Като стоеше до овъглените отломъци от лявото крило, той едва виждаше останалите членове на групата, някъде на хоризонта, близо до дясното крило. Навсякъде се търкаляха извити, почернели, олющени метални късове. На едно от тях личеше малка част от още запазен надпис с ясни букви „не…“, останалото го нямаше.

Нищо не можеше да се разбере от тия останки. Корпусът и кабината бяха раздробени на хиляди части и огънят беше обезформил всичко.

Когато слънцето залезе, Манчек се озова до остатъците от опашката на самолета. Металът още излъчваше топлина. Наблизо забеляза кокал, полузаровен в пясъка. Вдигна го и с ужас разбра, че е човешки. Дълъг, счупен и обгорял от едната страна — явно от крак или ръка. И странно чист — никаква плът — гладък, чист кокал.

Съвсем се стъмни и комисията извади фенерчета. Пет-шест души бродеха из останките от димящ метал и шареха по тях с ярките жълти лъчи.

Вече беше много късно, когато до него се приближи биохимикът. Не си спомняше името му.

— Знаете ли — започна той, — не ви ли се виждат странни онези думи на пилота за топящата се гума в кабината?

— Какво искате да кажете?

— В този модел „Фантом“ няма нищо гумено. Всичко е от една нова синтетична материя — ново производство на „Анкро“. Фирмата страшно се гордее с откритието си. Това е полимер с качества, сходни на човешката тъкан. Много еластичен и с много приложения.

— Мислите ли, че вибрацията може да е причина за това разпадане? — попита Манчек.

— Не — отговори биохимикът. — Хиляди „Фантоми“ летят по света с тази пластмаса. С никой не се е случвало такова нещо досега.

— Което значи…

— Което значи, че аз вече нищо не разбирам, дявол да го вземе — заключи биохимикът.